Седем снежни дни в София, 1957 г. Младият лейтенант Руслан Кригер разследва едно незначително убийство, съдържащо в себе си ключа към подмяната на всичко в неговия свят. Роман в жанра социалистически ноар, чийто разказвач е едновременно най-правдоподобният и най-ненадеждният свидетел на историята, която читателят ще съедини парче по парче в спомените си за следвоенна София и обитаващите я сили.
София от времето на Студената война, сгушена в зимната мъгла под сивия дим на комините, разпознаваема, но не съвсем. Съществуват някои важни разлики. На първо място Втората световна война не е завършила точно по познатия ни начин. Защото освен шпионски това е и фантастичен роман. Петър Тушков е дал воля на въображението си, но е създал един много убедителен свят. Паралелната реалност в неговата книга е разположена на територия, съвсем близка до действителността, и не се подчинява на предварителни схеми, а просто живее и диша. --Ина Вълчанова
“Отдел И” е истинска рядкост в българската литература: роман в жанра алтернативна история, който не избира лесни пътища и не се опитва да ни представи очакваното. Авторът тръгва по стъпките на Реймънд Чандлър и Богомил Райнов. Но това са различни от познатите ни Чандлър и Райнов - те никога не са творили в нашата реалност. Дебютът на Петър Тушков е нещо съвсем ново за съвременната българска литература. --Владимир Полеганов
Какво е Отдел И? Това е алтернативната България, в която зомбитата са стандартен инструмент за военнополеви акции, тайнствени обири и убийства смущават някак по-доброто ни бъдеще, а политиката и историята са така изкривени, че забавляват с абсурдността и неочакваните достойнства на постапокалиптична утопия. Гарантирано удоволствие от една умно написана и дълго обмисляна книга! --Ана Хелс
Петър Тушков е писател, преводач и редактор на свободна практика. Автор на романа „Отдел „И“ („Ерго“, 2015), сборника с фантастични разкази „Блуграс“ („Ерго“, 2021), повестта „Вазев, 1887“ („Сборище на трубадури“, 2024). Работи върху следващия си роман „Кода Импекс“. Редактор в списание „Сборище на трубадури“.
“Декември бе настъпил със заплахата да затрупа града със сняг, но днес по перваза на единствения прозорец на кабинета ми беше натрупал само рехав снежец и купища скука. Борил четеше вестник на обичайното си място на другото бюро в стаята, а аз стоях като наказан зад моето и опитвах да закрепя пет стотинки на върха на пирамидата, построена от устава на управлението, перфоратора, мастилницата, шишенце против кашлица, две гумички и един коварно клатушкащ се молив с гладки стени.”
В дебютния роман на Петър Тушков алтернативна история се преплита с шпионски роман в сюжет, който се движи по оплетената като черва логика на тежкия комунистически бюрократизъм. Основната част от действието се развива през една седмица в началото на декември от 1957-а година. Само че не нашата 1957-а, когато още много от нас не са били родени, а друга, от историята на друга България, друга Европа, друга Земя.
Алтернативността на света авторът скицира някак между другото, като в сън, докато действието хем свисти, хем се разгъва преднамерено протяжно из софийските улички, пивници, хотели и министерски отдели. Главният герой на романа – лейтенант Руслан Кригер – е шеф на отдел “З” към министерството на туризма. Отдел “З” е дребен отдел, в сравнение с едноименния с книгата “И”, поне така разбираме от мислите на лейтенанта; работата му е основно да следи важните чуждестранни туристи, които влизат в страната и я напускат. От време на време в компетенциите му влизат дребни диверсии чрез употреба на живи мъртъвци, трупове, заразени със специални секретни щамове. Подобни на същите онези, които едва не изтрили европейското население през Втората световна война и срещу които американците все още водят неравна борба на континента си.
Тези подробности може би ще ви наведат на мисълта, че Отдел “И” е изпълнен с екшън и фантастика роман. Това по-скоро не е така, макар че има и друга гледна точка по въпроса. Както споменах, алтернативно-историческите елементи се появяват по-скоро изневиделица, представени са най-вече като вметки в мислите и действието. Това, както и много специфичният разказвачески глас на Кригер, спомага читателят да бъде лесно унесен в едно изключително заплетено повествование, което се развива по собствени, често много неинтуитивни, направо объркващи закони.
