„За това не я беше предупредил никой – че няма да може да изпитва нормални чувства, нормални желания.“
Изобщо не се позаинтересувах за какво е книгата. Достатъчно ми беше, че е на Колъм Тойбин. Толкова много бях харесала разказите му преди. А това е „чист“ роман. От най-стандартните. В най-положителния смисъл на стандартен. Положението беше точно: искам да чета роман – ето го! Включително с това: започвам втора глава и се чудя — ще ми се тупнат ли сега някакви напълно непознати и неясни герои? Не, продължават същите и се добавят нови — но ясни. Донякъде с описания от автора, донякъде с действия или спомени, от които аз да си правя изводи какви са героите. Ето я леля Джоузи. Важна е.
„Когато остарееш, тогава ще разбереш, Нора – каза – Тази смесица от задоволство от най-дребните неща и чувството на неудовлетвореност от всичко.“
Централна тема обаче е бракът. Но за вдовица – Нора Уебстър – с четири деца в малко ирландско градче.
„…не се бе появила възможност, която отговаря на интелигентността им – интелигентност, която, вече като омъжени жени, внимателно бяха култивирали.“
„Не съм пяла от години. Не съм пяла, откакто се омъжих.“
Като знам какви ирландски книги съм чела за този период – края на 60-те, началото на 70-те, направо ми идеше да благодаря на съпруга Морис (когото опознаваме индиректно), че въпреки ограниченията Нора не е била задушена напълно, както се е случвало на много омъжени жени. Все пак не виждам как положението при цялостната атмосфера в страната би могло да бъде много по-различно.
„Никой никога не питаше Нора какво мисли по този въпрос, а и тя самата не беше сигурна, но знаеше, че не е на тяхното мнение и че подкрепя много по-радикални промени.“
Те са нужни в Република Ирландия тогава, в Северна Ирландия също е много неспокойно. Но освен политиката (феминизъм, социални права), и картините от градчетата и крайбрежието са ни познати.
„Тези тесни шосета, мислеше си тя, и изолираните къщи по тях, страничните пътища, които се виеха с километри до някоя самотна ферма, която не се виждаше отникъде, обраслите канавки и надвесените над платното клони, всичко това навяваше мисли за призраци и странни звуци в нощта.“
Нора Уебстър е: „средна“ жена, в средно градче, от средна класа; средна работа е всичко, но не е скучно. Защото всичко това „средно“ не е ли преобладаващото където и да е? Но това не е съвсем където и да е. Всяка страна си има специфики, но някои сякаш са по-силно изразени. Така ми се струва и за любимата Ирландия. Без да съм ходила там, доста ясна ми се очертава от всички прочетени ирландски книги.
Много просто и основателно Тойбин е нарекъл романа си Нора Уебстър. Не е било нужно да търси други думички като загуба или семейство.
„В момента единственото, което би могла да обсъжда, бе себе си. А всички, струваше ѝ се, се бяха уморили от тази тема. Смятаха, че е време да престане да тъгува и да започне да мисли за други неща. […] Имаше чувството, че живее под вода и се е отказала да плува към въздуха. Прекалено много усилия ѝ костваше.“
„Всички“ са съгражданите и роднините. Ами даже и роднините ме интересуваха. Лесно ги запомнях. В такива „средни“ градчета няма как хората да не са по роднински свързани, да се посещават взаимно, да има и разбиране, и недомлъвки… Сравнително спокойно ми изглеждаше всичко въпреки дребните неразбирателства. Мисля, че Нора получаваше подкрепа.
„Значи това е да си сама, помисли си. Страшна бе не самотата, която я задушаваше, нито миговете, когато смъртта му за пореден път я разтърсваше, сякаш я връхлиташе кола, а ето това – реене с вдигната котва в морето от хора, докато наоколо кипи безсмислен и неразбираем живот.“
Но в романа има и деца. И юноши или младежи да са, пак са деца, когато има изгубен баща. Една сцена – когато майката и двамата ѝ сина гледаха филм и го обсъждаха – ми се стори изпипана до последния детайл. Доколко Нора може да спаси себе си и да се справи отлично и с подрастващите си деца…
„Дали и момчетата се чувстваха така? Дали Фиона и Оня се ужасяваха от новия ден?“
Наистина най-силно впечатление ми направиха отношенията между майката и децата, както и между самите деца. Братя и сестри.
Много увлекателно разказва Колъм Тойбин, но едновременно с това е и майстор на диалога. На няколко места се наслаждавах и исках да преписвам именно диалог. Ето, как да не ни стане ясна атмосферата в семейството.
„Момичетата си сложиха банските и Нора също се преоблече бавно.
- Не си ли носиш книга? – попита тя Конър.
- Писна ми да чета.
- Надявам се да не смяташ цял ден да ни се мотаеш в краката – обади се Фиона.
- И да ни подслушваш както си приказваме – добави Оня.
- За гаджета ли? – присмя ѝ се Конър. – Мамо, трябваше да ги чуеш снощи, не спряха да говорят за Адамстаун и Уайтс Барн.
- Мразя Адамстаун – сопна му се оня.
- Ама на Фиона ѝ харесва – настоя Конър.
- Млъквай, Конър – скастри го Фиона.
- Конър, някой път, като завали, ще отскочим до Уексфорд да ти купим нещо за четене – каза Нора.
- Нали си има ракета за тенис – обади се Фиона.
- Оставете го на мира – отвърна Нора.“
Връщам се отново на любовта и отношенията. Тук вече обединявам цитатите и с една особеност на романа – хумор! Лека ирония и отношения, лека ирония и религия – доста ми хареса.
„Мисля, че всички бивши монахини имат добри сърца, понеже са безкрайно щастливи, че са се измъкнали от манастира.“
„Ще ми се да имам половин Рей и половин Роджър. Но с моя късмет сигурно ще се окаже с по-скучната половина от Роджър и с онази половина от Рей, дето вечно е недоволна, ако не е на път за следващото място.“
„Правилото на Грета – да разговарят само с мъже, които владеят синтаксиса, и да не обръщат внимание на никого, който не познава граматиката - започна уж на шега, но постепенно се превърна в нещо напълно сериозно.“
Тойбин ме изненада и с музика. Какво е провинциална Ирландия без песните. Пеене видяхме и в „Бруклин“. Дали това се оказва спасителна сламка за Нора, неин скрит талант? Не мисля, че този роман е толкова от типа „да видим какво ще стане накрая“. Много се радвам, че книгата не е за дълъг период от време (основно около 3 години, макар и с връщане към спомени). В романи с няколко поколения последните вече не мога да ги възприемам като близки обикновено; тук беше неизменно – героите може да се развиват и променят, но все пак си остава една позната рамка.
Колъм Тойбин отново: език топъл, непретенциозен, плавен, естествен, точен; превод също: „Знаеш ли, мисля си че…“, „Мен ако питаш…“, „Нещо ми е хладно.“, „… небето вещаеше дъжд.“
Нора: една жена с различни качества, но аз отличих две. Колебливост и решителност. Второто с главна буква. Само исках да каже „Прибери се.“ (Как мразя някои видове „училища“…) Не видях описание на външността на Нора. Ако е така, много ми хареса този подход (както и на корицата). Всеки да си я представя, както иска; и да се фокусира над вътрешния ѝ живот.
„Усмихваше се за първи път от месеци насам и докато пътуваха мълчаливо към къщата, това беше единственото, което ѝ се въртеше в главата.“