Писма от тъмния вилает

by Dževad Karahasan

Джевад Карахасан напуска Босна през 1993 г. и от началото на своето изгнаничество, започва да описва в книгите си своите спомени от един град и една земя в руини. Разказва за красотата на Сараево, за подобната на цветна мозайка Босна, които престават да съществуват, когато започват войните през 90-те. Както казва и самият Карахасан за своето писане, то прилича на поставено „в сянката на идеала, в спомена".
Книгата „Писма от тъмния вилает" е колекция от пет разказа, които са ориентирани някъде между измислицата и реалността. Разказвачът предприема пътуване, лутайки се в един „тъмен свят" на заклеймени души, напомнящи грешните души в преддверието на Ада, еднакво отдалечени и от света на сънищата, и от истинския свят. Карахасан описва преживяванията на тези самотни души и резултатът са серия от разкази за живота „във времена на нужда в чужди светове". Това, което свързва всички истории е техния общ хоризонт - Босна и нейният „център на тежестта", столицата Сараево.
Джевад Карахасан разказва за хора, които преживяват бясната промяна на един град и една държава, в който са прекарали по-голямата част от живота си, за който днес не са сигурни всъщност се е случил.
Пътуването на разказвача е също и пътуване към миналото. Личните спомени на отделните герои се докосват до историята на самата Босна от периодите на нейното отоманско владичество, през Австро-Унгарската империя до федерацията на Тито и войните от 90-те.
В историите на Карахасан съвсем ясно звучи и гласът на най-известния босненски писател и носител на Нобелова награда, Иво Андрич, към когото авторът на „Писма от тъмния вилает" прави несъмнен реверанс и чиито метафори за моста и Ориента, специфични представи за човешкия мироглед в Босна звучат ясно заявени в книгата.
Надеждата на Карахасан, че „най-устойчивият и сигурен път към скритите истини е чрез литературата - да открием, каквото търсим или крием" е водеща и в тази негова творба, следваща стъпките на Андрич в реконструирането на миналото на Босна изцяло през лични спомени и лични истории. В същото време Карахасан подлага на собствено изследване всички претенции за лична или историческа истина, за които казва: „Няма как да ги знаем, можем само да се надяваме че разбираме дори и частица от тях".

170 pages, Paperback

First published January 1, 2007

About the author

Dževad Karahasan rođen u Duvnu, je bosanskohercegovački književnik, dramatičar, esejist, romanopisac.

U rodnom je gradu završio osnovno i gimnazijsko školovanje. Diplomirao je na Filozofskom fakultetu u Sarajevu, studij komparativne književnosti i teatrologije, a u Zagrebu, na Filozofskom fakultetu u Zagrebu, branio je doktorski rad. Dugi niz godina učestvovao je u uređivanju sarajevske revije kao urednik za kulturna pitanja Odjek, te dramaturg u Zeničkom narodnom pozorištu.[2]

Od 1986-93. Karahasan je na mjestu docenta za dramaturgiju i historiju drame na Akademija scenskih umjetnosti u Sarajevu, gdje vrši dužnost dekana. Bio je glavni urednik časopisa za teoriju i kritiku umjetnost Izraz u Sarajevu. Od 1993. nakon odlaska iz Sarajeva zbog rata u BiH, živi u Grazu. 1994-95. godine gostujući je profesor na Univerzitetu u Salzburgu, 2001. u Innsbrucku, a u Berlinu od 2009-10. 1995. godine postaje stipendist DAAD Berlin, a 1995. i 1997. je lektor za bosanski, hrvatski i srpski jezik na Odsjeku za slavistiku Univerziteta u Göttingenu. U akademskoj godini 2007/08. je stipendist naučnog kolegija Wissenschaftskolleg u Berlinu.[2]