Цитатът от началото на рецензията добре хваща един от аспектите на книгата. В продължение на почти цялата история лейтенант Кригер възприема поредицата от все по-странни случки около себе си като нещо почти ежедневно, човек ще рече направо скучно за него. В същото време го описва с изключително образни и понякога направо разсмиващи с детайлността си изречения. Даже когато го смачкват от бой, от мислите му лъха една такава ехидна, професионална полу-незаинтересованост. Справянето с реалността е като че ли рутинно преминаване през поредица от действия, често хазартни, даже за предпочитане такива – за да се избута някак ежедневието, което се чувства ту свръхреалистично, ту хиперреалистично, някак не съвсем на място, като картина, която е окачена съвсем малко накриво, така че да не спира да те тормози, но да не разбираш защо.
“Посланик, имам нужда от много неща. Имам нужда от почивка. Имам нужда от много сън. Имам нужда от световен мир и дружба между народите. Вместо това имам шапка, шлифер и служебно положение.”
Този глас и начин на разказване – от скуката в отдела, през мислите за предстоящия обяд, ведомствените интриги, оперативната работа и разплитането на завиващи свят интернационални конспирации, в един някак небрежен и същевременно унесено-задъхан ритъм – произвежда много интересен ефект при четенето. Реалността, както се казва на вътрешната корица, “не се подчинява на предварителни схеми, а просто живее и диша” – а с нея и читателското преживяване се предава на странно изкривената реалност в главата на офицер Кригер. През нея се нижат оперативни работници, ведомствени връзки, властни секретарки и ненадейни врагове, приглушени страсти, които почти не са описани като такива, и разкрития, които аха-аха да ти убягнат, докато си унесен в чуждия ритъм на възприемане. И под това, почти незабележимо се промъква едно по-осезаемо усещане за тотална сбърканост и картоненост на реалността, може би намек за това какво всъщност е титулният отдел “И”.
Романът на Тушков в действителност обърква и приспива проницателността; на много места прави това умело и по-скоро нарочно, като така успява на няколко пъти страхотно да засили усещането за алтернативна реалност, и то не просто на оная реалност в романа, ами за потенциала ние самите да живеем в някаква изфабрикувана такава, без изобщо да се сепваме и за миг. Тези моменти са чудесни и сякаш са добре и от дълбоко премислени, оставят натрапчивата интуиция, че зад историята има цял свят, който чака да се разгърне, даже може би много светове.
Доста често обаче в моето четене го имаше и обратния ефект – съноподобното, гъсто с подробности описание на действието успяваше да ме обърка, да ме накара да се чудя кой, какво, къде, как и защо.
Изпитвам странна неохота да се опитам да определя тези ефекти като добри или лоши, най-вече заради глождещото усещане за изплъзваща се дълбочина иззад текста. Изключително живата проза допринася много за това възприятие, и в същото време те подмамва да паднеш в капана му. В книгата е пълно със страхотни изречения, които улавят директно конкретния образ, и при все това събраният им смисъл е хлъзгав, почти конспиративно неуловим. Самият главен герой е по-скоро енигматичен, трудно е да се захванеш за него и да го разбереш. Последната глава на романа, разказана от друга гледна точка, в само няколко параграфа дава по-човешки поглед към Кригер, отколкото всичките предходни над двеста страници; или поне го прави много по-съсредоточено и праволинейно. Там, в тази финална част, самият начин на писане като че ли неусетно се приплъзва в друг улей и ритъм, и дори само благодарение на нея много неща пасват на местата си, ако не на чисто рационално ниво, то поне интуитивно.
Признавам си, Отдел “И” успя да ме пообърка на няколко пъти, но в крайна сметка поне част от объркването допринесе да засили интереса ми към текста, да ме накара да искам да се върна към него. Жив и много модерен текст, какъвто у нас рядко вижда бял свят. Може би роден донякъде от твърде амбициозен и умен замисъл. Със сигурност замислящ за историята и условността ѝ. Липсва му като че ли малко повече експозиция и драматизация, за да изпъкнат по-ясно силните му страни, да стане малко по-лесно смилаем. И в този си вариант обаче (защото като нищо да съществуват още безброй такива в съседни вселени) е впечатляващ дебют.
