Двайсет и двегодишната Ирина страда от тежко заболяване и постоянният страх от смъртта я кара да живее дръзко, дори безразсъдно. Сянката, скрила бъдещето й, я тласка да търси смисъла на съществуването на причудливи места. При поредната й необмислена авантюра случайността я среща с изоставения в дом „Майка и дете” Вълко, който я защитава в опасна ситуация. Решена да му помогне, тя убеждава родителите си да го осиновят, а няколко месеца по-късно той й признава, че е влюбен в нея. Дали любовта е достатъчна, за да се изправиш срещу предразсъдъците на обществото? И дали смъртта е оправдание за всичко?
(Ех... такъв баща мога само да ви пожелая. Не ги произвеждат често...
И даже щерка му не впечатлява толкова, когато си припомня, че е расла рамо до рамо с него.)
С времето (година и половина? две?) героите продължиха да узряват. Пораснаха осезаемо. Включително: научавайки се да са деца. :)
Краси Стоева пише семпло, без украса, но пък изключително логично, гмурвайки се надълбоко в теми, за които някой път не ни стига цял живот. (А оправданието ни е, че те стават важни само щом усетим края му.) На невинаги смислената скала „мъжко – женско писане“ бих поставил нейното като „пичовско“ : някъде по средата, често – вън и отстрани. (С това обаче просто си взимам белята. Първо трябва най-сетне да разкажа какво включвам в етикета „пич“.)
Освен да разръчква моя позадрямал мозък, тя умее и да го гъделичка. Кефи си ме хуморът ѝ, още от „Уроци по грим и горчив шоколад“ и култовата реплика „А, моето дупе си е наред“. ^..^
Три по-впечатлили ме щриха:
– Ангела, който може да е проекция на ума на Ирка (особено имайки предвид какъв се оказва здравословният ѝ проблем... гледали ли сте Perception, епизода за момчето пророк?); може и да не е.
– Ошамарването на стереотипите, в писането ни и в битието. Ненастойчиво и нежно. Но го има.
– Свободата на финала. Пълна и изпълваща.
И въпрос към автора: Българското законодателство за осиновяване наистина ли е както го описваш в горния цитат?
Добавка от 01.2017: Журито на Човешката библиотека връчи отличие на „Смъртта...“ в третия Копнеж за човечни книги, редом със „Зъбатите демони“ на Петър Бобев. Тук може да прочетете любими наши откъси:
За първи път чета толкова пълнокръвна и различна българска книга. Доближавам я като класа до "Български психар" на Андрей Велков. Идеално изградени характери, оригинален сюжет, който ми е и близък - баща ми е работил цял живот като директор на "Дом майка и дете" и възпитаниците му бяха до голяма степен част и от моя свят, та съвсем съпреживях емоциите на главната героиня :) - и край, от който да ти се иска, ех, и ти да полетиш...радвам, че си направих труда да издиря романа.
"Смъртта е оправдание за всичко" е книга, написана за по-малко от три месеца през лятото на 2009 г. За разлика от други мои произведения, за които сама не зная откъде ми е хрумнала идеята, тук имаше две конкретни случки, които послужиха за основа на сюжета. Няма да разкривам кои са, но тези, които прочетат книгата, ще разберат.
Въпреки думата "смърт" в заглавието романът не е криминален. Въпреки изображението на корицата не е и любовен или поне това не е единствената важна тема, която засягам в него. Текстът разглежда актуални проблеми, които никак не са остарели въпреки изминалото време - за смисъла на живота и търсенето на истинското си аз, за приемането на различните и смелостта да се изправиш срещу обществото в името на собственото си щастие.
Преди шест години бях по-наивна и по-идеалистично настроена, но все още вярвам в идеите си, залегнали в сюжета. Днес обаче едва ли бих събрала смелост да напиша подобна донякъде провокативна книга. Поради това съм щастлива, че тя получи признание в конкурса на Министерството на културата и беше издадена благодарение на доверието и подкрепата на ИК "Весела Люцканова".
Много приятно и леко написано четиво, но не и лековато. Предизвиква ни да се замислим над някои доста сериозни въпроси, но по ненатрапчив начин. Симпатични и добре изградени герои, които могат да бъдат разглеждани като архетипни образи, но си имат и достатъчно индивидуалност. Наистина на места звучи леко наивно, но защо пък не - като необходим противовес на мрачния "реализъм", който е толкова модерен.
Краси успя да ме изненада приятно за пореден път. Не знам от кога не бях чел модерен български градски роман, който да не е свързан с пукница, дрога и безразборни полови сношения, овехтели спомени (приятни или неприятни) от социализма или интрига тип - роден опит за клонинг на Дан Браун. "Смърта е оправдание за всичко" е книга за тежки избори, книга за деца лишени от детство, които успяват да си помогнат да го преоткрият. С една по детски наивна простота се засягат много и много сериозни житейски теми - расизма, системата за социални грижи, данъка хорско мнение, порастването и естествено любовта. Главната героиня Ирина е 22 годишно момиче, което страда от неизлечима болест. Можеща всеки момент да умре, тя забравя да живее истински и се завърта в кръг от саморазрушителни решения, действайки като за последно, докато една вечер не среща Вълко - 16 годишно цигане от детски дом - който я спасява от някаква мутра в крайморска дискотека. Ирина успява да убеди родителите си да го осиновят. Двамата се научават взаимно какво е да си човек, както и какво е отново да си дете. Хареса ми много. Краси пише леко и увлекателно. Не задълбава, но и не пренабрегва нищо и така ти оставя избора сам да се потопиш в историята. От страниците не ти се набива морал, не ти се налага мнение, просто ти се разказва история, която едновременно те натъжава, но и те кара да се усмихнеш.
Стегнато написана, без излишни драми и украси, Смъртта е оправдание за всичко е историята на Ирина /момиче с вродено заболяване/ и Вълко /ромско момче от дом, към което всички имат вродени предразсъдъци/ и пътя, който извървяват. Ирина не е човек, който търси съчувствие и това си личи от начина, по който води повествованието. Поради това или поради друго, аз всъщност не й съчувствах. Читателят е въвлечен в семейството й, става наблюдател на ежедневните случки и всички малки и големи неща, които правят Вълко част от цялото. Искаше ми се да видя малко повече от образа на майката на Ирина - тя се губи, в началото засенчена от тежестта /разбирано по всякакъв начин/ на съпруга си и чак в края виждаме малко повече от характера и личността зад тихото й присъствие. Появата на Ангела винаги е много интересна и ми се искаше да видя малко повече и от него. Финалът е радващ със своята отвореност и възможност за интерпретации.