What do you think?
Rate this book
Голям гальовник / Животът пред теб
Ship from Germany, hardcover. Книги никому не известного автора Эмиля Ажара `Голубчик` и `Вся жизнь впереди` оказались подлинным праздником на общем, достаточно скромном фоне французской литературы 70-х годов XX столетия. Первому роману была обеспечена крупная литературная премия, второму - присуждена Гонкуровская. От обоих виртуальный автор отказался, и лишь впоследствии выяснилось, что разыграл эту блестящую литературную мистификацию известный писатель, лауреат Гонкуровской премии Ромен Гари. Данное издание включает два первых романа Эмиля Ажара.
306 pages, Paperback
First published January 1, 1975
2 people are currently reading
83 people want to read
About the author
Romain Gary
164 books1,921 followersRomain Gary was a Jewish-French novelist, film director, World War II aviator and diplomat. He also wrote under the pen name
Émile Ajar
.
Born Roman Kacew (Yiddish: קצב, Russian: Кацев), Romain Gary grew up in Vilnius to a family of Lithuanian Jews. He changed his name to Romain Gary when he escaped occupied France to fight with Great Britain against Germany in WWII. His father, Arieh-Leib Kacew, abandoned his family in 1925 and remarried. From this time Gary was raised by his mother, Nina Owczinski. When he was fourteen, he and his mother moved to Nice, France. In his books and interviews, he presented many different versions of his father's origin, parents, occupation and childhood.
He later studied law, first in Aix-en-Provence and then in Paris. He learned to pilot an aircraft in the French Air Force in Salon-de-Provence and in Avord Air Base, near Bourges. Following the Nazi occupation of France in World War II, he fled to England and under Charles de Gaulle served with the Free French Forces in Europe and North Africa. As a pilot, he took part in over 25 successful offensives logging over 65 hours of air time.
He was greatly decorated for his bravery in the war, receiving many medals and honors.
After the war, he worked in the French diplomatic service and in 1945 published his first novel. He would become one of France's most popular and prolific writers, authoring more than thirty novels, essays and memoirs, some of which he wrote under the pseudonym of Émile Ajar. He also wrote one novel under the pseudonym of Fosco Sinibaldi and another as Shatan Bogat.
In 1952, he became secretary of the French Delegation to the United Nations in New York, and later in London (in 1955).
In 1956, he became Consul General of France in Los Angeles.
He is the only person to win the Prix Goncourt twice. This prize for French language literature is awarded only once to an author. Gary, who had already received the prize in 1956 for Les racines du ciel , published La vie devant soi under the pseudonym of Émile Ajar in 1975. The Académie Goncourt awarded the prize to the author of this book without knowing his real identity. A period of literary intrigue followed. Gary's little cousin Paul Pavlowitch posed as the author for a time. Gary later revealed the truth in his posthumous book Vie et mort d'Émile Ajar .
Gary's first wife was the British writer, journalist, and Vogue editor Lesley Blanch (author of The Wilder Shores of Love ). They married in 1944 and divorced in 1961. From 1962 to 1970, Gary was married to the American actress Jean Seberg, with whom he had a son, Alexandre Diego Gary.
He also co-wrote the screenplay for the motion picture, The Longest Day and co-wrote and directed the 1971 film Kill! , starring his now ex-wife Seberg.
Suffering from depression after Seberg's 1979 suicide, Gary died of a self-inflicted gunshot wound on December 2, 1980 in Paris, France though he left a note which said specifically that his death had no relation with Seberg's suicide.
Born Roman Kacew (Yiddish: קצב, Russian: Кацев), Romain Gary grew up in Vilnius to a family of Lithuanian Jews. He changed his name to Romain Gary when he escaped occupied France to fight with Great Britain against Germany in WWII. His father, Arieh-Leib Kacew, abandoned his family in 1925 and remarried. From this time Gary was raised by his mother, Nina Owczinski. When he was fourteen, he and his mother moved to Nice, France. In his books and interviews, he presented many different versions of his father's origin, parents, occupation and childhood.
He later studied law, first in Aix-en-Provence and then in Paris. He learned to pilot an aircraft in the French Air Force in Salon-de-Provence and in Avord Air Base, near Bourges. Following the Nazi occupation of France in World War II, he fled to England and under Charles de Gaulle served with the Free French Forces in Europe and North Africa. As a pilot, he took part in over 25 successful offensives logging over 65 hours of air time.
