Фигури на отвъдността в българската литература на ХХ век

by Иван Станков

Съдържание

Наместо предговор
Изкушенията на Димо Кьорчев по отвъдността
Гората като метафизичен топос у Дебелянов
Удавниците на Разцветников
Йовковият Серафим
Умирането като живеене у Александър Вутимски
Литературата и нейният историософски потенциал
Сагата за дома на Глаушеви като историософия
Историческият утопизъм. Емилиян Станев
Баладата за разделното време
Два етюда върху историческата проза на Анчо Калоянов
Див огън
Девети
Релативизмът в „Корените“ на Васил Попов
Водопойка на живи и на мъртви
Спазми и отечества в поезията на Иван Динков
Провинциите на мъдреца у Борис Христов
Бездомната покъщнина като съдба
Огледалата на виното
Провинциите на мъдреца
Другата реалност в романите на Теодора Димова
Постмодерното изместване на реалността (Трима от Третата четворка)
Георги Господинов
Бойко Пенчев
Пламен Дойнов
Наместо заключение

232 pages, ebook

Published January 1, 2011

About the author

Иван Станков е роден на 30.11.1956 г. в с. Гомотарци, Видинско. Завършва ВТУ "Св. св. Кирил и Методий", специалност "Българска филология" през 1983 г., а от 1985 г. работи в катедра "Българска литература" към същия университет. Защитава докторска дисертация през 1995 г. Автор е на книгите "Скръбният, нежният. Лирическият свят на Асен Разцветников" (1993), "Йовковото творчество" (1995), "Смърт не може да има. В лирическия свят на Борис Христов" (1996), "На пътя на историята - творчеството на Димитър Талев" (2001), "Васил Попов. Релативизъм и полифонизъм" (2010), както и на многобройни студии, статии, рецензии, публикувани в специализирания печат. Издал е два сборника с разкази: "Спомени за вода. DM" (2014) и "Улици и кораби. GM" (2017). Превел е от румънски език три книги на Мирча Картареску - сборника с разкази "Защо обичаме жените" (2006), сборника с новели "Носталгия" (2007) и романовата трилогия "Ослепително" (2004-2005), както и романа "Червена бабичка съм" от Дан Лунгу.

Reviews

[Kalin · Rating 4 out of 5]

Открих този сборник покрай анализа му на „Време разделно“ – най-тенденциозно (не)четения роман в новата ни литература. И бях поразен: и от ъгъла, под който гледа Иван Станков – не на злободневния, пораженчески (пост-)соц-реализъм, а към високото и дълбокото, и всичко отвъд, там, където родните автори си говорят с всички световни като с приятели; и от гъстотата на текста: през изречение се натъквах на афоризъм, през десет думи – на непозната.

След като се накефих, навилнях и наекстазих – да чета Иван Станков се оказа като да си говоря с по-голям брат – потърсих и целия сборник. Издателство „Фабер“ го е публикувало и в е-версия, с което за пореден път ми грабна шапката. Купих си го и го зачетох: малко по малко, да не накъртва, да ме зарежда в нужни моменти.

В един от тия моменти се запитах: А какво ли щеше да бъде, ако литературата в училище я обсъждахме по същия начин? Увлекателно, закачливо, понякога разгоряно – и винаги с поглед към онова отвъд, където си говорим с целия свят, с целия космос?

(Аз не мога да се оплача наистина. И в България, и в Колежа на обединения свят случих на учители, които умееха да увличат, да се закачат, дори да горят. Но познавам толкова много хора, които са се натровили с БЕЛ. А някои от тях, уви, пишат книги. :/ )

Надявам се цитатите, които съм подбрал, да ви покажат останалото. Аз отивам да чета „Спомени за вода. Dm“. Малко по малко, да не накъртва, да зарежда...

П.П. Питах се и продължавам да се питам и друго: Как би погледнал Иван Станков един тъй „отвъден“ роман на новата ни литература като „Слънце недосегаемо“?