”Той е гологлав, с разкопчана полушубка, с разчорлена брада, с безумен поглед.
Прекръсти се, падна на колене и удари чело в пода. Пред мен!
„Загубен съм“ — казах си тъжно.” 🩺
Така започват мъките на току-що дипломиралия се с отличие в просветената Москва млад лекар, разквартируван през 1917 г. нейде из руския пущинак. На негова страна са младежката му енергия, един скептичен фелдшер и две акушерки-истински ангели на милосърдието. Както и медицинският атлас (който рядко помага навреме в заплетените случаи на околните селяни), пакет цигари и Браунинг с два пълнителя патрони.
Уви, враговете са много. Неувереността на пресния доктор без нито ден практически опит. Стоте пациента на ден с всевъзможни болки, вариращи в слектъра от отрязани крайници, през седалищно раждане, та до сифилис. Не на последно място се нарежда дълбоката мизерия на пациентите, живеещи в скотски условия и често напълно невежи и суеверни, съчетана с липсата на каквато и да е модерна апаратура в болницата (липсват даже спринцовки).
И все пак героят на Булгаков никога не се отказва да спасява. Истерията в главата му, съчетана с кълбещи се всевъзможни апокалиптични прогнози и диагнози, се съчетава с изненадващо бърза и точна ръка и остър език, както и с готовността да се метне насред виелицата до съседното село да спасява живот. Не винаги успешно, разбира се. Но винаги се бори докрай - срещу себе си, света и суеверните дивотии в главите на пациентите си.
От тези прекрасни, (само)иронични и дълбоко реалистични (по докторски) разкази извира най-чиста човечност. И - нещо, което рядко се среща из руската литература - малко истеричен оптимизъм и несломима борбена надежда. Пътят, дори и в калта, трябва да води напред.
(Последният разказ - “Морфин” - го попрескочих, че ми дотежа, но всички разкази преди този са просто...болезнено и насмешливо истински.)