He was greatly decorated for his bravery in the war, receiving many medals and honors.
After the war, he worked in the French diplomatic service and in 1945 published his first novel. He would become one of France's most popular and prolific writers, authoring more than thirty novels, essays and memoirs, some of which he wrote under the pseudonym of Émile Ajar. He also wrote one novel under the pseudonym of Fosco Sinibaldi and another as Shatan Bogat.
In 1952, he became secretary of the French Delegation to the United Nations in New York, and later in London (in 1955).
In 1956, he became Consul General of France in Los Angeles.
He is the only person to win the Prix Goncourt twice. This prize for French language literature is awarded only once to an author. Gary, who had already received the prize in 1956 for Les racines du ciel , published La vie devant soi under the pseudonym of Émile Ajar in 1975. The Académie Goncourt awarded the prize to the author of this book without knowing his real identity. A period of literary intrigue followed. Gary's little cousin Paul Pavlowitch posed as the author for a time. Gary later revealed the truth in his posthumous book Vie et mort d'Émile Ajar .
Gary's first wife was the British writer, journalist, and Vogue editor Lesley Blanch (author of The Wilder Shores of Love ). They married in 1944 and divorced in 1961. From 1962 to 1970, Gary was married to the American actress Jean Seberg, with whom he had a son, Alexandre Diego Gary.
He also co-wrote the screenplay for the motion picture, The Longest Day and co-wrote and directed the 1971 film Kill! , starring his now ex-wife Seberg.
Suffering from depression after Seberg's 1979 suicide, Gary died of a self-inflicted gunshot wound on December 2, 1980 in Paris, France though he left a note which said specifically that his death had no relation with Seberg's suicide.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 7 of 7 reviews
July 30, 2017
ТРЯБВА ДА СЕ ОБИЧА.
Четете я, докато стигнете до това изречение.
После пак.
"- Господин Хамил, може ли да се живее без любов?
- Може - каза той и сведе очи, сякаш се засрами.
Аз се разревах."
"Мъгла се спускаше вече върху лицето на господин Шармет, особено около очите, те първи хлътват и се усамотяват сред околността с израз на защо, откъде-накъде и какво става с мен."
Четете я, докато стигнете до това изречение.
После пак.
"- Господин Хамил, може ли да се живее без любов?
- Може - каза той и сведе очи, сякаш се засрами.
Аз се разревах."
"Мъгла се спускаше вече върху лицето на господин Шармет, особено около очите, те първи хлътват и се усамотяват сред околността с израз на защо, откъде-накъде и какво става с мен."
April 8, 2017
Животът пред теб
Гмурване в дълбокото, без въздух, историята свършва, накрая изплуваш с рязко вдишване.
Не е написана - изказана е, от началото до края на един дъх.
"– Какво е това?
– Стар чадър, и дрехи съм му купил.
– Много е готин с тоя костюм, също като идол. Приятел ли ти е?
– Вие май ме мислите за откачалка. Какъв приятел може да ми е той, това е чадър. "
ЖИВОТЪТ ПРЕД ТЕБ -
Ромен Гари
Гмурване в дълбокото, без въздух, историята свършва, накрая изплуваш с рязко вдишване.
Не е написана - изказана е, от началото до края на един дъх.
"– Какво е това?
– Стар чадър, и дрехи съм му купил.
– Много е готин с тоя костюм, също като идол. Приятел ли ти е?
– Вие май ме мислите за откачалка. Какъв приятел може да ми е той, това е чадър. "
ЖИВОТЪТ ПРЕД ТЕБ -
Ромен Гари
September 20, 2016
пиксели
В една голяма агломерация като Париж, с десет милиона, меко казано, е много важно да си както трябва и да представяш обичайните белези на народонаселението, за да не предизвикваш струпване.
Трябва да кажа, че винаги са ми липсвали ръце. Две ръце, моите си, означават празнота. Необходими са ми още две около тях. На това при витамините му викат изразена липса.
Не можеш очевидно да пукнеш от страх, ако нямаш основания за надежда. Едното без другото не върви.
Да, животът има нужда от поощряване.
