Когато имате проблеми във връзката, трябва да ги обсъдите с партньора си, нали? Да седнете, да поговорите като големи хора. А ако не стане, може да отидете на семейна терапия, дето с помощта на терапевта... да поговорите още.
Защо ли мисълта за подобно нещо ме изпълва с ужас, както и всеки мъж? И защо ли резултатът, за толкова много жени, от цялото това говорене, е ред сълзи, ред сополи след поредната провалена връзка? Защо ли винаги говоренето се свежда до опити на жената да комуникира с мъжа, който се опитва всячески да не го прави, а когато най-после му писне и почнат "да говорят", става мазало?
Ами защото да седнеш и да поговориш с някого като големи хора не е толкова лесно, когато става дума за емоции, които превръщат всички ни в малки ядосани деца, а често направо в примати.
Затова, според авторите на книгата, двойка семейни терапевти, е много по-важно какво правите, а не какво говорите. Проблемите във връзката (в книгата става дума конкретно за брака, но е приложимо и другаде) по-скоро се задълбочават във времето от постоянното им ръчкане, защото мъжете и жените изхождат от коренно различни фундаменти в това обсъждане и резултатите от него рядко са положителни.
Възможно е и двамата да имат най-доброто желание да решат проблема, да се обичат и въпреки това резултатът от "обсъждането" да е гняв и скандали, защото за мъжете основната движеща емоция когато има проблем е срам, а при жените - страх (описано е доста по-добре, отколкото го обяснявам).
Затова авторите дават рецепти как да преодолеем както всекидневни дразнения, така и хронични проблеми във връзката и брака без да ги "обсъждаме", а с простички действия и думи, които показват на партньора ни, че всъщност държим на него и той е важен за нас.