Бащите на ужаса

by Lord Dunsany, H.P. Lovecraft, William Hope Hodgson

Началото на един нов век винаги е свързано с големи надежди и очаквания. Нека само си припомним, че когато през 1968 г. Стенли Кубрик и Артър Кларк (за когото ще стане дума и по-долу) създадоха филма „2001: една одисея в космоса“, никой не се съмняваше, че ни представят едно реално бъдеще с лунни бази, пътнически рейсове в космоса и полети до най-далечните планети на Слънчевата система.

Уви, дългоочакваният Милениум дойде и отмина, без да го запомним с нищо особено, освен споровете дали не бе отпразнуван с една година по-рано. Останаха несбъднатите надежди. Навярно с подобни настроения е бил посрещнат и миналият ХХ век. По онова време оптимизмът е подклаждан от прогнозите (често удивително точни) на Жул Верн. Но заедно с тях идва и дълбоката тревога от прекрачването в един свят на глобални, а често и вселенски проблеми. Младият Хърбърт Уелс току-що е положил началото на съвременната фантастика с мрачната си антиутопия „Машината на времето“. И не е само Уелс – той просто е най-звучният глас в един литературен хор на дълбоката, почти подсъзнателна тревога за мястото на човека в битието. И ако Уелс е остър и звучен като зов на тръба, то един друг автор от началото на миналия век отеква впечатляващо и тържествено като звън на далечна камбана. Това е

Патриархът Дънсейни

Или, ако трябва да го представим с пълното му име – Едуард Джон Мортън Дракс Плънкет, 18-ти барон Дънсейни (1878–1957). Не ще и дума, солидно име на достоен ирландски аристократ и извънредно плодовит поет и писател. Но дори краткият му литературен псевдоним Лорд Дънсейни е почти неизвестен за българския читател – един недопустим пропуск, защото става дума ни повече, ни по-малко за родоначалника на съвременното фентъзи.

Как, ще възкликне тук някой, нима родоначалникът не е Толкин?

Не е.

...

Още един автор на разкази на ужаса признава влиянието на Дънсейни с думите: „Имам творби в стил „Едгар По“ и творби в стил „Дънсейни“ – но уви, къде са творбите в мой собствен стил?“ Казал го е не кой да е, а самият

Лъвкра­т – ужас на малки глътки

Тук, в нарушение на академичните правила, ще споделя един личен спомен. Беше в годините след Чернобил, когато информационната завеса постепенно се разкъсваше и до нас започваха да достигат странни и зловещи разкази за ядрената катастрофа. Обезлюдени села, мутации у животните и хората, изродени плевели с фантастични форми и цветове... Всичко това звучеше като разказ на ужаса. И в същото време не можех да прогоня чувството, че вече познавам отнякъде този неопределен, безмълвен страх, пропил далечните земи на Украйна и Белорусия.

После си припомних една новела и едно име – „Цветът от космоса“ на Хауърд Филипс Лъвкрафт. Разбира се, в това произведение, писано през 1927 г., не ставаше дума за радиация. Но всичко останало беше там, едва ли не дума по дума. Лъвкрафт, този Достоевски на фантастиката, бе предвидил сблъсъка на безпомощния човек с чудовищни природни сили, които носят нещо по-страшно от смъртта.

...

Ходжсън, поетът на мрачните вселени

В обширното си есе „Свръхестественият ужас в литературата“, писано в началото на 30-те години на миналия век, Лъвкрафт споменава един вече позабравен по онова време автор:

...в творчеството на Уилям Хоуп Ходжсън, известен днес далеч помалко, отколкото заслужава, откриваме огромна мощ в намеците за дебнещи светове и същества, скрити зад повърхността на привидно обичайния живот. Въпреки склонността си към сантиментални представи за вселената и човешките връзки с нея, Ходжсън отстъпва може би само на Олджърнън Блекууд в своя сериозен подход към нереално-то. Малцина могат да се мерят с него в описанието на безименни сили и дебнещи чудовища, изградено чрез случайни намеци и дребни подробности, или в създаването на усещане за нещо призрачно и свръхестествено, витаещо из дадени области или здания.

