What do you think?
Rate this book
Ороци
„Давам ороци по български език.“ И това доживяхме да прочетем! Нямаше да повярвам, че е възможно, ако не го бях видяла с очите си в един телевизионен репортаж. Ако „ороците“ бяха по друг предмет, сигурно тази обява не би предизвиквала чак толкова почуда и гняв. В случая гняв предизвиква не толкова неграмотността, колкото наглостта – въпреки собствената си неграмотност, да се обявяваш за учител. Гняв поражда самочувствието без покритие и на това отгоре с претенции. Но и то не е всичко. Още по-тъжното е, че това не е изолиран случай. Ако беше така, също бихме го отминали с иронична усмивка. Картината е толкова тъжна, защото подобни случаи на безцеремонно невежество ни обграждат и смазват отвсякъде. Хилят се нагло в лицето ни и ние сме безсилни да прекратим този позор. А нашето безсилие като че ли е допинг за такива хора, то ги вдъхновява, дава им сила и увереност.
Проблемът е гигантски, защото такива учители задават тон. Не биха съществували прословутите кандидатстудентски бисери без учители, които да дават такива „ороци“. Не искам да бъда разбрана погрешно, не говоря против учителите изобщо, повечето от които са кадърни и добросъвестни. Проблемът е в агресивната посредственост, а тя е повсеместна, тя е истинското бедствие. С нея имунната система на нашето общество не може да се справи. Обществото е безсилно срещу агресивното невежество във всичките му измерения и проявления. Именно то се явява необходимото условие, за да заемеш някоя обществено значима позиция. Професионализмът е абсолютно недостатъчен. Компетентността, добродетелта, дори нормалността сами по себе си не са качества, достатъчни за завоюване на успех, кариера и престиж.
Започнах с „ороците“ по български, но в съзнанието ми е далеч не само учителското съсловие, а най-вече политическото, тъй наречената „политическа класа“. Защото в политиката и в неназованото политическо задкулисие е истинското арогантно невежество. Защото некадърността е много по-страшна, когато е съчетана с власт. Защото самата власт подхранва самочувствието, арогантността и наглостта. И даже не самата власт, а дори стремежът към нея.
Отново сме пред избори. След толкова протести интегралната бюлетина Е пак пред нас. Сякаш това са най-болезнените избори досега. До този момент все имахме някакви надежди. Но за четвърт век надеждите ни напълно се стопиха. Или по-образно казано – срутиха се и ние сме затрупани под техните руини. Никаква надежда не ни дава това, че сто пъти на ден чуваме, че „Купуването и продаването на гласове е престъпление“. Уви, престъпление, което не се наказва. Дали няма да се окаже истина онзи надпис, изписан със спрей по стените – „Изборите не променят нищо. Ако променяха, щяха да ги забранят“. Все пак трябва да се гласува, защото негласуването е още по голямо престъпление. Колкото и да е труден изборът, колкото и да е трудно да откриеш по-малкото зло, за което да дадеш гласа си, все пак негласуването, апатията са по-голямо зло. Лесно им е на онези, които виждат в Бареков новия Тодор Живков. Лесно им е, но не им завиждам на тяхното „лесно“.
Болезнено е да виждаш страната си контролирана и съсипвана от лукави, тесногръди, откровено глупави и алчни управници. Още по-болезнено е да виждаш самочувствието, с което ни поучават. Имахме други надежди, затова сега сме в такава погнуса. Това ли е вината ни – че имахме надежди? А нима е наша вината, че надеждите ни рухнаха?
Десетилетия все такива учители ни преподават „ороци“. Затова би трябвало да сме си научили урока. Въпреки че такива са ни учителите, трябва да си научим урока. Разбирам, че това не е лесно. Именно това „въпреки“ го прави трудно Лесното е да се оправдаваме. Но не върши работа.