На 14 години прекарвах по цели нощи в безсъница и броях до един милион с надеждата да срещна някого в навалицата. Така стигнах до статистиката. Казаха, че съм имал дарба за големите числа. Исках да си създам навик, да надделея ужаса , а статистиката подготвя, приспособява.
Пазя се от хората, които непрекъснато се мъчат да ти внушат чувство за вина (…) Всички ги гони честолюбието, с изисквания и претенции. Всъщност това дори е фашизъм. (…) Май се срещат и такива, които толкова се боят от смъртта, че накрая се самоубиват заради спокойствието.
Много хора не се чувстват добре в кожата си, защото тя не е тяхната.
Прекарах отвратителен ден и отново поставих всичко под въпрос. Бях пълен до гуша със себе си и затапен.
Аз страдам от американско свърхпроизводство. Засегнат съм от излишък. Мисля, че това е всеобщо. Светът страда от изобилие на любов и понеже тя не успява да се оттече, той е обладан от сприхавост и спортна злоба. На склад са струпани чудовищни количества прочувствени блага, които се разпиляват и разлагат във вътрешното убежище, плод на хилядогодишни спестявания, без други отводни тръби – освен пикочно-половите канали.
Чувствах се изцяло свободен, без никаква помощна връзка с никого, свобода, лишена от каквато и да е зависимост и подкрепа от някой, който да те държи в плен с вързани ръце и крака и да те поставя в зависимост от всичко липсващо (…) Няма нищо по-кофти, по-мръсно замислено, от страните, където човек разполага с всичко, за да бъде щастлив. Ако тук имахме африкански глад и хроническо недохранване с военна диктатура, щяхме да се сдобием с извинение, нямаше да зависи от нас.
Ясно си давам сметка, че съм по-нисък от тревата, народонаселен отломък, без международно значение и в титрите ме няма – поради киното. Продължих да съм напорист, с онова, на което при другите му викат “храбростта на отчаянието”, и с обвързваща усмивка.
Те са помислили, че страдам от външна липса, а аз освен това страдам и от вътрешен излишък. Имам свръхпроизводство с липса на отводни тръби.
От време на време имам чувството, че живеем в дублиран филм и всеки си отваря устата, но то не съответства на думите. До един сме допълнително синхронизирани и понякога е много добре направено, ще речеш, че е естествено.
Известно ми е също така, че съществува взаимна любов, но чак за такъв разкош не претендирам. Някой, когото да обичам - това ми е първата необходимост.
Някой ще рече, че да преведеш един слепец през улицата не е кой знае какво, но все пак си е придобивка. Общо взето слепците са много мили и любезни поради всичките неща, които не са видели през живота си.
Просто идвах да потърся помощ. Сред чувствата се наблюдава страхотна смъртност.
Той казва, че думите са специално обучени, за да предпазват околната среда. Входът е свободен, поради свещеното право на живот, но влезеш ли, излизане няма. Не знам дали някога ви се е случвало да държите в шепата си една беззащитна мишка, но вие очевидно си имате милиони хора, които гинат от глад, това незабавно въодушевява. Телевизията предлага на всеки и на когото и да е възможност да се утеши с безогледни жестокости. Известно ми е, че петдесет хиляди африканци отново умряха от глад, за да ни отклонят вниманието, но то не ми оказва въздействие, искам да кажа, че съм си пак толкова нещастен, колкото и преди. Това ми е чудовищното.
Не знам дали хората достатъчно ясно осъзнават огромното значение, което събитие може да придобие, когато има опасност да не се състои.
Оставаха ни само два етажа, за да си кажем всичко, и аз мълчах с целия дар слово, на който съм способен. Имах възможност да се изразявам на корем с разголения си поглед, правих пълни признания на Ирене, смятам дори, че погледът ми е пеел, с оркестър и солист виртуоз. Никога в живота си не съм бил толкова щастлив в един асансьор.
От банята ме изкара телефонът, естествено – имаха грешка, и с това постоянно повтаряне “имате грешка” започвам да се чувствам точно така, искам да кажа като грешка. Струва ми се, че това опипване в търсене на някого е твърде вълнуващо, може би има телефонно подсъзнание и в него се заражда нещо съвсем различно.