Навярно този анализ е твърде академичен. В триото на „бащите на ужаса“, след саможивия американец и достопочтения ирландски лорд, идва колоритният образ на английския авантюрист Ходжсън, роден в бедно свещеническо семейство през 1877 г. След смъртта на баща си малолетният Уилям се насочва към флота и открива всички несгоди и грубости на корабния живот. Сблъсъкът с физическото насилие го вдъхновява да разработи програма за телесно усъвършенстване и самозащита, която го превръща от жертва в страшилище за побойниците.

...

Така приключва разказът за тримата тъй различни автори на странното и необикновеното. Но историята никога не свършва. Един друг млад лейтенант на име Джон Роналд Руъл Толкин ще оцелее в ада на войната и ще поеме щафетата...

Genres: Horror, Mystery, Fantasy

272 pages, Hardcover

Published January 1, 2015

About the author

Edward John Moreton Drax Plunkett, eighteenth baron of Dunsany, was an Anglo-Irish writer and dramatist, notable for his work in fantasy published under the name Lord Dunsany. More than eighty books of his work were published, and his oeuvre includes hundreds of short stories, as well as successful plays, novels and essays. Born to one of the oldest titles in the Irish peerage, he lived much of his life at perhaps Ireland's longest-inhabited home, Dunsany Castle near Tara, received an honourary doctorate from Trinity College, and died in Dublin.

Reviews

[Иван Величков · Rating 4 out of 5]

Отново да си кажа, че майката на „Ужаса“ явно е била доста разтурена кака щом толкова народ се спрягат за бащи. Като оставим това на страна, наистина тук имаме трима големи класици в жанра. Да добавя, че изданието, а и цялата колекция „Върхове“, е чисто визуално, тактилно и букинистко удоволствие.

„Боговете на Пегана“ – първото публикувано произведение на лорд Дънсейни и като такова определено заслужава да се преведе на български. Малко ми е съмнително обаче, дали точно с него трябваше да се представи този голям писател на родния пазар, камо ли като жанрова икона на хоръра. Както и да е.
Тук имаме едно изграждане на измислена митология, нямам достатъчно познания да спекулирам дали е първи път, на един странен свят с богове, божества и герои. Произведението е от откъслечни фрагменти (както повечето митологии) и наистина е представлява полет на фантазията и смел опит в литературата.
Гледайки, до колкото мога, от към светлината на годините, когато е писана „Боговете на Пегана“ наистина е новаторски подход, който отваря огромна жанрова ниша, а богатият език на Дънсейни само добавя към епическият статут на произведението.
От собствената си камбанария – прекрасно изградена митология, която не ми предложи нищо ново, но само защото съм чел десетки последователи на този първопроходник. От трите стандартни елемента на всяка митология, космогонията и пантеона ми бяха интересни, но не ме впечатлиха толкова. Виж, героиката беше доста надъхваща и даже съжалявах, че Дънсейни все още се е учил да ходи с тази книга и не предлага повече от същото.

Четирите произведения на Лъвкрафт вече ги бях чел в този им превод – първите три в малката книжка „Дебнещият страх“ на издателство Орфия, а четвъртото в първия и единствен брой на списание Чародей от ‘92. Определено заслужават ново преиздаване сега, толкова години по-късно, както и по-широко разпространение, но аз няма да се разпростирам върху сюжетите, защото би трябвало всеки, който се интересува поне малко от жанра да ги е чел.
„Цветът от космоса“ е култово произведение, което нямам „багажа“ да обсъждам. Факт е, че е един от най-обичаните разкази на чичо Хауърд.
„Безименният град“ е едно кошмарно съновидение в което неизказаното те хвърля в студени тръпки, да не говоря, че полага началото за стотици последователи на лъвкрафтовата проза.
„Сянка над Инсмуд“ е едно от любимите ми неща от автора, вдъхновило дори мен (щото не съм му чак толкова голям фен колкото повечето ми пишещи приятели) не един път.
„Страшният старец“ е кратък разказ, който определенмо е наложил отпечатък върху жанровата литература, най-малкото с формула на писане, която ако следваш няма как да сбъркаш.

