Уилям Уортън - "Пилето", изд. "Рата" 2006, прев. Тодор Вълчев
Отзив, написан след почти безсънна нощ. След като стоях снощи до 12.30, за да я дочета. След като после цяла нощ прехвърлях в ума си прочетеното. Мислих наум и на глас. Питах се: какво прочетох току-що? Разбрах ли го? а какво всъщност значи да го разбера? Дали понякога не е по-важно да почувстваме една книга, отколкото да я разберем? Дали "Пилето" беше "моята" книга? И какво значи "моята", в крайна сметка? Обикновено го казваме за книги, които много са ни харесали, но аз пък си мисля, че можем да наречем така всяка книга, която ни въздейства силно. Дори ако това не означава харесване. Щом не ни е оставила безразлични, значи в нея е имало нещо "за нас".
С тази книга се гледаме изпитателно от години. Появата й в живота ми не беше планирана. Просто на един панаир на книгата почти буквално ми я пъхнаха в ръцете. И оттогава все чакам, каня се, отлагам. Е, прочетох и нея.
Никога не съм обичала въпроса "За какво се разказва в тази книга"? Звучи ми някак несериозно, може би защото поне днешните книги няма нужда да се разказват - има си анотации за това. Но и защото понякога една книга поражда твърде много и различни чувства. А можеш ли да разкажеш чувствата?
И все пак. Може, разбира се, да се каже, че "Пилето" е история за едно приятелство. От онези, които започват неочаквано, най-често родени от общи интереси, и минават през какво ли не - и продължават с години, дори когато единият от приятелите вече е толкова променен, че вероятно и сам себе си не разбира, а какво остава да бъде разбран от другите.
Може да се каже и че това е история за едно "хоби", една страст, превърнала се в лудост. Но дали и това ще е съвсем вярно? Признавам, че при малкото неща, които знаех предварително за книгата, и аз бях склонна да го приемам така. Сега, след затварянето на последната страница и след часове мислене, ми се струва, че това е по-скоро "криза на самоличността", нежелание да се приемеш какъвто си, с всичките си човешки "спирачки", несъвършенства и ограничения, неприемане на собствената същност. И вживяване в страстта към птиците, до такава степен, че общуващ с тях и ги разбираш по-добре, отколкото общуваш и разбираш хората. Не знам дали и други са приели нещата така, но за мен "птичата страна" на Пилето беше много по-убедителна , отколкото човешката. Отношението му към / с/ птиците беше нещо, което - моля да ме извините за баналния израз - наистина ми стопляше сърцето.
"Пилето" е книга и за войната. И макар тя да не е описана толкова подробно, колкото би била в един изцяло военен роман, ясно е предадена цялата й грозна, нечовешка, кървава същност. Признавам, че четях свързаните с нея страници по-набързо и не с такова внимание, както останалата част от книгата.
Тази книга вероятно заслужава много повече от това, което пиша тук за нея. Но тя ме завари донякъде неподготвена - макар да отлагах прочитането й толкова години, - разбърка мислите ми, извади ме от "зоната ми на комфорт" /още един израз, който не обичам./ И в крайна сметка ми оста��и хубаво усещане и удовлетворение от прочетеното. Някъде сред бъдещите ми четива са "татко" и "Отбой в полунощ" - приготвени са и чакат реда си.