What do you think?
Rate this book
Софийски дует
София днес. Преди година писателят Йордан Константинов е намерен убит в Борисова градина. Приживе той нееднократно е заплашван от българските националисти и патриоти. Противоречива фигура, Константинов оставя след себе си назавършен роман за София. Издателство "Жанет 45" публикува текста, като прилага към него на колажен принцип четири ранни новели на писателя, интервюта с негови приятели и някои фрагменти от бележниците му. Въпросът кой е убиецът на Йордан Константинов не спира да се забива в съзнанието ни с всяка следваща страница. На него читателят на тази книга може да отговори с гласа на своята съвест.
316 pages, Paperback
First published January 20, 2016
1 person is currently reading
90 people want to read
About the author
Иван Димитров
17 books22 followersИван Димитров е поет, писател, драматург и журналист. "Силата на думите" е шестата му книга, като с едноименния разказ, включен в сборника, печели наградата за разказ на името на Яна Язова, както и наградата "Чудомир" за хумористичен разказ. Дебютира като драматург с пиесата си "Очите на другите" в New Ohio Theatre в Ню Йорк.
По-късно пиесата е поставена от режисьора Марий Росен в Народния театър "Иван Вазов". Печелил е различни отличия със свои стихотворения, разкази и пиеси. Романът му "Софийски дует" получи номинация за наградата за литература на Европейския съюз.
По-късно пиесата е поставена от режисьора Марий Росен в Народния театър "Иван Вазов". Печелил е различни отличия със свои стихотворения, разкази и пиеси. Романът му "Софийски дует" получи номинация за наградата за литература на Европейския съюз.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 11 of 11 reviews
October 11, 2017
Добро писане, малко хаос и много София:-)
August 11, 2017
3,67
Разбира се любимата ми част – „Обещание за лято“ (можех да си остана в него завинаги заради красивия език и пълното ми сливане с този сезон, както и заради постепенното износване на живота след това; но шанс за просветване винаги има).
Още в другите „съставки“ на романа:
- млади хора – любов, търсене, пътуване, наливане, сърдене, лутане, пропадане, издигане, намиране;
- още една трудна любов – с младата старица София (която ме измори);
- нашенският литературен живот (също си е изморителен);
- мрачно съвремие, уклон към идеализъм (?), но се радвам, че все пак хипарският дух е жив, особено на подходящите места;
- „интервютата“ – в някои романи съм срещала за един герой да разказват 3-4-5 други герои, т.е. различни гледни точки. Но сега разказващите са още по-многобройни, като същевременно всеки в 1-2 странички разкрива и самия себе си, т.е. още по-интересна шарения от образи (но сега накрая не зная - интересуваше ли ме толкова Йордан Константинов).
Летене в разностранни форми, за които може би вече съм леко старомодна, май не успях да ги обхвана цялостно от първо четене (освен всичко в „моето“ лято).
„Нощно къпане. Планктонът свети. Избълбуквам: колко си красива. В отговор тя избълбуква десет думи въздух, заключени в мехури. Бълбукаме мелодично.“
„В сравнение с ритъма на прешлените ѝ думите са непростимо тромави. В сравнение с кожата ѝ са като шкурка.“
„Когато се развеждаш с някого, с когото си бил толкова време, все едно се развеждаш със себе си, казва му Лидия.“
„Аз ще обикалям около нея, изпъчил шия като гълъб, който се преструва на гларус.“
„Не им го побира акълът как млади, трудоспособни хора са отишли да живеят в някакво си село. Нали техните деца бягат в града!“
„Този грозен, толкова красив град.“
„Като невъзпитано дете си, София! Няма ли кой да те шамароса. Да те усмири поне за момент. Само как си се изнервила. Да, не е лесно да си дом на толкова разнородни човешки същества. Да ги наблъскаш всичките в корема си. Да приспиваш пулса им. Да ги люлееш в ритъма си. Но и ти не си лесна, София. Не си.“
„Това е твоята София.
Остави всички други да си имат свои Софии.
Този град е нещо лично.“
„Защо имам алергия към лъскави идеи?“
„Имаше си особеностите на характера и своите изкривявания, както всеки, но едно беше да си имаш работа с тях, когато си във връзка, а друго , когато ги наблюдаваш по-скоро отдалече.“
„Той в никакъв случай не беше добър човек, затова пък беше страхотен писател.“
„Записваме саундтрака на своето лято. Насмъркваме се с морска сол. Обличаме се в слънце и рапани. Налъхваме се с изгреви и залези. Така се налъхваме, че червеното на изгрева ни държи до късна вечер.“
„... някъде след 27, малко пред 33 ...“
Разбира се любимата ми част – „Обещание за лято“ (можех да си остана в него завинаги заради красивия език и пълното ми сливане с този сезон, както и заради постепенното износване на живота след това; но шанс за просветване винаги има).
