Морето, най-голямото събитие

by Христо Фотев

ИК "Прозорец" публикува избрани стихотворения от големия български поет по случай 80-годишнината от неговото рождение и 50-годишнината от написването на стиховете:


„Роден в Истанбул. Тридесетгодишен.
Но българин. И жител
на Бургас”.

Genres: Poetry, Bulgarian Literature

150 pages, Paperback

First published January 1, 2014

About the author

Христо Константинов Фотев е български поет.
Завършва фабрично-заводско училище в Сливен (1951). Моряк на моторен кораб (1953-54), художник в стенописното ателие на Дом "Украса", Ямбол (1957-59), драматург на Бургаския драматичен театър "А. Будевска" (1961-62), творчески секретар на Дружеството на бургаските писатели (1964-90), главен редактор на алманах "Море" (от 1990).
Още с първите си книги е признат за поет явление, доказателство за това са наградите му за „Баладично пътуване“, „Лирика“, „Сантиментални посвещения“ и „Пристанище“. Сред шедьоврите на българската любовна лирика е Фотевото стихотворение „Колко си хубава!...“.
Морето е централен философско-поетичен символ в лириката му.

Reviews

[Стефани Kalcheva]

Великанска поезия. И това е всичко, което бих се осмелила да кажа.

[Milena Tasheva]

Купих си го заради снимките от стария Бургас. Малко са пиксилизирани, но не им придирям. Чудесно издание. "Пейзаж от думи" уж е по-пълно, но в това са по-добре подбрани и като цяло ми харесва повече.

[Ралица Нейчева]

Това е изключително лична книга, съдържаща множество посвещения и емоции, мъждукащи в душата на писателя. Чувствата са минорни, тежки и водещи само към едно - разочарованието от загубата. Невъзратната. Тази, която не може да променим. Загубата на любим човек.

[Gabriela]

Обичам Фотев!

[Lina]

да четеш фотев в разгара на лятото 🖤

[stefche]

Ах, морето... ♡ Изключително силни думи за загубата, за любовта, за морето и неговата необятна власт над човека.

"И заедно със всички непрестанно
аз ще се боря със живота, който
ни ражда за любов, а после страшно
враждува с любовта."

"Ще ви спася в себе си... Не в спомена.
Не в жалката, печална деформация
на спомена – с която отмъщаваме,
прощаваме, променяме,
изгубваме..."

[Boryana]

Бях на гости в една къща в стария град на Созопол, точно срещу лятното кино. Беше още началото на юни и цяла седмица не спря да вали. На таванско помещение, където спяхме, имаше две капандури - едната гледаше към залива на Созопол, другата - към Градина. Дъждът така блъскаше по тях през цялото време, че трябваше да се надвикваме с него. На този таван се научих и да играя белот, но това е друга история. Почивката минаваше ужасно бавно, до плаж въобще не се стигна и като цяло нямаше много за правене. Като на всеки таван и на този беше пълно със счупени порцеланови фигурки, оловни войничета, черно-бели снимки на хора в унифоми и супер прашни руски енциклопедии и наръчници. Сред тях обаче изпадна една тънка книжка без корица - стихосбирка на Фотев. Това ми беше първата книга с поезия, ако не броим литературата в училище. Голям късмет, никога да не си чел съвременна поезия и да попадеш първо на Фотев.

Сега мисля, че знам с какво ме е грабнала тогава поезията. Фотев е един от онези автори, които четеш и веднага разбираш, че онова, което е писал, е било важно за него. Все едно е писал до един човек, който на всяка цена е трябвало да го прочете. Така и на теб ти става важно, ти ставаш този човек. И в такива случай няма значение на колко си години, какъв си, колко книги си прочел. Талантът няма нужда от контекст, за да бъде разбран.


Не знаете вий колко е мъчително
и колко е опасно - да се връщате
отново към морето си - потресени,
че в себе си морето не намирате.

[Zheni Metodieva]

Реших от всяка прочетена стихосбирка да добавям стихотворението, което ме е впечатлило най-силно.
Любовта следва винаги да е красива - дори и вече приключила и изчерпана, и тук се възхитих от мотива за паметта като възможно убежище на тази красота, както и от искрената невъзможност да се приеме, че това, което трябва да е любов, би могло да бъде сведено до "просто акробатика някаква в тъмни и самотни квартири":

Позволи ми да мисля за тебе.
Да си спомня за тебе.
Отново
да се влюбя във тебе.
Бъди ми
и жена, и сестра.
Аз не мога.
И не зная защо, но не мога
да приема, че всичко е просто
акробатика някаква в тъмни
и самотни квартири. Самотна
и звънтяща възбуда, с която
ме измамва коняка… Лъжа е
и оркестъра, който засвирва,
и ръката, която ме търси,
и жената, с която аз станах
и танцувах туист… Аз не мога
да живея без кратките срещи
по крайбрежните улици. Просто
да потъна в дълбоката сянка
на дървото, което се вслушва
в гласовете ни… Колко е смешно.
А е страшно, когато те няма
под дървото, което забрави
гласовете ни, смешните думи
и прекрасните думи, които
ти отнесе със себе си… Мила.
Позволи ми да мисля за тебе.
Да се влюбя във тебе.
Отново
да повярвам във тебе.
Бъди ми
и жена, и сестра.
Съществувай!
Неизвестно с кого —
съществувай!

И си спомняй за мене понякога.

[Искра]

Мисля си понякога,
че любовта е чувство към морето ни -
бездънното, най-синьото, безкрайното,
в което ний преди сме съществували.
Навярно ни е било много хубаво,
когато непрекъснато сме плували.
И затова след всички перипетии,
които сме преминали - единствено
любовното ни чувство е останало -
ний винаги се влюбваме в някого.
Обичаме ли - носиме телата си
с космическата лекота на рибите.
И откъде е странното мълчание
на влюбените? Откъде е странната
и хармонична пластика - над думите?
(Над думите с които ний отчаяно,
заместихме езика на очите си...)
...Как искаме ний вечно да обичаме,
но толкова е трудно да обичаме -
до края да се радваме на себе си.

[Ivelina]

"В прозорците, по-глухи от гоблени,

душата ми се взираше... Тогава

разбрах аз, че някъде - не в мене -

живота ми като вода минава...

Че някъде живота тържествува,

ликува и прощава, и наказва,

но в моето сърце не съществува

и моето лице не забелязва!"

[Лилия Янева]

Христо Фотев е сред любимите ми български поети. Стиховете му са като картини. Прекрасни и чувствени. Винаги изпитвам възторг когато чета нещо от този поет.