„Домът сред пущинака“ и Ходжсън. Още при „Корабокрушенците от Глен Криг“ бях убеден, че съм намерил нов любим автор, който се изправя рамо до рамо с краля на пълпа Ейбрахам Мерит. Тази повест само затвърди убежденията ми. Полета на идеите с които бомбардира произведението и смелия размах на автора ми припомниха защо започнах да чета фантастика преди повече от четвърт век (даване на нови идеи, задаване на въпроси, вместо на готови отговори, отваряне на фантазията към нови, непредполагани измерения...).
Тук имаме полагане на жанрови тропи, години преди да бъдат дефинирани и десетилетия преди да се излъскат и поставят под етикет на книжния рафт. Термини като „опасно място“, „космически ужас“, „чудовище“ и доста други, и то без да бъдат явни алегории към всекидневните страхове на читателя, се преплитат едни върху други и почти успяват да разрушат структурата на произведението, което добавя допълнителна нотка на тревожност.

И тримата автори (е, без точно това произведение на Дънсейни) са майстори в жанра. Най-голямата им сила е, че (май ще се повторя) не експлоатират страховете, а успяват да насадят нови, което е върховното чувство, което може да постигне жанра върху читателя, защото внушава страхопочитание вместо стандартните погнуса, страх и ужас, които са разпознаваемите елементи на хоръра. Това, дами и господа е висш пилотаж, който стотиците последователи на въпросната троица много рядко успяват да постигнат.

[Бранимир Събев · Rating 4 out of 5]

На първо място - прекрасен превод на Любчо Николов и уникални илюстрации на Пепи Станимиров. Важно е да се споменат, вдигат нивото на книгата осезаемо.

"Боговете на Пегана" на Дансени не ме впечатлиха особено, а от четирите разказа на Лъвкрафт три ги бях чел и преди, излизали са в "Дебнещият страх" - "Безименният град", "Цветът от космоса" и "Сянка над Инсмут". Приятна изненада се оказа четвъртият разказ "Страшният старец" - две страници и половина, ала страховит. Не сте ли ги чели обаче благородно ви завиждам какъв кеф ви предстои.

Ходжсън беше откритието, "Домът сред пущинака" е уникално добро. Гадните мелези между прасета и хора и как главния герой се отбранява в дома си с пушка срещу тях беше много добро. Разказът после обаче стана още по-добър, когато се разбра, че има нещо... по-дълбоко. Хвърли се буквално в друга реалност, мятайки и читателя там. Ениуей, четете.

[Philip · Rating 4 out of 5]

Нямам отговор на въпроса защо досега лорд Дънсейни не е издаван на български, изключая единични разкази тук-таме, но с оглед на ролята му в развитието на поне два жанра за пореден път се озоваваме в милата родна картинка да хващаме жанровете в текущия им момент, без да се публикува какво ги е породило и накрая за създавалите ги писатели да няма пазар и да се налага да ги търсим в оригинал. Моят случай с Дънсейни е точно такъв – четох „Боговете на Пегана“ в оригинал преди няколко години (има ги свободно в Project Gutenberg - https://www.gutenberg.org/ebooks/auth...). Именно това е произведението, което не е ужас, а повече се родее с фентъзито. И в частност, със светостроенето в частта с измислените пантеони. Още навремето ми беше направило впечатление какво влияние е оказало върху Толкин за първите две части на „Силмарилион“, сега се потвърди. Иначе стилът е почти библейски, действие почти няма, но дори и само като запознаване с историята на жанра си струва прочита.

И преди съм писал за Хауърд Филипс Лъвкрафт, любимец ми е, няма да навлизам в подробности кой знае какви. Както споменах и по-горе, всичките четири разказа са публикувани и преди, и въпреки това „Страшният старец“ беше нов за мен (не съм попадал на предишното издаване). Кратка, страховита и приятна история, оставяща немалко за въображението, което е екстра. Другите три истории са съдържанието на някогашния сборник „Дебнещият страх“, което е добре познато на който се е интересувал и всъщност от друга гледна точка е добре, че отново ги има лесно достъпни на хартия. И трите истории за абсолютна класика, разбира се, особено у нас. И „Цветът от космоса“ с апокалиптичното космическо присъствие, сравнено и в препечатания тук нявгашен пролог с радиацията след аварията в Чернобил; и „Безименният град“, една от основните причини да обичам истории за изгубени отдавна градове; и абсолютната класика и едно от най-известните лъвкрафтови творения „Сянка над Инсмут“. Радващото за мен след препрочита е, че и трите истории все така ми харесват и въздействат.