Действието тече през погледа на лейтенант Руслан Кригер, който е начело на дребен отдел, който се занимава основно с контрол на туристите в народната република. Тази наглед банална задача включва обаче и чести сблъсъци с шпиони, а пътем и с рядко появяващи се в романа, но впримчващи вниманието живи мъртъвци, движени от специално създадени бойни щамове. Борбата с тях е основен приоритет на човечеството, след като те почти са помели континента след една много алтернативна Втора световна война, която за България обаче е приключила по подобен на този в реалността начин – под комунистически ботуш.
Прекрасно написана и изпипана книга, която грабва, отнася и държи здраво до самия край. Определено може да се каже, че ми е в топ 5 на последните прочетени 100 книги въобще, пък там си има наистина яка конкуренция.
Може аз да съм твърде тъп за да разбера всичките двойни, тройни, четворни и т.н. агентски игри, да не говорим за неща които уж се случват, но всъщност не, но в крайна сметка от цялата история почти нищо не разбрах (Дори не съм сигурен с какво се занимава Отдел "И"!). Един голям хаос, уж линейно разказана история, но не съвсем, с една камара недоизказани неща (неточен цитат, но достатъчно близко до не една ситуация в книгата: "Прочетох съобщението. Звъннах по телефона. Затворих и казах на Борил какво да направи. Изчаках и телефона зазвъня. Вдигнах и изслушах. Тръгнах да изпълнявам задачите." втф?!) Може би на второ прочитане някои неща ще се изяснят, но фабулата така и не ме грабна достатъчно, за да смятам, че си заслужава второ прочитане. А и елементите на алтернативна история седяха по-скоро ей така, за цвят. Също както "научно-фантастичните" такива... Да не забравя и за грешките (коректорски?), които изпъстряха книгата... Добре де, може да преувеличавам с изпъстрянето, но видях поне 3-4 пъти двойно членувани думи като "вербуваните агентите".
Какво е Отдел И? Това е алтернативната България без присъствието на ББ, ЦвЦв и Кой; без мобилните, виртуалните мръсници и извънземните, тропащи на вратата ни; страна, в която зомбитата са стандартен инструмент за полеви военни акции, а тайнствени обири и убийства смущават някак по-доброто ни бъдеще, докато политиката и историята са така изкривени, че забавляват не просто с абсурдността си, ами с неочакваните си достойнства като за пост-апокалиптична утопия. Един класически детектив се изправя пред злокобни престъпници, бюрократични чудовища и не на последно място – една тълпа не особено кротки немъртви, и започват приключенията а-ла Бонд среща Стрезов – стил.
Като за зомби роман, каквито като жанр аз не долюбвам и в безкрайните ми храносмилателни органи, частта с яденето на мозъци е свита до много приемлив минимум, а динамичността и развитието на героите следват пъргаво изключително завързания сюжет, който те кара да прелистваш всяка страница в трескаво очакване за появата на логичната развръзка с голямото та-даам, за която хич и не си се досещал. А това да те изненадва един автор , работейки по привидно свръх- експлоатирана тема, и то по оригинален в най-добрия смисъл на думата начин, си е като шестица от тотото напоследък. Текстът не те кара да се чувстваш подценен, нито пък свръх тъп, опитвайки се да вденеш какво, къде и защо по дяволите се случва, което за български творец си е направо свръх постижение. А аз ги разбирам тия неща, що егоцентрични планини от пухкаво ако ми е минало пред очите, ех…
Езикът е лесно четим, и едновременно с това – богат и наситен с една много приятна доза ирония, караща те просто и откровено да възкликваш „Харесва ми как пише този човек, и това е“. Малко Джеймс с разтръсканото уиски атмосфера, с екшън като от филм на Тимур Бекнамбетов с целия шарен патос и унищожаващи здравия разум слоу-моушън сцени, и почти доловимия звуков фон на умиращи цигулки поне от нивото на Кръстника и сие. Кинематографично – образно и приказно – разказвателно едновременно, майсторски объркано в популярен микс, подходящ и за снежни вечери, и за летни плажни утрини, според това къде ви хванат зомбитата за последна проверка на стабилността на мозъчната кора срещу изгнилите полумъртви кътници.
