Протестите на Орлов мост. Блясъкът в очите на хората. Яростта и надеждата, че политическата класа може да бъде пометена, че същото ще се случи с монополите, с олигарсите... Във вкочаняващия студ на зимните вечери хората се събират отново и отново. В протяжните и мътни времена на промяната управляващите върхушки, без значение от коя партия, не само разграбиха България, но извършиха нещо още по-страшно. Стотици хиляди изгубиха спестяванията си, домовете си, работата си, изгубиха настоящето и бъдещето си. Виновните се знаеха, но възмездие нямаше. Политическата класа с алчно усърдие превръщаше властта си в пари, но възмездие нямаше. Нямаше и правосъдие. На този фон Владимир Зарев разказва историята на една изумителна и невъзможна любов. Павел и Юлия са сред водачите на протестиращите. Всеки от тях има своето минало, своите страхове, грехове и мечти. Павел е юрист, спечелил много пари, но изгубил себе си. Юлия се е разделила с мъжа си, търси опора в малката си галерия и грижите по дъщеря си. И искрено вярва в чистия порив на протестите. Постепенно те извървяват пътя един към друг. Любовта им е неистова и нежна, и нараняваща. Всичко рухва, когато Павел споделя най-тъмната си тайна.
Владимир Зарев е роден на 05.10.1947 г. в София. Завършил е българска филология в СУ „Климент Охридски”. От 1973 г. работи в списание „Съвременник” като редактор, завеждащ отдел преводна литература, зам.главен редактор. Понастоящем е главен редактор на списанието. Владимир Зарев е автор на шестнадесет книги, десет от които са романи, между които трилогията „Битието”, „Изходът”, „Изборът” и, „Хрътката”, „Хрътката срещу Хрътката”, „Лето 1850”, „Поп Богомил и съвършенството на страха”, „Разруха”, „Светове”. Негови творби са превеждани в Чехия, Полша, Унгария, Румъния, Турция, романите „Хрътката” и „Хрътката срещу Хрътката” излизат в бившия Съветски съюз в 200000 тираж, а романът му „Денят на нетърпението” е отпечатан в „Роман газета” в 1 300000 тираж. През 2006 г. романът „Разруха” на Владимир Зарев е преведен в Германия и издаден от “Кипенхойер и Вич”, и по мнение на радио „Дойче Веле” е най-успешната българска книга, излизала някога на немски език. Във Франкфуртер Алгемайне цайтунт „Разруха” е наречен „романът на промяната в цяла Източна Европа”, а авторът – “българският Балзак”. Книгата е приета с изключителен възторг от немската критика, за нея излизат над 40 отзива в най-значимите немскоезични медии. В предаването си “Фьоникс” ZDF излъчва филм за Зарев. През май 2009 година в издателство “Дойтике” във Виена е отпечатана и първата част от трилогията на Владимир Зарев „Битието”, като още първата седмица за романа се появяват положителни отзиви в австрийските радио и телевизия, и в най-престижните немскоезични вестници „Ди пресе”, „Стандарт”, “Тагес Анцейгер”, “Нойе Цюрхер Цайтунг”. Вторият и третият романи от трилогията, “Изходът” и “Изборът” излизат на немски език, отново в превод на Томас Фрам, съответно през 2011 и 2012 година. През 2008 Владимир Зарев получава от баварския министър на културата едногодишна писателска стипендия в Международния творчески дом “Вила Конкордия” в Бамберг, през 2010 е поканен в творческия дом в Кремс край Виена. Авторът е имал десетки четения в Европа и участия в най-престижните европейски литературни форуми. Владимир Зарев е и баща на три дъщери.