Третият автор, Уилям Хoуп Хoджcън е голямата новост за мен. Не бях се сблъсквал досега с „Дoмът cрeд пущинaкa“, но след прочита му си личи защо Лъвкрафт го е тачил (не мога да се отърва от усещането, че поне върху „Плъховете в стените“ е оказала директно влияние). Кратка, камерна и клаустрофобична история, изцяло в първо лице и пълна с космически ужас от неизвестното. Като добавим и камерната бройка участници, редицата неотговорени въпроси, както и съвсем основателното съмнение до колко главният герой е с всичкия си и не е напълно побъркан unreliable narrator, нещата би трябвало да станат доста добре. Те и са, но цялата описателност и представляващият на практика един монолог текст в един момент ми дойде в повече. Но не и до степен да ме остави с негативно мнение.

[Ивайло [IF Tomeff] · Rating 4 out of 5]

Впечатлението ми, че първопроходците в новородени жанрове не са най-силните им представители, че произведенията им само загатват какво може да се очаква от следващите поколения творци, тук е оборено, смазано и въргалящо се в лекия еонов прах на Ходжсън, зъботракащо и треперливо втренчено в хипнотичния чужд космически цвят на Лъвкрафт. При това поместеният тук Лъвкрафт не е изненада, а само леко допълнен от "Дебнещият страх". Но пък ми харесва повече отпреди 16 години.

Странно ми се струва само произведението на Дънсейни, което никак не го показва в светлина, подходяща за баща на ужаса, а по-скоро на фентъзито. Произведението си е чиста митология.

[Ана Хелс · Rating 4 out of 5]

За страха е написано много, изговорено много, изкрещяно много. Понякога резултатът е добър, друг път посредствен, трети – меко казано жалък. Но в началото, ако не на времето, то поне на съвременната литература на ужаса, наизлязла от кошмари и тъмни желания, за страха се е говорело с уважение, преклонение и примирение пред съдбата да бъдем само миниатюрни пионки в игра на гениални, но лишени дори от дъх емпатия космически същества. Лъвкрафт, Дънсейни, Ходжсън – три имена, вероятно разтърсили цялото читателско войнство на образования свят преди повече от век с идеите си за апокалипсис, дебнещ зад ъгъла и неподбиращ според греховете, а вероятно според вкуса на плътта. Защото хората са плячка, и само собственото ни високомерие пречи да погледнем нагоре и да съзрем по-високото стъпало в хранителната верига.

За Лъвкрафт е говорено многократно, защото ако има връх на планината на страха и лудостта, то той е неговия безспорен господар. Красив стил, готически, но поетичен, леко архаичен, смущаващ и внушаващ страх не просто в душата, а някак в костите, карайки те да усещаш студ от всяка клетка на тялото си и да надничаш със свита душа през прозореца, вперил очи към небето и търсещ признаци за неизбежното пришествие на Ктхулу и компания.

Лорд Дънсейни досега не е бил издаван на български, и макар че аз бих предпочела неговите приказки на макабреното, създаващи атмосфера наприлична на истинските истории на Грим, но ако е възможно – дори хиляди пъти по-безпощадни, то Боговете на Пегана би ви дала добра представа за стила му и грандоманските идеи, понякога трудни за възприемане, но изключително впечатляващи за всеки търсач на различното. Една цяла нова религия се възправя пред вас, отричайки всички останали, унищожавайки всякакви други божества, пророци и възможности, като в началото е спящия бог, чието събуждане ще значи край на вселената, а властта е в ръцете на същества отегчени и склонни към усмъртяване на кратковременните жители на планетата ни. Всичко се върти най-вече около смъртта, болката и забраната откъм познание за истинските правила на света, а цивилизацията, търпяща игрите на Пеганските богове бавно върви към заход и забрава. Като дессетки други, за които дори споменът не е успял да се превърне в приказка.