Когато някой клони към нулата се чувства все повече и повече, а не по-малко и по-малко. Колкото пó не съществуваш, толкова повече идваш в излишък. (…) Аз си мисля, че животът точно тогава става скъп, когато е безвъзмезден.
Нежността разполага със секунди, които текат по-бавно от останалите. Шията ѝ беше пълна с убежища и достъпни брегове.
*
Но и нея трябва да разберем, друго, освен животът, не ѝ оставаше. Хората държат на живота повече от всичко, чак е смешно, като си помислиш само колко хубави неща има по света.
У едно лице най-важните чаркове са сърцето и главата, за тях отиват най-много разходи. Спре ли сърцето, не можеш да я караш както преди, а ако главата забие на една страна и я подкара през просото, лицето губи присъщите си качества, няма как да се ползва от живота. Аз мисля, че живота трябва да го живеем в най-ранна възраст, защото после се обезценяваш и никой нищо не ти дава даром.
За мен хероинът е долна работа. Момчетата, дето си го праскат, се пристрастяват към щастието и тогава прошка няма, защото то - щастието, е известно най-вече със своята липса. Аз в чужда паница не надничам (...) не държа обаче да съм щастлив, животът е за предпочитане. Ужасна гадория е щастието, долна работа, на мен да ми падне, ще му сменя физиономията.
Легнах на земята, затворих очи и направих упражнения да умра, но циментът беше студен и се уплаших да не настина (...) аз на живота задника няма да ближа, за да съм щастлив. Той в неговия си гьол, аз - в моя. Когато стана законно зрял, сигурно ще се захвана с тероризъм, с отвличане на самолети и вземане на заложници, както по телевизията, и ще искам нещо, още не ми е ясно какво, но не семки и бонбонки. Право да ви кажа, сега още не знам какво трябва да се иска, нямам професионално образование. Седях си на цимента и отвличах самолети, вземах заложници, те излизаха с вдигнати ръце, а аз се питах какво да правя с парите, защото не можеш всичко да имаш. Но много-много не ми се занимаваше с работа. Докарах синия клоун и някое време се кефихме заедно. После и белия докарах, той седна до мен и ми посвири тишина на цигулчицата си.
При хората най-рано умират кучетата. На дванайсет години вече не можеш да разчиташ на тях и трябва да ги смениш. Другият път, когато си имам куче, ще го взема пеленаче, за да ми остане време преди раздялата. Само клоуните нямат проблеми на живот и смърт, те не се явяват на бял свят по семеен път. Така са ги измислили, без природни закони, никога да не умират - иначе нямаше да е смешно. Стига да поискам, и ги виждам до мен. Мога да видя когото ми хрумне - Кинг Конг, Франкенщайн или ято ранени розови птички, но без майка ми - дотам въображението ми не стига.
Слънцето приличаше на жълт клоун, седнал на покрива (...) Така ми се иска да съм някъде много далече, където има нещо различно и дори се опитвам да си го представя, за да не го пропилея. Слънцето, клоуните и кучетата нека си стоят, от тях по-добро не можеш да измислиш. Но останалото - ни чул, ни видял. Там трябва да има специално обзавеждане. Обаче си мисля, че всичко пак ще се изхитри да остане същото. Чак ме досмешава понякога, като се сетя до каква степен нещата държат на себе си.
В една голяма агломерация като Париж, с десет милиона, меко казано, е много важно да си както трябва и да представяш обичайните белези на народонаселението, за да не предизвикваш струпване.
Трябва да кажа, че винаги са ми липсвали ръце. Две ръце, моите си, означават празнота. Необходими са ми още две около тях. На това при витамините му викат изразена липса.
Не можеш очевидно да пукнеш от страх, ако нямаш основания за надежда. Едното без другото не върви.
Да, животът има нужда от поощряване.
На 14 години прекарвах по цели нощи в безсъница и броях до един милион с надеждата да срещна някого в навалицата. Така стигнах до статистиката. Казаха, че съм имал дарба за големите числа. Исках да си създам навик, да надделея ужаса , а статистиката подготвя, приспособява.
Пазя се от хората, които непрекъснато се мъчат да ти внушат чувство за вина (…) Всички ги гони честолюбието, с изисквания и претенции. Всъщност това дори е фашизъм. (…) Май се срещат и такива, които толкова се боят от смъртта, че накрая се самоубиват заради спокойствието.