Истински съвет можем да получим само от истинските хора. Такъв безценен съвет-напътствие дава Йосиф Бродски в знаменитата си реч, произнесена на един стадион през 1988 г. пред абсолвентите на Мичиганския университет: „Не вярвайте твърде много на политиците – не защото често те не са много умни и са нечестни, а заради твърде увеличения мащаб на работа дори на най-добрите от тях. В най-добрия случай те могат да намалят социалното зло, но не и да го изкоренят. Колкото и съществено да е подобреното качество на живот, то винаги ще е пренебрежимо малко, защото винаги ще има дори един човек, който няма да получи изгода от това подобрение“.
И Бродски продължава с нещо още по-ценно и казано сякаш тъкмо за нас: „Всячески избягвайте да си приписвате статута на жертва. Колкото и ужасно да е положението, в което се намирате, старайте се да не обвинявате външните сили за това – историята, държавата, началството, расата, родителите, фазите на Луната, детството си, закъснялото сядане на гърнето и т.н. В момента, в който хвърлите вината върху нещо, вие сривате собствената си решимост за промяна“.
Ето такива учители могат да ни отворят очите. Но за да са отворени очите ни, трябва да е отворено сърцето ни. Истински учители има. Нашият истински избор е на кого да се доверим – на политиците или на Бродски.
Христос с...
Проблемът е гигантски, защото такива учители задават тон. Не биха съществували прословутите кандидатстудентски бисери без учители, които да дават такива „ороци“. Не искам да бъда разбрана погрешно, не говоря против учителите изобщо, повечето от които са кадърни и добросъвестни. Проблемът е в агресивната посредственост, а тя е повсеместна, тя е истинското бедствие. С нея имунната система на нашето общество не може да се справи. Обществото е безсилно срещу агресивното невежество във всичките му измерения и проявления. Именно то се явява необходимото условие, за да заемеш някоя обществено значима позиция. Професионализмът е абсолютно недостатъчен. Компетентността, добродетелта, дори нормалността сами по себе си не са качества, достатъчни за завоюване на успех, кариера и престиж.
Започнах с „ороците“ по български, но в съзнанието ми е далеч не само учителското съсловие, а най-вече политическото, тъй наречената „политическа класа“. Защото в политиката и в неназованото политическо задкулисие е истинското арогантно невежество. Защото некадърността е много по-страшна, когато е съчетана с власт. Защото самата власт подхранва самочувствието, арогантността и наглостта. И даже не самата власт, а дори стремежът към нея.
Отново сме пред избори. След толкова протести интегралната бюлетина Е пак пред нас. Сякаш това са най-болезнените избори досега. До този момент все имахме някакви надежди. Но за четвърт век надеждите ни напълно се стопиха. Или по-образно казано – срутиха се и ние сме затрупани под техните руини. Никаква надежда не ни дава това, че сто пъти на ден чуваме, че „Купуването и продаването на гласове е престъпление“. Уви, престъпление, което не се наказва. Дали няма да се окаже истина онзи надпис, изписан със спрей по стените – „Изборите не променят нищо. Ако променяха, щяха да ги забранят“. Все пак трябва да се гласува, защото негласуването е още по голямо престъпление. Колкото и да е труден изборът, колкото и да е трудно да откриеш по-малкото зло, за което да дадеш гласа си, все пак негласуването, апатията са по-голямо зло. Лесно им е на онези, които виждат в Бареков новия Тодор Живков. Лесно им е, но не им завиждам на тяхното „лесно“.
Болезнено е да виждаш страната си контролирана и съсипвана от лукави, тесногръди, откровено глупави и алчни управници. Още по-болезнено е да виждаш самочувствието, с което ни поучават. Имахме други надежди, затова сега сме в такава погнуса. Това ли е вината ни – че имахме надежди? А нима е наша вината, че надеждите ни рухнаха?