Ходжсън приема ролята на разказвач зад кадър чрез разкриването на таен дневник на същество видяло не просто последните мигове на планетата ни, а може би и края на самото време, по силата на тъжно проклятие, или лудост, или пророчество, случило се само зад затворените клепки на един избран от неведомото ум. Една самотна къща се оказва портал или по-скоро ограда, пазеща реалността ни от истинските господари на началото и края. Нейни обитатели са възрастен особняк и смутената му, но някак отказваща да играе игрите на боговете сестра, и вярното им до абсурдност куче. Тази малка групичка трябва да се пребори с орди свинехора, излизащи на пълчища като морлоци от ядрото на земята, надвиснали във вечен сън божества от всички изкуствено заровени вери, и цялото време, биещо се по най-мръсния начин с правилата на неговото протичане, като обрича телата на разпад, но не и преди да им е показало измеренията на тяхното нищожество в сравнение с всичко останало и непознато. Наприличва съмнително много на най-голямото наказание в света на Адамс – да се възправиш в ролята си на прашинка пред истинските измерения на Космоса. Дали ще успеят, питате? Кой досега е победил времето?

Трима автори от един калибър, но с различен стил, различни страхове, различни начини да ни накарат да изгубим всяка трошица надежда пред портите на космическия ад. Изключително елегантно мъчение за мира на душата, изящно тормозене на ума в нощта и възпитано убиване на спокойния, праведен сън. Само за смелите, но не и безразсъдните.

[Evo Galanov · Rating 4 out of 5]

"Тя и аз; и нямаше кой да ни види, освен тихата, необятна пустош; и нямаше кой да ни чуе, освен спокойните води на Морето на Съня"

Разочаровах се, че в мястото отделено на Лъвкрафт нямаше нещо от митоса за Ктхулу, амааааа...
Голямата и приятна изненада в сборника беше Дънсейни, откровено не бях чел нищо негово и останах впечатлен. Личи си взаимното вдъхновение, което черпят един от друг майсторите на хорър от старата школа.

Привкусът на "Interstellar" в Ходжсън, поетът на мрачните вселени, също е нещо запомнящо се. Как можа да остави така "Домът сред пущинака" - не знам, но ме напрегна неяснотата. През цялото време очаквах някое божество от Лъвкрафт да е в основата на цялата работа, но уви, не става ясно.

Хубавото на тези произведенията е, че читателят сам избира какво да мисли за завършека на историята, което в крайна сметка е причината старата школа от автори да е в такъв унисон в техните хорър-вселени.

[Книжни Криле · Rating 5 out of 5]

При все, че Стивън Кинг и неговия еквивалент за деца, Р. Л. Стайн са сред най-продаваните живи автори, на ужаса все още се гледа с лошо око. Може би в отговор на самите чудовища, които се взират в теб свирепо от кориците? Е, на тази корица няма чудовища. Само класици, създатели на такива! Портретите на Лорд Дънсейни, Хауърд Филипс Лъвкрафт и Уилям Хоум Ходжсън, рамо до рамо, нарисувани от Петър Станимиров, върху твърдата корица на сборника „Бащите на ужаса”, част от Колекция „Върхове” на издателство „Изток-Запад”. А за превода по-подходящи хора от Григор Гачев и Любомир Николов-Нарви едва ли могат да се намерят. Епична комбинация!!! Прочетете ревюто на "Книжни Криле":

https://knijnikrile.wordpress.com/201...

[Мартин Касабов]

БАЩИТЕ НА УЖАСА в Изумен

Лорд Дънсейни, чието пълно име е Едуард Джон Мортън Дракс Плънкет, 18-ти барон Дънсейни (1878–1957) е роден и отгледан в Лондон, но прекарва по-голямата част от зрелия си живот в замъка на фамилията. Работи с Йейтс и лейди Грегъри, запален почитател на шахмата и лова, умира от апандицит на на 79 години. Автор на над 90 книги, като най-популярният му роман остава "The King of Elfland's Daughter". Под това лаконично и кратко описание се крие живот, изпълнен с въображение, романтизъм и приключенски дух, заключен в потискащите ограничения на тогавашния модерен свят. Стилът на меланхоличния Дънсейни е силно повлиян от Библията, гръцките митове и легенди, приказките на братя Грим, Ханс Кристиан Андерсен и разказите и поезията на Едгар Алън По. Колкото до влиянието му, списъкът е дълъг, но само за пример - Хорхе Луис Борхес цитира разказа му „Каркасон“ като предшественик на темите, разработени в творчеството на Кафка.

