Книга за предполагаемата среща между двамата най-мъдри, Лао Дзъ и Конфуций - за вечната борба между колектив и етичното безумие и индивидуализма, между азиатщината и западната цивилизация.
Цветан Стоянов е виден български интелектуалец, литературен историк, критик, философ, преводач, писател. Автор е на книгите „Невидимият салон“, „Културата като общение“, „Идеи и мотиви на отчуждението в западната литература“, „Геният и неговият наставник“, „Непобеденият победен“, “Мъдростта на древните митове” (със Здравко Петров) и др. От статиите и есетата му се открояват „Невидимият салон“, „Броселиандровата гора“, „За хубавите разговори“, „Българско, наистина българско“, „Случаят Емили Дикинсън“, „По повод духа на мястото“, „Езикът на певеца“, „Поуките на житието“ и др. Превежда и издава произведения на Шекспир, Суифт, Байрон, Шели, Колридж, Бърнс, Шарлот Бронте, Чарлз Дикенс, Оскар Уайлд, Бърнард Шоу, Джек Лондон, Уолт Уитман, Емили Дикинсън, Киплинг, Стайнбек, Колдуел, Джон Брейн, Харпър Ли и мн. др.
През 1963 г. Цветан Стоянов съставя един въображаем спор между стария Лао Дзъ и младия Конфуций. Спорят индивидуализмът и колективизмът; схващането за човека като част от природата или като за празен съд, в който да се налеят “правилните” цели, които да победят природата; свободомислието и правилномислието; изборът и догмата; бунтът и подчинението; естествената и осмислена промяна срещу всеобщата тоталитарна принуда и унификация.
Турбуленциите на 60-те години в социалистическия блок определено влияят на тона и тематиката. Но и тонът, и тематиката, са “остарели” удивително добре за 2024 г. именно заради универсалните проблеми, заложени като цъкащи бомби за бъдещето.
Учудваща е например допирателната с набиращите днес популярност националистически реакционерски движения, част от които наред с другото проповядват, че тялото/материалното е нищо, а духът/духовното - всичко. Бомба, цъкала още през 1963 г.
3,5⭐️
————————— ”Нахраненият човек много трудно се възпитава.”
“Въпросът е [способностите] да не бъдат осъзнати като способности, а като дълг.”
“Миналото също е нещо твърде неорганизирано […] И в него трябва да се сложи ред.”
“…първо трябваше възпитанието да обхване всички, без изключение, и да ги преустрои не според склонностите им, а според нашите цели […]. Нашите цели да станат техни склонности!”
“Очевидно хората долу бяха вече заети с други неща и не им се занимаваше с мъдрости […]”