Десетилетия все такива учители ни преподават „ороци“. Затова би трябвало да сме си научили урока. Въпреки че такива са ни учителите, трябва да си научим урока. Разбирам, че това не е лесно. Именно това „въпреки“ го прави трудно Лесното е да се оправдаваме. Но не върши работа.
Истински съвет можем да получим само от истинските хора. Такъв безценен съвет-напътствие дава Йосиф Бродски в знаменитата си реч, произнесена на един стадион през 1988 г. пред абсолвентите на Мичиганския университет: „Не вярвайте твърде много на политиците – не защото често те не са много умни и са нечестни, а заради твърде увеличения мащаб на работа дори на най-добрите от тях. В най-добрия случай те могат да намалят социалното зло, но не и да го изкоренят. Колкото и съществено да е подобреното качество на живот, то винаги ще е пренебрежимо малко, защото винаги ще има дори един човек, който няма да получи изгода от това подобрение“.
И Бродски продължава с нещо още по-ценно и казано сякаш тъкмо за нас: „Всячески избягвайте да си приписвате статута на жертва. Колкото и ужасно да е положението, в което се намирате, старайте се да не обвинявате външните сили за това – историята, държавата, началството, расата, родителите, фазите на Луната, детството си, закъснялото сядане на гърнето и т.н. В момента, в който хвърлите вината върху нещо, вие сривате собствената си решимост за промяна“.
Ето такива учители могат да ни отворят очите. Но за да са отворени очите ни, трябва да е отворено сърцето ни. Истински учители има. Нашият истински избор е на кого да се доверим – на политиците или на Бродски.
Христос с...
- GenresBulgarian Literature
256 pages, Unknown Binding
Published January 1, 2015
3 people are currently reading
30 people want to read
About the author
Теодора Димова
21 books127 followersТеодора Димова е българска писателка, драматург, завършила английска филология в СУ "Кл. Охридски". Била е журналист, преводач, преподавател по английски.
Дъщеря на българския писател Димитър Димов.
Автор е на пиесите: Фюри, Стая №48, Ерикапайос, Калвадос, приятелю, Игрила, Платото, Неда и кучетата, Елин Стопър, Замъкът Ирелох, Без кожа, Змийско мляко, Кучката, Любовници, Невидимите пътища на прошката ( последните четири са публикувани в Пиеси )
Дъщеря на българския писател Димитър Димов.
Автор е на пиесите: Фюри, Стая №48, Ерикапайос, Калвадос, приятелю, Игрила, Платото, Неда и кучетата, Елин Стопър, Замъкът Ирелох, Без кожа, Змийско мляко, Кучката, Любовници, Невидимите пътища на прошката ( последните четири са публикувани в Пиеси )
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 5 of 5 reviews
August 22, 2016
Огромно разочарование. Доброто оформление на книгата ми направи впечатление още в книжарницата, както и първият разказ/есе ("Маслинки"), но о, защо, защо не зачетох и някой от другите...?!
Книгата е изключително натрапчива и мрънкаща - българите са кофти, политиците са кофти, животът е кофти, единствено светците и случайните хора на улицата, молещи се пред статуята на Св. св. Кирил и Методий са истински и добри. Книгата е поредица от безкрайни мрънкания, критики и нравоучение. НравоОчение, простете. Заглавието "Ороци" е съвсем оправдано и уместно, в този случай. Наред с мрънкащият и оплакващ се стил на книгата не мога да пропусна и противоречията в отделните разкази - в един разказ става дума за българите заминали за чужбина, и как тази лоша чужбина ги зове със своите възможности, красота и богатства, в други 2-3 разказа самата авторка се прехласва пред красотата и духа на градове в чужбина. В един разказ критикува даден политик, за да може в друг да пише за това как един друг политик преди това бил толкова грозно критикуван, и колко са лоши хората.
Има ороци, които явно никога няма да науча.