Много хора не се чувстват добре в кожата си, защото тя не е тяхната.
Прекарах отвратителен ден и отново поставих всичко под въпрос. Бях пълен до гуша със себе си и затапен.
Аз страдам от американско свърхпроизводство. Засегнат съм от излишък. Мисля, че това е всеобщо. Светът страда от изобилие на любов и понеже тя не успява да се оттече, той е обладан от сприхавост и спортна злоба. На склад са струпани чудовищни количества прочувствени блага, които се разпиляват и разлагат във вътрешното убежище, плод на хилядогодишни спестявания, без други отводни тръби – освен пикочно-половите канали.
Чувствах се изцяло свободен, без никаква помощна връзка с никого, свобода, лишена от каквато и да е зависимост и подкрепа от някой, който да те държи в плен с вързани ръце и крака и да те поставя в зависимост от всичко липсващо (…) Няма нищо по-кофти, по-мръсно замислено, от страните, където човек разполага с всичко, за да бъде щастлив. Ако тук имахме африкански глад и хроническо недохранване с военна диктатура, щяхме да се сдобием с извинение, нямаше да зависи от нас.
Ясно си давам сметка, че съм по-нисък от тревата, народонаселен отломък, без международно значение и в титрите ме няма – поради киното. Продължих да съм напорист, с онова, на което при другите му викат “храбростта на отчаянието”, и с обвързваща усмивка.
Те са помислили, че страдам от външна липса, а аз освен това страдам и от вътрешен излишък. Имам свръхпроизводство с липса на отводни тръби.
От време на време имам чувството, че живеем в дублиран филм и всеки си отваря устата, но то не съответства на думите. До един сме допълнително синхронизирани и понякога е много добре направено, ще речеш, че е естествено.
Известно ми е също така, че съществува взаимна любов, но чак за такъв разкош не претендирам. Някой, когото да обичам - това ми е първата необходимост.
Някой ще рече, че да преведеш един слепец през улицата не е кой знае какво, но все пак си е придобивка. Общо взето слепците са много мили и любезни поради всичките неща, които не са видели през живота си.
Просто идвах да потърся помощ. Сред чувствата се наблюдава страхотна смъртност.
Той казва, че думите са специално обучени, за да предпазват околната среда. Входът е свободен, поради свещеното право на живот, но влезеш ли, излизане няма. Не знам дали някога ви се е случвало да държите в шепата си една беззащитна мишка, но вие очевидно си имате милиони хора, които гинат от глад, това незабавно въодушевява. Телевизията предлага на всеки и на когото и да е възможност да се утеши с безогледни жестокости. Известно ми е, че петдесет хиляди африканци отново умряха от глад, за да ни отклонят вниманието, но то не ми оказва въздействие, искам да кажа, че съм си пак толкова нещастен, колкото и преди. Това ми е чудовищното.
Не знам дали хората достатъчно ясно осъзнават огромното значение, което събитие може да придобие, когато има опасност да не се състои.
Оставаха ни само два етажа, за да си кажем всичко, и аз мълчах с целия дар слово, на който съм способен. Имах възможност да се изразявам на корем с разголения си поглед, правих пълни признания на Ирене, смятам дори, че погледът ми е пеел, с оркестър и солист виртуоз. Никога в живота си не съм бил толкова щастлив в един асансьор.
От банята ме изкара телефонът, естествено – имаха грешка, и с това постоянно повтаряне “имате грешка” започвам да се чувствам точно така, искам да кажа като грешка. Струва ми се, че това опипване в търсене на някого е твърде вълнуващо, може би има телефонно подсъзнание и в него се заражда нещо съвсем различно.
Когато някой клони към нулата се чувства все повече и повече, а не по-малко и по-малко. Колкото пó не съществуваш, толкова повече идваш в излишък. (…) Аз си мисля, че животът точно тогава става скъп, когато е безвъзмезден.
Нежността разполага със секунди, които текат по-бавно от останалите. Шията ѝ беше пълна с убежища и достъпни брегове.
*
Но и нея трябва да разберем, друго, освен животът, не ѝ оставаше. Хората държат на живота повече от всичко, чак е смешно, като си помислиш само колко хубави неща има по света.