Od 1993. radio je kao dramaturg za pozorište ARBOS – Gesellschaft für Musik und Theater. Piše drame, romane, pripovjetke, eseje, historiju i kritiku teatra i učestvuje kao pozorišni reditelj. Njegovi pozorišni komadi igraju se u Austriji (Beč, Krems, Hallein, Eisenstadt, Salzburg, Villach, Klagenfurt), Njemačkoj (Gera, Erfurt, Berlin, Leipzig), Bosni i Hercegovini (Sarajevo), Ukrajini (Odesa), Češkoj (Prag, Hradec Králové, Brno), Kosovu (Priština), Poljskoj (Szczecin), Singapuru (Singapore Arts Festival) i SAD (Washington D.C.). Živio je i radio u Sarajevu i Grazu sa suprugom Draganom Tomašević-Karahasan, gdje je preminuo 19. maja 2023. godine.

Reviews

[Emina · Rating 5 out of 5]

Knjiga me inspirisala da pročitam nešto više o ovom sjajnom piscu i tako naletih na jedan razgovor sa nekim novinarom i jedan odgovor koji savršeno opisuje moj dojam o knjizi.

Abdulah Sidran je napisao da je tetris igrica uništila bivšu Jugoslaviju. Nas će izgleda uništiti društvene mreže i sve pogodnosti koje nam pruža moderni svijet.
- Ma da, jer pazite, problem je u tome što smo mi današnji ljudi izloženi jednoj nepodnošljivoj javnoj osami. Svaki od nas kao što rekoh bez prestanka sa nekim kofol komunicira. Svi smo poznati, svi smo uvijek u nekoj frci, a pritom molim vas prisjetite se kad ste posljednji put s nekim tiho i koncentrirano razgovarali 25 minuta. Nema šanse. Meni se događa da me ljudi doslovno bijesno pitaju kako to ti nemaš mobitela, ne može te se dobti. Govorim, što bi me ti dobio? Radi se upravo o tome što čuvam pravo na svoju tišinu čovječe. Ja imam sve manje ljudi sa kojima razgovaram upravo zato što ne pristajem razgovarati prividno.

E upravo je u ovoj knjizi dokazao, nema tu površnosti, privida, lako varljivih tema, popularističkih magneta koje pumpaju tiraže. Ovo je priča koja te jednostavno "tjera" da sjedneš, oćutiš, razmisliš... i pročitaš je ponovo nakon nekog vremena jer si sigurno dosta toga propustio.

[Tzeck · Rating 5 out of 5]

Ако имаше повече от пет звезди, щях да дам повече. Жестока книга! Най-добрата балканска литература, която съм чел до момента. Разказите в "Писма от тъмния вилает" на Джевад Карахасан са само пет, но са дълги и много майсторски, направо магични. Увличат те като буйна балканска река, чиито води носят в себе си съдбите на милиони изживени и неизживени животи. Карахасан пресъздава емоциите, терзанията и съдбата на босненци, които дори далеч от родината са силно белязани от войната и всичко случващо се и случвало се там. И ги пресъздава по такъв изкусен и елегантен начин, че докато четеш забравяш своята собствена националност и в теб се отключва една дълбоко скрита родова памет, която е там от зората на човечеството. Родовата памет на нашата обща земя. На планетата Земя. Историите в сборника са обърнали вътрешния си поглед към родната за автора и напусната от него Босна (често той се разкайва за своето бягство и се срамува от него посредством героите си), но чувствата, които те плискат непрекъснато от редовете, са общовалидни. За Балканите особено, но и за всеки един човек, в която и точка на света да се намира. И понеже за силната литература е трудно, почти невъзможно да говориш по същество и да избегнеш празните приказки, спирам дотук. А вие започнете от тук запознанството си с Джевад Карахасан. Ако сте от онези, които търсят себе си в четенето и в общуването с хора, книгата ще ви спечели още с първите си няколко реда. И ще се превърне в едно от любимите ви четива. Досущ като на мен.

[Piotr · Rating 4 out of 5]

Zdecydowanie - warto. Choćby dla samych dwóch ostatnich części tego zbioru. Dla tych szczodrze ponapoczynanych, podpowiadanych tropów do kolejnych lektur i poszukiwań.
Najwyższy zatem czas sięgnąć teraz po „Konsulów…” Andricia.