Въобще Отдел И е една добре направена книга, бих казала дори някак неочаквано добра като за официален дебют на автор, много по-талантлив от повечето български писатели, които съм имала удоволствието, често съмнително, да чета по конкурси, а и от хартиени тела, намерили някак своя път през издателствата. Гарантирам ви задоволството от срещата с една наистина умно написана и дълго време обмисляна книга, където ви очакват ярки герои, неочаквани обрати и толкова абсурдистки – ню – уиърд сетинг, че със сигурност ще запомните този интересен ръкав на възможностните потоци, до който така или иначе няма как да достигнем, освен чрез магията на словото и полета на една майсторска авторска фантазия.
Отдел „И“ е един нестандартен роман, историята се развива по неочакван начин, завършва неочаквано. Всичко това, съчетано с богатия речник на Тушков и неговия специфичен начин да си играе свободно с думите са гаранция за страхотно преживяване.
Понякога попадаш на книга, за която искаш да говориш на всички – такива книги или са много хубави, или ужасно лоши. За щастие, “Отдел И” (изд. „Ерго“) от Петър Тушков е от първите. Жанрово неопределима и предизвикателна, тази история предлага нещо различно, любопитно и изненадващо. “Отдел И” носи атмосферата на най-доброто от шпионските романи за Студената война, използва и се подиграва жестоко с клишетата на соцреализма, дразни възприятията на заклетия почитател на научната фантастика и предизвиква обичайния читател на съвременна българска литература.
Купих си “Отдел И” абослютно импулсивно и с огромна доза любопитство. Повече от доволна съм – книгата е един от най-добрите български романи, които съм чела през последните години. Тя има потенциала да надскочи рамките и ограниченията на българската литература и език. Петър Тушков притежава оригинален стил, език и идеи, които го отличават. Съчетани със смелостта да пише различно, необичайно и решително, те са гаранция за едно светло литературно бъдеще.
Пипната книга, не само като книжно тяло, хаха. Авторът се е постарал и е създал силно хващаша атмосфера с описанието на София в една седмица през декември 1957г. плюс два месеца назад, за част от предисторията, сложена хитро в края. "За какво се разказва в книгата", както питат четящите на килограм и по маркетинг криотерии, всеки може да си види. Книгата възнаграждава с постепенно натрупване на екшъна, като са замесени всички опорни моменти на шпионския трилър, мисля че само проститутка и казино нямаше, освен с две думи. Иначе стилът на автора на моменти е тегав и изисква търпение, но да кажем че целта е била да не те пусне по течението на ''и какво става след това''. Няколкото стилистични грешки от недоглеждане и използването на придобилиля гражданственост традиционен за 1957 глагол '''стиковам' озадачават, но не фрапантно. В резюме: книгата си я бива много и има нужда от подобно писане и детайлност, без очевидна критика на героите, времето и международното положение.
Накратко - очарован съм. Не съм чел такава книга от много, ама много време. Всъщност, не знам дали подобна е издавана в България като цяло. Сюжетът, героите, стила на автора... мога да кажа само хубави неща за всичко. "Отдел И" е разказ за живота на тайните служби комунистическа България... и не само, но предимно. Смърт, интриги, хора, подхвърляни наса-натам като пионки в ръцете на могъщите на деня, шионски служби си избиват агентите и заговорничат една срещу друга. В един момент си задаваш логичния въпрос "какво по дяволите става тук?". Това обаче е едно от очарованията на "Отдел И", което намирисва на класическите шпионски трилъри. Съжалявам само, че алтернативната история и Z-щамовете се споменава бледо-бледо, а биха могли да имат значително по-сериозно присъствие без да навредят историята. Именно тяхното третостепенно присъствие прев��ъщат романа в по-скоро брутален шпионски трилър от зората на комунизма. Все пак те са солта на историята и присъствието (или, може би, отсъствието им) им приятно дразни интереса на читателя. "Отдел И" не просто плаче, а направо реве за продължение. Мога само да се надявам.
Тази книга дължи чара си до голяма степен на това, че е първата на автора си. Ако читателят не проектира в главата си някакво положително развитие на автора, ще бъде далеч по-суров в оценката си.