У едно лице най-важните чаркове са сърцето и главата, за тях отиват най-много разходи. Спре ли сърцето, не можеш да я караш както преди, а ако главата забие на една страна и я подкара през просото, лицето губи присъщите си качества, няма как да се ползва от живота. Аз мисля, че живота трябва да го живеем в най-ранна възраст, защото после се обезценяваш и никой нищо не ти дава даром.
За мен хероинът е долна работа. Момчетата, дето си го праскат, се пристрастяват към щастието и тогава прошка няма, защото то - щастието, е известно най-вече със своята липса. Аз в чужда паница не надничам (...) не държа обаче да съм щастлив, животът е за предпочитане. Ужасна гадория е щастието, долна работа, на мен да ми падне, ще му сменя физиономията.
Легнах на земята, затворих очи и направих упражнения да умра, но циментът беше студен и се уплаших да не настина (...) аз на живота задника няма да ближа, за да съм щастлив. Той в неговия си гьол, аз - в моя. Когато стана законно зрял, сигурно ще се захвана с тероризъм, с отвличане на самолети и вземане на заложници, както по телевизията, и ще искам нещо, още не ми е ясно какво, но не семки и бонбонки. Право да ви кажа, сега още не знам какво трябва да се иска, нямам професионално образование. Седях си на цимента и отвличах самолети, вземах заложници, те излизаха с вдигнати ръце, а аз се питах какво да правя с парите, защото не можеш всичко да имаш. Но много-много не ми се занимаваше с работа. Докарах синия клоун и някое време се кефихме заедно. После и белия докарах, той седна до мен и ми посвири тишина на цигулчицата си.
При хората най-рано умират кучетата. На дванайсет години вече не можеш да разчиташ на тях и трябва да ги смениш. Другият път, когато си имам куче, ще го взема пеленаче, за да ми остане време преди раздялата. Само клоуните нямат проблеми на живот и смърт, те не се явяват на бял свят по семеен път. Така са ги измислили, без природни закони, никога да не умират - иначе нямаше да е смешно. Стига да поискам, и ги виждам до мен. Мога да видя когото ми хрумне - Кинг Конг, Франкенщайн или ято ранени розови птички, но без майка ми - дотам въображението ми не стига.
Слънцето приличаше на жълт клоун, седнал на покрива (...) Така ми се иска да съм някъде много далече, където има нещо различно и дори се опитвам да си го представя, за да не го пропилея. Слънцето, клоуните и кучетата нека си стоят, от тях по-добро не можеш да измислиш. Но останалото - ни чул, ни видял. Там трябва да има специално обзавеждане. Обаче си мисля, че всичко пак ще се изхитри да остане същото. Чак ме досмешава понякога, като се сетя до каква степен нещата държат на себе си.
July 30, 2016
Има книги, за които съм закъсняла. Винаги са били до мен и са чакали просто да закъснея. Този тип книги ги чета бързо, сякаш си срещам сродната си душа, а след края им искам да ги споделя навсякъде. Точно такива се оказаха и двата кратки романа "Голям Гальовник" и "Животът пред теб.
Ако една от най-честите теми е любовта, то голямо място в книгите заема и приятелството. Човек колкото и да е презрителен, колкото и да е разочарован от света около себе си, никога не може да понесе съвършената самота. Всеки ще каже, че щастието е в баланса, но намирането на този баланс може да отнеме цял живот и няма гаранция, че може да бъде постигнат. Какво е приятелството и какво трябва да бъде то? Какъв е профилът на добрия приятел? Относително е, разбира се.
Когато бяхме малки, повечето от книгите бяха базирани именно върху приятелството. От нас се изискваше не само да ги четем, но и да ги анализираме... предполагам, за да влязат по-дълбоко в умовете и сърцата ни. И в тези малки сърца наистина приятелството беше най-важното, много вярвахме в романтичното "завинаги". После пораснахме и приятелствата се промениха. И ето ти "Голям Гальовник" и "Животът пред теб". Две истории, обединени от темата за различното привързване. И в двете истории по различен начин хората имат в себе си една дълбока деликатност към света, от който бягат с цинизъм. Каквото и да напиша, ще бъде излишно, но отделно адмирации заслужава и преводачът Красимир Мирчев
Ако една от най-честите теми е любовта, то голямо място в книгите заема и приятелството. Човек колкото и да е презрителен, колкото и да е разочарован от света около себе си, никога не може да понесе съвършената самота. Всеки ще каже, че щастието е в баланса, но намирането на този баланс може да отнеме цял живот и няма гаранция, че може да бъде постигнат. Какво е приятелството и какво трябва да бъде то? Какъв е профилът на добрия приятел? Относително е, разбира се.