[Dženan Mušanović · Rating 5 out of 5]

Izvještaji iz tamnog vilajeta knjiga je koja kao simbol za dekodiranje pripovjedaka u nju sabranih koristi Sarajevo, kao i rat koji se u njemu zbio te poratne godine. Iako se ponekad čini da pripovijetke nemaju direktnu konotaciju sa tom tematikom, dolaskom do kraja te na koncu čitanjem Pogovora zaključujemo da su sve pripovijetke u osnovi bile neka vrsta izvještaja o tamnom vilajetu koji, kako može predstavljati svijet onkraj granica zamislivog, rubni svijet mogućnosti, tako može značiti i Bosnu, a u tom se kontekstu često i koristila ta sintagma.

Pripovijedačko umijeće Karahasana je suvišno komentirati. Postoji nekoliko bitnijih tačaka koje svako čitanje njegovog rada podrazumijeva a koje su po mom sudu značajnije za primijetiti. Pripovijetke poput Anatomija tuge, Pisma iz 1993. godine nude se kao svojevrsni razgovori čitaocu. Kroz intimna odmišljanja likova, atmosfere koju kroji sam narativ, u nama se (čak i nesvjesno) razbuđuju raznolika pitanja o nama samima. Pitanja smisla, identiteta, straha, razgovora... samo su neka od mnogih koja se nameću i traže razmišljanje. Propitivanje našeg vlastita duha smatram itekako važnim u cjelokupnom Karahasanovu opusu, jer nižući retke u kojima je dinamika radnje sporedna stvar iskusnom čitaocu, opažamo statične motive u vidu unutarnjih monologa, samoanaliza, psiholoških devijacija i meandriranja ka ultimativnoj potrazi za smislom.

Autor se pita kako se to čovjek objavljuje čovjeku pod vidom razgovora pa u jednom dijelu kaže: "...nikad mi nismo toliko neoprezni da bismo se drugome otkrili stvarno i bez rezerve, jedino nas bolest i gubitak svijesti mogu na to navesti." U nedostatku razumijevanja koje bi proizvelo dostatnost smisla, čovjek se povlači i bježi u sjećanja i živeći od prošlosti na račun sadašnjosti, stvara drugu, prividnu stvarnost u kojoj se osjeća bolje nego u onoj u kojoj jeste. Kao i Prust koji je nekoć "tragao za izgubljenim vremenom" misleći da će sjećanjima opravdati svoj život, Karahasanovi likovi u pripovijetkama iz ove knjige bježe u prošlost ili se za nju, direktno ili indirektno, vežu, a ta prošlost je koncentrirana u Sarajevu, u gradu koji je centar njihovog svijeta, te razmatrajući i problematizirajući time ujedno i povijest, dobijamo strukturalno bogatu ali ne tešku i slojevitu knjigu koja je prijemčiva, a onako usput, otvori i pokoje pitanje u uglovima naše svijesti.

[Branka · Rating 4 out of 5]

This novella is made of few short stories but all connected.
The stories are very philosophical and based on real events.
It's hard to summarised the book but the pleasure reading is immense.
Reading Karahasan is like diving into the ocean. The more you dive it goes deeper and deeper.
Once out and the magic is gone!

[Desislava Filipova · Rating 5 out of 5]