За първата си книга - „Боговете на Пегана”, публикувана през 1905 г, Дънсейни плаща със собствени средства. Сборникът с кратки фрагменти е фентъзи космология – нещо средно между „Теогония” на Хезиод и началото на „Силмарилион” на Толкин (за него по-късно). Книгата описва зачатакът и развитието на света. В основата на всичко стои първобогът МАНА-ЙУУД-СУШАИ, който сътворява по-малките богове, след което заспива. По-малките богове решават да си играят, докато той не се събуди и от своя страна дават тласък на живота и смъртта, времето и забравата, на човека и животните. Един гради, друг разрушава и така играта се точи през вековете, докато не се събуди великият МАНА-ЙУУД СУШАИ, на когото никой не се моли, защото би било безсмислено. Тогава той ще махне с ръка и всичко, което е било, ще престане. За тези и други неща разказва книгата.

За разлика от Лъвкрафт, който признава влиянието на разказите върху творчеството си, Дънсейни борави с богат език със силно поетично въздействие. Философските му идеи комбинират източните коани с библейските притчи, а въображението му рисува силни и паметни образи. Такива например са симпатичните домашни духове, споменати към средата на сборника:

Тоз що чуе неговия глас, гласа на Руун във вечерта, той оставя веднага боговете на дома, що седят пред огнището. Те са боговете на огнището: Пицу, що гали котката Хобит, що успокоява кучето и Хабания, господарят на светещите въглени и малкият Зумбибу, господарят на праха и старият Грибун, що седи в огнището насред огъня и превръща дървото в пепел - всички тези са домашни богове и не живеят в Пегана, и стоят по-долу от Руун.

А Джабим е пък Господарят на счупените неща, който седи зад къщата и оплаква нещата, що са изхвърлени. И ще седи той да ги оплаква, докато дойде свършекът на световете, или пък дойде някой да поправи счупените неща. А понякога пък седи той на бреха на реката и оплаква забравените неща, що плуват по нея.
Б аг бог е Джабим и сърцето му страда, ако нещо бъде изгубено.

Може би ви е направило впечатление името Хобит, измислено от Дънсейни цели 20 г. преди Толкин да опише приключенията на домошарят Билбо Бегинс. Въпреки че според създателя на Средната земя, името се появило изневиделица в съзнанието му, е очевидно, че връзката е дошла именно от тук. По-късно Толкин прави препратки към някои разкази на Дънсейни, което означава, че е бил добре запознат с творчеството му. За да не ви отегча и за да остане достатъчно време за другите двама автори в сборника, спирам дотук с Дънсейни. Ще отбележа само още веднъж пропуска за жанровата ни литература неговото отсъствие. И в заключение, както извинявайки се, ви обещах, няколко страхотни илюстрации към „Боговете на Пегана”, на които попаднах:

Х.П.Лъвкрафт тук е представен с четирите разказа „Цветът на космоса”, „Безименният град”, „Сянка над Инсмут” и „Страния старец”. След „Некрономикон" имах неприятното усещане, че каквото и да прочета от него, ще бъде повторение на същите схеми, удавени в още толкова, че и повече досадни епитети, които натежават и правят някои страници на практика нечетими. Учудващо е как толкова посредствен писател като Лъвкрафт е придобил такава популярност. Един така да се каже, почитател и подражател на тези, които са били преди него, с любителска тромавост опропастява и добрите си идеи. Дори неговият последовател и също толкова безличен стилист Стивън Кинг има повече попадения. Сравнена с Дънсейни, прозата на Лъвкрафт е тромава и анемична, пропита с кухи и само наужким "страховити" образи, които така и не са описани с необходимата прецизност.

„Страния старец” е кратък и в трите си страници успява да разкаже семпла история по ефективен начин, без излишества. Там подходът почти се доближава до съвременното писане и ако беше поместен в сборник на Кинг, едва ли някой щеше да направи разликата. Същото не може да се каже обаче за по-известния и раздут „Цветът на космоса”. В него пада метеорит от космоса, който натравя земята и водата в кладенец, след което ужасът започва да се разпростира. По същия начин се разраства и неумелото писане на Лъвкрафт, който, за да цитирам един от другите бащи на фантастичното - е намазано като масло върху твърде голяма филия хляб. Няма какво да се прочете или научи от този разказ, липсват и естетическите качества, за да е приятно самото четене. Въпреки опитите на преводача да го изкара едва ли не пророческо предупреждение за кризата в Чернобил, биха били необходими наистина титанични усилия, за да бъде изведен подобен аргумент.