Когато бяхме малки, повечето от книгите бяха базирани именно върху приятелството. От нас се изискваше не само да ги четем, но и да ги анализираме... предполагам, за да влязат по-дълбоко в умовете и сърцата ни. И в тези малки сърца наистина приятелството беше най-важното, много вярвахме в романтичното "завинаги". После пораснахме и приятелствата се промениха. И ето ти "Голям Гальовник" и "Животът пред теб". Две истории, обединени от темата за различното привързване. И в двете истории по различен начин хората имат в себе си една дълбока деликатност към света, от който бягат с цинизъм. Каквото и да напиша, ще бъде излишно, но отделно адмирации заслужава и преводачът Красимир Мирчев
December 17, 2016
"Поздравляю. Но не всякая жена уживется с удавом" Эмиль Ажар "Голубчик"
Поздравляю Вас, если Вы решили прочитать эту книгу. Я к ней подобрался не сразу. Два года она пылилась на полке, когда наконец-то я не собрался в отпуск и не бросил в чемодан к плавкам, фотоаппарату и десятку футболок и, на всякий случай, её.
Поездка подходила к концу, и я, уставший от двух экскурсий в день в течение 10 дней, взял наконец-то в руки книгу Ажара-Гари. И она не оставила меня равнодушным.
До сих пор помню как я читал её запоем, но не скорочтением, которым тогда ещё не владел. На два дня и вечера в Мисхоре на берегу Чёрного моря, позабыв и о горячей еде, и о грядущих и осознанных изменениях в личной жизни, и о новом этапе бизнес-планирования в компании, в которой работал, делая перерывы только на купание, "Балтику номер 8" с сыром и инжиром и сон я погрузился в два мира, написанных Эмилем Ажаром, он же Ромен Гари.
Несколько месяцев после прочтения я вспоминал обе истории и думал о жизни главных героев, об их отношении жизни и об их одиночестве и, самое главное, об уроках, которые они дают нам всем.
Иногда хотелось плакать, иногда смеяться до слёз. Обе книги поражают своей искренностью, прямотой, качественным тонким юмором и поиском родственных душ.
Короче говоря, из прочитанного мной у Ромена Гари до сегодняшнего дня эта книга, пожалуй, лучшая. Очень советую.
Поздравляю Вас, если Вы решили прочитать эту книгу. Я к ней подобрался не сразу. Два года она пылилась на полке, когда наконец-то я не собрался в отпуск и не бросил в чемодан к плавкам, фотоаппарату и десятку футболок и, на всякий случай, её.
Поездка подходила к концу, и я, уставший от двух экскурсий в день в течение 10 дней, взял наконец-то в руки книгу Ажара-Гари. И она не оставила меня равнодушным.
До сих пор помню как я читал её запоем, но не скорочтением, которым тогда ещё не владел. На два дня и вечера в Мисхоре на берегу Чёрного моря, позабыв и о горячей еде, и о грядущих и осознанных изменениях в личной жизни, и о новом этапе бизнес-планирования в компании, в которой работал, делая перерывы только на купание, "Балтику номер 8" с сыром и инжиром и сон я погрузился в два мира, написанных Эмилем Ажаром, он же Ромен Гари.
Несколько месяцев после прочтения я вспоминал обе истории и думал о жизни главных героев, об их отношении жизни и об их одиночестве и, самое главное, об уроках, которые они дают нам всем.
Иногда хотелось плакать, иногда смеяться до слёз. Обе книги поражают своей искренностью, прямотой, качественным тонким юмором и поиском родственных душ.
Короче говоря, из прочитанного мной у Ромена Гари до сегодняшнего дня эта книга, пожалуй, лучшая. Очень советую.
December 15, 2024
Това е една история, за човек, който смята, че животът е сериозно нещо, поради своята незначителност. Той живее сам със своя питон наречен - Голям Гальовник.