Книгата е изключително натрапчива и мрънкаща - българите са кофти, политиците са кофти, животът е кофти, единствено светците и случайните хора на улицата, молещи се пред статуята на Св. св. Кирил и Методий са истински и добри. Книгата е поредица от безкрайни мрънкания, критики и нравоучение. НравоОчение, простете. Заглавието "Ороци" е съвсем оправдано и уместно, в този случай. Наред с мрънкащият и оплакващ се стил на книгата не мога да пропусна и противоречията в отделните разкази - в един разказ става дума за българите заминали за чужбина, и как тази лоша чужбина ги зове със своите възможности, красота и богатства, в други 2-3 разказа самата авторка се прехласва пред красотата и духа на градове в чужбина. В един разказ критикува даден политик, за да може в друг да пише за това как един друг политик преди това бил толкова грозно критикуван, и колко са лоши хората.
Има ороци, които явно никога няма да науча.
February 6, 2016
Давам две звезди (всъщност бих дал една и половина, но няма такава опция) само заради няколко текста - не повече от 3-4 - с които съм на едно мнение и в които почти отсъстваше религиозната тематика. Всичко останало би стояло много по-добре в някоя брошура на "Свидетелите на Йехова" или друга секта, но не и в сборник, претендиращ да е есеистика. Заигравките с религията в сериозни текстове могат да бъдат и много интересни, но когато се прекали (а Димова не просто прекалява, а всъщност само от време на време, за по изречение-две, излиза от религиозните си поучения) чисто и просто нагарча. Особено когато метафората тотално е изместена от убедеността и буквалността. Подлъгах се да си взема книжката по много причини, включително хубавото й оформление, но я препоръчвам само на силно религиозни хора без претенции за висок стандарт в аналитично-коментарната журналистика.
July 1, 2017
Сборникът с есета „Ороци“ на Теодора Димова (изд. „Ciela“) се появява в книжарниците малко преди Коледата на 2015 г. И сякаш в това няма нищо случайно. Защото творбата прави разрез на душата на българина, на неговото битие днес, на обществото ни и едновременно призовава към вътрешен мир и най-простичкото (и лесно?) нещо – да бъдем добри помежду си.
Не бих посегнала към сборника само заради корицата й – ненужно мрачна и безинтересна според мен. Но, слава богу, намират се и други поводи да разтворим една книга! Първо – името на авторката. Теодора Димова е една от най-ерудираните и смислено говорещи публични личности, които се появяват в телевизионния ефир днес. Гледала съм няколко нейни интервюта, чела съм и немалко от материалите й в Портал Култура, и реших, че каквото и да е написала тази мъдра жена, не бих искала да го пропусна.
Второ, заглавието! Най-малкото ти става любопитно да разбереш за какво става въпрос. Дори не би ми минало през ум да напиша думата „урок“ с „о“, дано не е признак за липса на въображение… На някого обаче му е дошло наум и това не е Теодора Димова! Повод да даде такова заглавие на произведението си е обява, нашумяла в медийното пространство, съдържаща следния текст: „Давам ороци по български език“. Дори няма да коментирам безумието, авторката го прави достатъчно добре – прочетете увода на сборника тук.
Онези от вас, които обичат кратките текстове, успяващи да предадат силно послание в максимум четири страници, ще оценят книгата. Есетата анализират най-фрапиращите случаи на насилие и агресия в обществото ни, политическите безумства, наглостта и пошлостта, придобиваща застрашителни размери, и търсят първопричината. За Теодора Димова първоизточникът на всеки сериозен проблем се крие в липсата на вяра у нас. Онази истинска вяра в ценностите, проповядвани от християнството, позабравени, позахабени, „не куул“, както се изразява самата тя.
На някои читатели връзката с религията и цитирането на библейски текстове във всички есета би се сторило твърде натрапчиво, но аз не смятам така. Всеки има своя конструкция за света, която му помага да разбира живота си, да подрежда случки, хора и събития по обясним начин, за да живее по-лесно и да намира смисъл. За Теодора Димова тази основна конструкция е Бог и аз нямам нищо против! За мен е важно, че тя осъжда „нихилизма, който все повече завладява обществото ни“, пасивната църква и разпадащите се ценности. Намирам за ценен призива й „да бъдем хора“.