"Писма от тъмния вилает" от Джевад Карахасан, събира на пръв поглед четири твърде различни истории, единствено Босна е като неуловима свързваща нишка.
Историите не са концентрирани в един конкретен момент, а обхващат един доста дълъг интервал, в опит между миналото и настоящето да опознаем и разберем героите, те следват твърде различни пътища, понякога далеч от родния град, но детството и семейството са останали неразделна част от тяхната същност. Войната е много бегъл и далечен мотив, но въпреки всичко на моменти се усеща, че е успяла да достигне до героите.
През цялото време се усеща едно топла и приятна, някак близка атмосфера, много харесах стила на автор, личи си, че е вдъхновен от Иво Андрич, без да го копира. Единствено последната история "Карл Велики и тъжните слонове" някак напомня на "Разказ за слона на везира", но е и доста различна.
Историите са без твърде ясна времева рамка, някъде в средата и края на миналия век, без да са ограничени от конкретни събития, пестеливи, но въздействащи описания допълват личните истории които са основния фокус.
Всяка история е под формата на разкази или писма, обстоятелствата са срещнали героите отново или пътищата им са се преплели случайно, за да събудят стари спомени.
Интересно е как винаги една истории звучи твърде различно разказвана от различни хора, всеки пречупва събитията през собствените си субективни усещания и сякаш са две отделни истории:
"Всички бихме онемели, ако си дадем сметка колко от себе си издаваме и изкарваме на показ като говорим. Всъщност, казваме много малко или почти нищо, когато говорим само по свой адрес, иначе всяка друга тема ни издава докрай."

[Zapatoo · Rating 4 out of 5]

Die 'Berichte aus der dunklen Welt' umfassen vier Erzählungen, die, ohne miteinander in Hinblick auf die Protagonisten verknüpft zu sein, immer wieder ein jenseitiges, verlassenes Bosnien. Die Übersetzung legt eigentlich die Anspielung auf Bosnien als Land des Orients und jenseits der Aufklärung, also auf einen der stereotypen Ausdrucke zur Bezeichnung des Anderen, nahe - der Originaltitel greift mit iz tamnog vilajeta die spät-osmanische Verwaltungseinheit auf und verweist, wie auch die Geschichten, somit mehr noch auf die historische Zugehörigkeit und einer engen Beziehung zur heutigen Türkei, die bis in die Gegenwart hineinreicht: "Innerhalb eines Jahrhunderts verlor Bosnien sechsmal die Reichsten und Gebildetsten aus den Reihen der Muslime, dreimal ans Jenseits, dreimal an die Türkei." (188)
Durchaus auch eine Gemeinsamkeit der Erzählungen ist die Migration aus Bosnien, die immer wieder eingenommene Perspektive auch von außerhalb des Territoriums und die so geschaffene Distanz lässt den immer wieder präsenten, aber nur schwer greifbaren, Verlust auf die Figuren wirken.
Die Geschichten unterscheiden sich in der Form wie die Biographie dargestellt wird. Von der eher konventionellen Erzählung "Anatomie der Traurigkeit", ein Druckereiarbeiter dessen Leben sich irgendwie in die Einsamkeit jenseits der Möglichkeit zum Glück oder menschlicher Nähe verlaufen hat, dem in eine kleine Rahmenhandlung eingebetten "Briefe aus dem Jahr 1993" die eigentlich ein Essay über das Innere Sarajevo hätten werden sollen, das "Prinzip Gabriel" mit tagebuchförmigen Beobachtungen über den in Terezin inhaftierten Freiheitskämpfer Gavrilo Princip, Gavrilo ist die entsprechende Variante für Gabriel, bis zu der historischen Erzählung "Karl der Große und die traurigen Elefanten". Allesamt sind sie in ihrer Vergänglichkeit des glücklichen Augenblickes sicherlich aber von einer Düsternis, die sich wie ein Schleier auf das Zentrum der eigenen Empfindsamkeit legt, die doch eben so noch weiterhin intakt bleibt. Wie vielleicht in den erzählten letzten Worte Gavrilo Princips: "Sie fürchten mich, weil sie meine Freiheit nicht ertragen. Sie haben mir nur den Körper gelassen, und jetzt sehen sie mit Entsetzen, daß auch der Körper explodieren kann, solange eine Seele in ihm ist." (157)

[Калоян Захариев · Rating 3 out of 5]

Интересен сборник разкази, който заслужава внимание. Авторът пише за самата Босна много истински, много естествено и рисува картини, които няма да видим при друг писател.