Едно от може би най-дразнещите неща при Лъвкрафт е неговия постоянен провал да опише нереални места, същества и събития. С помощта на безидейните "неописуем", "нечуван", "невиждан", "отвъд всяко разбиране" текстът увисва в празнословен брътвеж. За разлика от предшественика му Чеймбърс, който в „Кралят в жълто” успява да експериментира, разрушавайки прозата до бълнуване, Лъвкрафт е като неопитен чирак, боравещ за първи път с огъня на изкуството. И тук, когато почитателите му вече са наострили вилите си, ще цитирам един чудесен цитат на самия Лъвкрафт от предговора на настоящето издание, който гласи следното:

„Имам творби в стил „Едгар По“ и творби в стил „Дънсейни“ – но уви, къде са творбите в мой собствен стил?“

Едва ли Лъвкрафт някога е бил по-прецизен в избора си на думи.

Последният от „бащите на ужаса” в настоящия сборник е Уилям Хоуп Ходжсън, който е представен с повестта си „Домът сред пущинака”, която заема последните 120 стр. на книгата. Доста близък до Кинг, разказът му ни отвежда в прокълнато или просто обсебено от адските сили място, където мъж и неговата сестра се срещат с ужас, който постепенно ги обгражда и навлиза в животите им. Редно е да се отбележи, че историята е представена като разказ в разказа, благодарение на книга, която двама пътешественици откриват в гората. Ходжсън постепенно изгражда атмосферата и мистерията, обгърнала като мъгла книгата, но скоро ни отпраща в космоса, отвъд Слънчевата система и познатите планети и галактики – в непозната далечна земя (или друго измерение?), където бдят божествата от древните човешки митове.

След това кратко и разейващо отклонение се връщаме в къщата, която е нападната от свине-хора и колкото и безумно да звучи, това е най-добрата част на повестта. Ако Ходжсън беше съкратил дължината и се беше придържал към по-семпла форма, разказвайки само за мистериозното нападение и беше добавил да речем оригинален, но не съвсем космически край, историята щеше да носи по-голяма тежест. В последните глави, героят е запратен в невъобразими (както би написал Лъвкрафт) пространства, където времето тече с различна скорост и където се раждат и изгарят слънца.

Този психеделичен транс е толкова дълъг и изпълнен с абстрактни описания, че читателят лесно може да открие как мисълта му се отклонява. В крайна сметка Ходжсън добавя любовен фрагмент към повествованието и създава съчувствие към героя чрез темата за самотата и изгубената „Беатриче”, която някога е осмисляла живота. В крайна сметка амбицията прояжда„Домът сред пущинака”, както и още веднъж проклетите епитети, които явно са неотменна черта на „жанровата литература”. Въпреки недостатъците, има какво да се прочете от трите автора поместени тук. На фона на съвременната литература, смелостта и силното желание да разгърнат жанровете до техния предел, прави от тях истински първоотци на ужаса, мистерията и фантастиката.

„Бащите на ужаса” е част от поредицата „Върхове“ на издателство „Изток-Запад”. Преводач на „Боговете на Пегана” е Григор Гачев, а на останалите произведения – Любомир Николов-Нарви.

[Neli · Rating 3 out of 5]

Три звезди за рейтинг, само заради Лъвкрафт. Разказите му наистина ми харесаха. Най-много ми хареса “Безименният град”. Доста ми напомни на “Пясъчният град” на Джордж Мартин. “Сянка над Инсмут” и “Цветът на космоса” също баха добри.
За “Къщата сред пущинака” на Ходжсън мога да кажа, че краят ми допадна. Но самият разказ имаше много подробни описания за моя вкус.
“Боговете на Пегана” на Дънсейни не бих запомнила с нищо друго, освен факта, че няма действие. Може да е гениално като за едно от първите подобни изграждания на свят, но трудно го прочетох.

[Atanas Atanasov · Rating 2 out of 5]

Дънсейни не ми хареса, Ходжсън започна интересно, но ме изгуби след следата. Лъвкрафт си е Лъвкрафт, не ми е супер любим, но става.
Вероятно книгата просто не е за мен.