Философски, от интересен ъгъл, авторът очертава живота и делото на цар Симеон, както и всички явни и скрити влияния, които неговото царуване оказва върху по-нататъшната съдба на Първата Българска държава. Подходено е с умение и основно познание на историческия материал. Тонът е есеистичен. Композицията на романа е устремена и лаконична.
Интересна и повдигаща някой въпроси, през времето когато е писана. Макар да не е от най-добрите му книги, ми хареса как хитро разчупва утвърдената историческа линия налагана за Симеон Велики, придавайки характер на иконата и показвайки ни че нищо човешко не му е чуждо. Гордост, угризения, притеснения, съмнения са само някой от нещата които минават всекидневно през главата на Цар Симеон, показвайки ни какво е да си владетел на голяма държава. Мантов много добре показва и политическите взаимоотношения на века между държавите, племената, техните владетели и България, както и един друг Златен век, изстискан от две десетилетия войни и с бягащо към Византия българско население. На края е вмъкнал и монолог на цар Петър, който също се различава от общоприетата тогава представа за него.