Един Пузо, съвсем различен от онзи, когото срещнах в „Кръстника”.
„Умират глупаците” за мен е трудът на живота му.
Някаква определена сюжетна нишка, за която да се хванеш, липсва. Книгата е особена. Много повече е израз на философията на Пузо, отколкото просто роман. Хаотичен израз при това, амбициозен, огромен във всеки смисъл.
Интересното е, че ми трябваше година, докато прелистя и последната страница. Поредното доказателство, че всяка книга си има точното време, в което да бъде позната, разбрана и обикната. Когато я отворих за първи път, бях грабната още от началния абзац и въпреки това в следващите месеци на три пъти я започвах и на три пъти не я довършвах. Лесно бих могла да сметна, че сме се разминали – а просто е трябвало време самата аз да порасна по някакъв начин.
Книгата си има и своите недостатъци, разбира се. Има страници, които лесно се изкушавах да чета по диагонал. На моменти действието забуксува. Откровено съжалявах, че не мога да опонирам директно на някои от героите на Пузо – дотолкова не бях съгласна с това, което мислят. По-важни обаче са онези редове, заради които не спирах да държа молив в ръката си, готова да подчертавам поредното изречение, което уцелва право в целта.
Ако обрисувам с няколко ключови думи на какво е посветен романът, някой лесно би могъл да се подлъже, че няма какво толкова да се открие в него: Вегас, хазарт, жени, измами, писател, литература, Холивуд. Но зад тази повърхностна рамка се крие много, много повече. Крият се универсални идеи и мисли, и взаимоотношения. Крият се отговори дори за въпросите на кротко девойче, обикновено студентче като мен, отдалечено на километри от света, рамкиран в книгата.