Още в другите „съставки“ на романа:
- млади хора – любов, търсене, пътуване, наливане, сърдене, лутане, пропадане, издигане, намиране;
- още една трудна любов – с младата старица София (която ме измори);
- нашенският литературен живот (също си е изморителен);
- мрачно съвремие, уклон към идеализъм (?), но се радвам, че все пак хипарският дух е жив, особено на подходящите места;
- „интервютата“ – в някои романи съм срещала за един герой да разказват 3-4-5 други герои, т.е. различни гледни точки. Но сега разказващите са още по-многобройни, като същевременно всеки в 1-2 странички разкрива и самия себе си, т.е. още по-интересна шарения от образи (но сега накрая не зная - интересуваше ли ме толкова Йордан Константинов).
Летене в разностранни форми, за които може би вече съм леко старомодна, май не успях да ги обхвана цялостно от първо четене (освен всичко в „моето“ лято).
„Нощно къпане. Планктонът свети. Избълбуквам: колко си красива. В отговор тя избълбуква десет думи въздух, заключени в мехури. Бълбукаме мелодично.“
„В сравнение с ритъма на прешлените ѝ думите са непростимо тромави. В сравнение с кожата ѝ са като шкурка.“
„Когато се развеждаш с някого, с когото си бил толкова време, все едно се развеждаш със себе си, казва му Лидия.“
„Аз ще обикалям около нея, изпъчил шия като гълъб, който се преструва на гларус.“
„Не им го побира акълът как млади, трудоспособни хора са отишли да живеят в някакво си село. Нали техните деца бягат в града!“
„Този грозен, толкова красив град.“
„Като невъзпитано дете си, София! Няма ли кой да те шамароса. Да те усмири поне за момент. Само как си се изнервила. Да, не е лесно да си дом на толкова разнородни човешки същества. Да ги наблъскаш всичките в корема си. Да приспиваш пулса им. Да ги люлееш в ритъма си. Но и ти не си лесна, София. Не си.“
„Това е твоята София.
Остави всички други да си имат свои Софии.
Този град е нещо лично.“
„Защо имам алергия към лъскави идеи?“
„Имаше си особеностите на характера и своите изкривявания, както всеки, но едно беше да си имаш работа с тях, когато си във връзка, а друго , когато ги наблюдаваш по-скоро отдалече.“
„Той в никакъв случай не беше добър човек, затова пък беше страхотен писател.“
„Записваме саундтрака на своето лято. Насмъркваме се с морска сол. Обличаме се в слънце и рапани. Налъхваме се с изгреви и залези. Така се налъхваме, че червеното на изгрева ни държи до късна вечер.“
„... някъде след 27, малко пред 33 ...“
April 3, 2021
Отдавна исках да прочета тази книга и след едно ходене до Читалнята, най-после успях :-) Отново по софийски уютна, хипарска, свободна, на места отчаяна, безпътна, пиянска и безсмислена. Интересна мистификация, фасетъчна структура, много гласове - някои поетични, луди, неразбираеми, задъхани, други - прагматични, описателни. Имаше емоции, малки чудеса, приятна ми беше, благодаря ти, Ванка!
January 21, 2019
Goodreads ме пита дали съм приключила, да, на около 50 страница се отказвам и приключвам с тази книга и този автор. На по-претенциозно писане от това на Господинов не очаквах, че мога да попадна.
August 27, 2018
„Когато завърших училище, единственото познание, което бях получил, беше да разхвърлям съзнанието си по асфалта и по гълъбите. Това беше по-полезно от дипломите и от сертификатите за владеене на чужди езици. А може би винаги съм бил аутсайдер. Дори и да е така, не ми пука. Пикая на общоприетото. Единственото правило, което следвам, е да не се повтарям. Да не затъвам в блатата на изветрели идеи. В рециклиране на стари хрумвания. Това би било смърт. Би било експлозия на нервните ми клетки. Би било отчаян вик в херметически затворена стая.“
„София! Ти си. И залезът пристъпва плахо с розова свита от облаци. И светлината променя света. И ти се струва, че истинските очертания на света са видими единствено по време на залез. И въпреки всички шумове ти се струва за миг, че времето спира. Че светът е на пауза. Че вселената си взима таймаут.“
„София! Ти си. И залезът пристъпва плахо с розова свита от облаци. И светлината променя света. И ти се струва, че истинските очертания на света са видими единствено по време на залез. И въпреки всички шумове ти се струва за миг, че времето спира. Че светът е на пауза. Че вселената си взима таймаут.“
October 31, 2017
"Софийски дует" успя да ме усмихне неведнъж. За мен беше като изложба на "Етюд-и-те на София", само че в думи. Незавършеността й всъщност беше изненадващо приятна. Останаха достатъчно многоточия и за следваща разходка из книгата. И с книгата.