Срещнах лично Теодора Димова (в компанията на Георги Господинов и Захари Карабашлиев) преди почти месец във Варна – в прохладната аула на Икономическия университет, като част от фестивала ВарнаЛит. Тази среща допълни усещането ми за есеистичния сборник „Ороци“ – чувство на спокойствие, благост, вяра, че истински важното никога няма да бъде изместено от фалшивите герои и модели, които ни се натрапват днес. Теодора Димова има какво да ни каже, лично аз съм уверена, че са останали и достатъчно хора, които ще успеят и да я чуят.
http://azcheta.com/orotsi-teodora-dim...
Не бих посегнала към сборника само заради корицата й – ненужно мрачна и безинтересна според мен. Но, слава богу, намират се и други поводи да разтворим една книга! Първо – името на авторката. Теодора Димова е една от най-ерудираните и смислено говорещи публични личности, които се появяват в телевизионния ефир днес. Гледала съм няколко нейни интервюта, чела съм и немалко от материалите й в Портал Култура, и реших, че каквото и да е написала тази мъдра жена, не бих искала да го пропусна.
Второ, заглавието! Най-малкото ти става любопитно да разбереш за какво става въпрос. Дори не би ми минало през ум да напиша думата „урок“ с „о“, дано не е признак за липса на въображение… На някого обаче му е дошло наум и това не е Теодора Димова! Повод да даде такова заглавие на произведението си е обява, нашумяла в медийното пространство, съдържаща следния текст: „Давам ороци по български език“. Дори няма да коментирам безумието, авторката го прави достатъчно добре – прочетете увода на сборника тук.
Онези от вас, които обичат кратките текстове, успяващи да предадат силно послание в максимум четири страници, ще оценят книгата. Есетата анализират най-фрапиращите случаи на насилие и агресия в обществото ни, политическите безумства, наглостта и пошлостта, придобиваща застрашителни размери, и търсят първопричината. За Теодора Димова първоизточникът на всеки сериозен проблем се крие в липсата на вяра у нас. Онази истинска вяра в ценностите, проповядвани от християнството, позабравени, позахабени, „не куул“, както се изразява самата тя.
На някои читатели връзката с религията и цитирането на библейски текстове във всички есета би се сторило твърде натрапчиво, но аз не смятам така. Всеки има своя конструкция за света, която му помага да разбира живота си, да подрежда случки, хора и събития по обясним начин, за да живее по-лесно и да намира смисъл. За Теодора Димова тази основна конструкция е Бог и аз нямам нищо против! За мен е важно, че тя осъжда „нихилизма, който все повече завладява обществото ни“, пасивната църква и разпадащите се ценности. Намирам за ценен призива й „да бъдем хора“.
Срещнах лично Теодора Димова (в компанията на Георги Господинов и Захари Карабашлиев) преди почти месец във Варна – в прохладната аула на Икономическия университет, като част от фестивала ВарнаЛит. Тази среща допълни усещането ми за есеистичния сборник „Ороци“ – чувство на спокойствие, благост, вяра, че истински важното никога няма да бъде изместено от фалшивите герои и модели, които ни се натрапват днес. Теодора Димова има какво да ни каже, лично аз съм уверена, че са останали и достатъчно хора, които ще успеят и да я чуят.
http://azcheta.com/orotsi-teodora-dim...
September 18, 2024
Оформлението на книгата ми допадна, но в повечето, да не кажа почти всички текстове имаше религиозна тематика.
September 26, 2016
Книга за мрънкането и колко е зле в България - от политиците до асфалта. По-досадно четиво не ми беше попадало скоро.
Displaying 1 - 5 of 5 reviews