Изчетох я наведнъж, за няколко следобедни часа. В едно любимо кафене из малките централни улички, непрестанно преписвайки стихотворения. Криво преписване, с коляното ми за подложка, но пък в тефтера, който си взех преди две зими от Антверпен (а между Антверпен и Льовен е Мехелен, родният град на де Конинк; обичам си такива връзки; и гарата на Мехелен я помня).
Има много красиви, изпипани езикови попадения. Има обич и тишина, и прибраност към себе си и времето, в които се разпознавам. Освен това разпознах и пейзажите на Фландрия. Скъпа ми е тази Фландрия, макар да не съм била често там. Нещо в подредеността й, в езика й – между немски и холандски, уж груб, но не съвсем. Уж безцветна самата земя – и пак, не съвсем. Харесва ми често да вали и слънцето да не е горещо; по-спокойна съм в географски ширини, където крайности в температурите няма. Една равност на студа и топлината – може би това ме привлича.
Но и не всичко ми хареса. Често има самоцел и твърде много есен (самоцелна есен? избор на есен? даже поне няколко стихотворения носеха едно и също име – „Есен”).
При де Конинк има друго много близко ми – пише автобиографично, уж оголено, пък всъщност има една осезаема отдалеченост и подчиненост на думите, вместо на спомена и емоцията. Допада ми това. Не споделям възхищението пред чистия ексхибиционизъм (не го намирам за смелост) и вярвам, че писането е и отдалеченост, наред със смисъла му на връзка.
Послесловът на преводачката Боряна Кацарска е много ценен и задължителен за първо встъпване и "отключване" на поезията на де Конинк.
По стар навик събирам няколко любими цитата:
"О, не знам,
но съществувай, бъди красива.
Кажи: виж, птица,
и ме научи да виждам птицата.
Кажи: животът е хляб
да го захапеш и ябълките са червени
от удоволствие и още, още, кажи нещо.
Научи ме да плача и както плача,
ме научи да казвам: няма нищо."
* * *
"(...) акостираш в ръцете ми,
в моите сто обновени пристанища, където
сутрин те разпознавам и сто пъти те наричам
Херман, най-тихо, и тогава идваш
един по един да ме целунеш."
* * *
"(...) На пръв поглед не е ясно, дали се прегръщаме
толкова силно от студ или от обич,
но може би е едно и също.
Понеже тук е студено
като в катедрала, онази
дълбоко замразена религия, която 2000 години
съхранява Христос охладен. И слънцето свети
като крушка в хладилник.
А мъглата вечер прилича на неяснотата
в глава на сенилен бог, който
вече нищо, камо ли пейзаж,
не помни. Виж го къде пак забравил е
Льовен в лето 1975."
* * *
ПОЕЗИЯ
"Както казваш на болната си дъщеричка:
мое миниатюрно човече, моя самопричинена
болка, и не помага;
както полагаш върху горещото й челце
длан лека като сняг,
и не помага:
така помага поезията."
* * *
"Ти си в мен като здрача в стаята."
* * *
"(...) Тишина е разликата между това
да не казваш нищо и това вече всичко да си казал.
Между обикновената тишина и тишината
след последния стих на стихотворение
за тишината."