Колебаех се между 4 и 5 звезди. Висока класа, майсторско писане, умело разгръщане на сюжета (който пък е динамичен и увлекателен), най-много ценя изграждането на характерите, всеки със своята история - стъпка по стъпка, дълбоко, психологически силно нюансирано. Езикът на моменти ми звучеше архаично и книжно, т.е. претенциозно, до степен че да отклонява вниманието към себе си (но това е въпрос на вкус). Вкарването в сюжета на Калин Терзийски (както Терзийски вкарва в сюжетите си Мартин Карбовски) го оценявам като трик за привличане на вниманието и за мен е черна точка. Но не обръщайте голямо внимание на забележките ми, те са дребни на фона на достойнствата - напоследък прегледах някои нашумели заглавия и в сравнение с тях този роман блести. Оценявам го изключително от литературната му страна, фактологичната я игнорирах.
В началото бях силно отблъснат от диалозите и най-вече диалозите в чата. Неестествени ми се сториха. От една страна, твърде литературни и помпозни, нехарактерни нито за поколенията, за които сатва дума, нито за стила на разговорите в чатовете. Да не говорим, че чатове вече от доста години не се използват. Да, това би могло да е Фейсбук, но във Фейсбук не се срешат имена като Пазителката и Класната-Тиранин... Струва ми се, че авторът можеше да направи по-внимателно проучване на тези реалности. Диалозите между героите са в същия неестествен стил. Например, санитарят ром в психиатрията използва думи като „суперско“, което явно трябва да маркира ромската му реч, но на практика никой ром не говори така, още по-малко санитар, говорещ за възрастен пациент... Изобщо всеки човек, по-чувствителен към различните регистри и социолинвгистични особености на съвременния български, би намерил, според мен, диалозите за неубедителни. В хода на романа обаче забелязах, че това е умишлен похват. Понеже всички герои се изразяват горе-долу така, както се изразява и разказвача, условността е заявена, илюзията за достоверност е пречупена, въведен е ефект на отчуждение. Разбира се, че не героите говорят, а разказвачът ги имитира, изиграва ги пред нас със своя език. Така всъщност текстът започва да прилича на един дълъг монолог. Този похват според мен „спасява“ диалозите и придава на романа един допълнителен важен щрих. Иначе ми харесва психологическата дълбочина, постепенното разгръщане на персонажите – те са майсторски и те карат да се замислиш за доста неща. Безмилостен е Зарев към съвременна България, към политическата й класа и ценностите, които тя възпитава, което също ми харесва. Не мога да не отбележа някои почти комични изброявания на марки, магазини и реалии. Разбирам, че романът се стреми да е нещо като фреска на времето, но някак си уточненията, че героинята ползва само еди-коя си марка почистващ препарат, защото не оставя следи, или че героят си е купил печено пиле от топлата витрина в „Била“, или че Юлия и Милена похапвали донъти от „Била“, които били пухкави и вкусни.... ме караха искрено да разсмивам. Не знам каква е функцията на тази детайлност, но ми се струва, че авторът споделя и нещо от своя кулинарен и битов живот. В което няма нищо лошо – просто малко странно се асоциира с темата на романа. Героят Павел ми е малко неубедителен – да рискуваш да си навлечеш гнева на главореза Тони Мазето, за да разбереш дали Стенли има любовница, при положение, че можеш да го разбереш и сам, ако например посетиш фитнеса... Но въпреки всичко, романът ми хареса и може би някой ден бих го прочел пак. Заради силния и увлекателен почерк на автора най-вече. Но и заради историческото свидетелство, което оставя.
Орлов мост,студ,протести.....Юлия и Павел...Една жена,която търси любов и справедливост,бори се за истината и един умен и интелегентен мъж, търсещ себе си .История за избора в живота ,за пари и за разрушителната ,изпепеляваща любов. Уникален Владимир Зарев! Чете се на един дъх
Малко ми стана смешно как авторът може би не е съвсем в крак с времето относно чатовете, наркотиците( тя пуши марихуана или канабис, едно и също е няма или) както и изброяването на различни марки вино и ресторанти.
Така, хубавите неща. Имаше моменти, които удрят с чук. Ок е.
Страхотна книга! Истински майстор-разказвач е Зарев. Сложни, многопластови герои и задъхващо интригуваща история. Чете се на един дъх! Подходяща е за филмиране според мен.