Историята ни въвежда в крайно отчуждения герой, който намира домашния си любимец за съвсем съвършено и нормално същество, което може да даде не по малко любов от едно куче например. Нестандартния домашен любимец предизвиква присмех у хората, буди непонятни въпроси и интерес, с който той се чувства по-значим.
Този самотник, който живее в Париж и намира змията си за добро и мило създание, което показва любовта си като се увива.
Работата му е свързана с много числа и изчисления и той самият казва: “Когато смяташ по цял ден милиарди, вечер се връщаш вкъщи обезценен, в състояние близко до нулата”.
Той е влюбен в съседката си, но няма кураж да говори с нея и това, на което се надява всеки път е: “От всичко на света най-необходимо ни бе една засечка на асансьора.”
Месеци наред пътуват в един и същ асансьор.
“Става единайсет месеца, откакто пътуваме всяка сутрин заедно в асансьор, а човек трябва да се пази от навика в съвместния живот, не бива той малко по малко да измества дълбоко изживяваната връзка.”
Оказва се че човек може да прекара цял един живот мечтаейки си за повреда в асансьора.
Той си мълчи с целия дар слово на който е способен, но истината е че когато човек цял живот е чакал любовта - той е съвсем неподготвен.
Самотника често посещава проститутки, и ненадейно попада на познато лице когато за пореден път се озовава в публичния дом.
Той познава добре самотата, не обича да му я напомнят.
Това е една иронична история, която представя човек, който в невъзможността си да намери топлина и разбиране, я търси по всевъзможни други начини. Изживява чувства, които не съществуват, въобразява си неща, които са неистинни и лекува самотата си, като се озовава в комични ситуации.
Невъзможността за общуване и отчуждението е достигнало до размери, които отключват неща в съзнанието, които доказват че това което ни липсва най-осезателно, ни прави на луди.
Той сам казва: “Взаимна любов, чак за такъв разкош не претендирам.” - колкото и иронично да звучи.
Историята ни въвежда в крайно отчуждения герой, който намира домашния си любимец за съвсем съвършено и нормално същество, което може да даде не по малко любов от едно куче например. Нестандартния домашен любимец предизвиква присмех у хората, буди непонятни въпроси и интерес, с който той се чувства по-значим.
Този самотник, който живее в Париж и намира змията си за добро и мило създание, което показва любовта си като се увива.
Работата му е свързана с много числа и изчисления и той самият казва: “Когато смяташ по цял ден милиарди, вечер се връщаш вкъщи обезценен, в състояние близко до нулата”.
Той е влюбен в съседката си, но няма кураж да говори с нея и това, на което се надява всеки път е: “От всичко на света най-необходимо ни бе една засечка на асансьора.”
Месеци наред пътуват в един и същ асансьор.
“Става единайсет месеца, откакто пътуваме всяка сутрин заедно в асансьор, а човек трябва да се пази от навика в съвместния живот, не бива той малко по малко да измества дълбоко изживяваната връзка.”
Оказва се че човек може да прекара цял един живот мечтаейки си за повреда в асансьора.
Той си мълчи с целия дар слово на който е способен, но истината е че когато човек цял живот е чакал любовта - той е съвсем неподготвен.
Самотника често посещава проститутки, и ненадейно попада на познато лице когато за пореден път се озовава в публичния дом.
Той познава добре самотата, не обича да му я напомнят.
Това е една иронична история, която представя човек, който в невъзможността си да намери топлина и разбиране, я търси по всевъзможни други начини. Изживява чувства, които не съществуват, въобразява си неща, които са неистинни и лекува самотата си, като се озовава в комични ситуации.
Невъзможността за общуване и отчуждението е достигнало до размери, които отключват неща в съзнанието, които доказват че това което ни липсва най-осезателно, ни прави на луди.
Той сам казва: “Взаимна любов, чак за такъв разкош не претендирам.” - колкото и иронично да звучи.
August 25, 2018
В една полицейска държава човек поне не е свободен, знае си защо, нищо не може да се направи. Най-гадното във Франция е, че дори не ни се извиняват. Няма нищо по-кофти, по-мръсно замислено от страните, където човек разполага с всичко за да бъде щастлив. Ако тук имахме африкански глад и хроническо недохранване с военна диктатура, щяхме да се сдобием с извинение, нямаше да зависи от нас.
Displaying 1 - 7 of 7 reviews