Не могат да преживеят, че СССР го няма вече…
Почти не съм преписвала цитати за ръце, крака, черва, кайма… от афганската война (СССР-ци, афганци и камили), а това, което ми се стори най-нагло (в съдебната зала гражданин коментира войната в Афганистан и книгата на Алексиевич):
„Армията ни не беше воювала отдавна. Там проверявахме себе си, съвременното оръжие… Заради такива драскачи като вас днес предаваме позициите си в целия свят… Загубихме Полша… Германия, Чехословакия… Дано да доживеем деня, когато Горбачов ще бъде съден за това. И вие също. Вие сте предатели. Къде са нашите идеали? Къде е великата ни държава?“
А иначе „Цинковите момчета“ е за три неща: Смърт (умрелите), Смърт (оцелелите), Майки (и един обесил се баща). Може да се каже и четвърто нещо: Обида. За оцелелите или близките на загиналите – че това е било напразно, престъпно, измамно…
„Ако не сме ние, там щяха да са американците. Ние сме интернационалисти!“
„Виждахме нашите момчета осакатени, обгорели. Виждахме ги и се учехме да мразим. Да мислим обаче не се учехме“.
„Самата аз го учех: „Дългът си е дълг, синко. Той трябва да се отдаде.“
„Кой ви каза, че хората не обичат войната?“
„А пък кого да мразя сега…“
Не мога да разбера защо все пак тази книга не ме „хвана“ както „Чернобилска молитва“ или „Време секънд хенд“. След книгата за Чернобил с месеци четох и гледах материали, а сега още по време на четенето исках да захвърля книгата за Афганистан. Или е написана по различен начин от другите книги, или е толкова страшна, че сама нарочно съм се дистанцирала. Не исках да си представям нито самата касапница в Афганистан, нито ужаса на майките или завърналите се обезобразени или полудели момчета (пак много силно/страшно начало на книгата). Има и момичета разбира се. И пак като в другите книги на Алексиевич за соца – Аз сам/а исках! Пак дълг, пак родина, пак чест... Каква родина в Афганистан, не знам, но и те не знаят.
„Заминаваме да изпълняваме интернационалния си дълг…“
„Запомних, че световният империализъм не спи, а у дома ни очакват като герои.“
Всъщност ето няколко разновидности на „Аз исках.“
„Аз сама го изпратих там! Сама!“ (майка)
„Втълпяваха ни, втълпяваха ни и най-накрая ни втълпиха, че това е „интернационален дълг.“
„Бях глупак… Осемнайсет годишен… Какво ли съм разбирал?“
„Сам кандидатствах… Мечтаех да попадна на тази война… Беше ми интересно…“
„Да, убивах… Защото исках да живея…“
„Момчета, искате ли да работите на нови коли?“ (шофьор – измамен, казали му, че го пращат в Ташкент)
„А там от не един съм чувала – да убиваш може и да ти хареса, да убиваш – това е удоволствие. Това е силно чувство.“
„...правилно разбира политиката на партията и правителството...“
„Съветваме ви да си помислите. Ако не, ще се обадим в университета и ще кажем що за комсомолка сте. Родината го изисква…“ (мед. сестра, принудена да замине)
„Нашият идеал, нашият герой е човекът с оръжие…“
Затова вместо към боевете се насочих към други неща – например куфарите със стоки, които се носят към СССР. Е защо, след като е толкова изостанал братският афгански народ и трябва да му се помогне, от там се влачат дрехи, техника, джундурии – невиждани в СССР „съкровища“…
„Войната, казаха ни, е справедлива, ние помагаме на афганския народ да приключи с феодализма и да построи светлото социалистическо общество. За това, че нашите момчета загиват, се мълчеше.“
„Вярно ли е, че има парцалки и видеотехника с купища? Магнетофони, плейъри… Какво си донесе? Може би нещичко ще продадеш?“
Не бях изненадана от последната част на книгата – съдят Светлана Алексиевич и книгата. За обида на честта на войниците… „Ние защитаваме честта на загиналите си синове. Върнете им честта! Върнете им Родината! Съсипахте страната! Най-силната на света!“
Може би това е причината точно тази книга на Алексиевич да не стигна истински до мен – хората разказват някак „стиснато“, защото е трябвало да се мълчи, защото те самите не са наясно, а после дори се отказват от думите си и съдят авторката. Да се откажат от тази война, значи да се откажат от живота си; така, както дядо ми не преживя, че т.нар. комунизъм е бил един кух балон, така и мъжете и жените „от“ Афганистан не искат да допуснат в себе си истината. Затова – предимно ядосването за самата война ми остана, но много конкретни герои не запомних. Най-вече една загинала жена – и как майка ѝ след това не може да понася пролетта, слънцето, природата, радостта…
Ето пак, не преписвам за откъснатите момчешки глави (18-20 годишни), а това – за „великата“ им държава:
„А до неотдавна бяхме велика държава. Може и да не сме били, но сами се считахме за велика страна. Заради ракетите, танковете, атомните бомби. И вярвахме, че живеем в най-добрата, най-справедливата държава. А вие ни казвате, че сме живели в друга – страшна и кървава. Кой ще ви прости това? Настъпихте ни по болното място… Най-дълбокото…“
„СССР беше велика държава, за мнозина – кост в гърлото. Не би трябвало сега да разказваме къде и от кого е била планирана разрухата на нашата страна. В това число и от ръцете на добре платени Западни предатели.“
И все пак – за момчетата (макар и С. А. да е имала проблеми точно заради този откъс).
„Върнах се… Майка ми ме съблече, като пеленаче, целия ме опипа: „Цял-целеничък, свидният ми!“. Отгоре съм цял-целеничък, а вътре ме изгаря. От всичко ми е зле: ярко слънце – зле ми е, весела песен – зле ми е, нечий смях – зле ми е. Страхувах се да оставам сам вкъщи, спях с полуотворени очи.“
Последно от „Цинковите момчета“:
„Сутринта тръгвам на работа… Слизам надолу по стълбите, а те ми идват насреща… Трима военни и една жена. Военните вървят напред и всеки носи фуражката си на лявата, полусвита ръка. Отнякъде знаех, че това значи траур. Знак за траур… Тогава хукнах не надолу, а нагоре… И те очевидно разбраха,че това е майката. И те нагоре… И аз тогава – в асансьора и надолу… Трябва да изскоча на улицата, да офейкам! Да се спася! Да не чувам нищо. Нищо! Докато стигна до първия етаж – асансьорът спираше, качваха се хора – те вече стоят там и ме чакат. Натискам копчето и нагоре… Към моя етаж. Чувам как те влизат … Крия се в спалнята. Те след мен… фуражките на ръцете…“
За самите момчета и момичета там, на войната, в Афганистан, не мога…; в книгата има предостатъчно… Бих говорила по-малко и за „политическите“ аспекти, но се налага да е повече заради просъществувалите или възраждащите се про-СССР-настроения (редом с неонацизма).