June 12, 2023
Можех да сложа и 5 звезди, ако не бяха твърде дългите пасажи в курсив, които вероятно за някой заклет софиянец биха били близки и емоционални, но на мен, макар и вече от 15 години натурализиран софиянец, ми бяха откровено досадни. Иначе увлакателно и реалистично разказана история на няколко човешки съдби, кондензирани в едно време-пространство, което уж е конкретиката на София, но всъщност е абстракцията на хаоса на живия живот, в чийто център всички сме безжалостно захвърлени да се оправяме кой както може. Или както не може. През любовта, омразата или лутането между двете.
October 21, 2018
Книга за София... Но коя София? София на един от многото, един нейн щрих на картина, която трябва да бъде нарисувана от много ръце. Чистотата на мръсните софийски улици. Ширините на тесните й пътеки. Тишината на шумните й обитатели. Една София на парадоксите. София, каквато е!
January 18, 2025
Книга за София... Но коя София? София на един от многото, един нейн щрих на картина, която трябва да бъде нарисувана от много ръце. Чистотата на мръсните софийски улици. Ширините на тесните й пътеки. Тишината на шумните й обитатели. Една София на парадоксите. София, каквато е!
April 22, 2018
Защо „Софийски дует“ – кои са двамата герои, които изпълняват дуета?
Първото, което се запитах, когато видях заглавието на книгата.
Двамата са Йордан Константинов и София – той чрез текстовете си за нея, тя чрез гласовете на всички, пишещи за убития писател.
Какво е един град? От една страна, сградите, улиците, паметниците, площадите, парковете. От другата – хората, които го населяват.
Задната корица ни подканва да прочетем текста за един писател, който е убит. И ни предупреждава, че въпросът кой е убиецът на Йордан Константинов не спира да се забива в съзнанието ни с всяка следваща страница
Това всъщност не е така. В началото наистина се питаш кой е убиецът, търсиш податки за това в скандала с интервюто срещу Вазов и вбесените националисти, в купонджийския живот на писателя и разните бивши гаджета и пияндета, в политическия му живот – сблъсъците му с полицията и пуснатия в интернет запис със заплахи. В един момент обаче убиецът спира да има значение – единственото, ��оето е важно, е фактът, че животът на писателя е прекратен, а с това и творчеството му. Че големият му роман остава ненаписан.
И на мястото на въпроса кой е убиецът идват два други въпроса – кой е писателят и коя е София? Отговорите и на двата въпроса получаваме от два източника. Единият са откъсите от недовършения му роман, представляващ своеобразна ода за София – задъхана, многолика, многогласна ода, която ни показва града от птичи полет, живота в града като полет, постоянно променящия се град с красивите и грозните му страни и така разнообразните му жители, все видени през очите на писателя. Писателят, който обича и дърветата, и контейнерите за боклук, и циганите, и арабите, и цветнокожите емигранти, и кибиците по софийските клубове, и момичетата, и пенсионерите, и псуващите шофьори. Писателят, който говори против Вазов в национален ефир и веднъж на няколко месеца му пише дълбоко лични писма в книгата за гости в музея в Сопот.
Другият източник са хората – близки приятели на писателя, бивши гаджета, колеги, случайни познати, недоволни хазяи, преподаватели, критици, купонджии, хипари. Те ни показват различни страни на личността на писателя – отблъскващи и будещи ненавист и презрение, вдъхновяващи и будещи симпатия, разбиране, дори отъждествяване с него. Защото той е сложна и комплексна личност с прекрасни черти и ужасяващи недостатъци.
Също като така обичаната от него София, която всички тези хора представляват – интелигентни и прости, задълбочени и повърхностни, купонджии и без допир до нощния живот, отворени към света и околните и самовглъбени. Именно те изграждат града и го правят такъв, какъвто е.
Именно смесването на описанията с думите на жителите му се превръщат в идеалното, пълноценното описание на София. В съвършения роман за София.
Първото, което се запитах, когато видях заглавието на книгата.
Двамата са Йордан Константинов и София – той чрез текстовете си за нея, тя чрез гласовете на всички, пишещи за убития писател.
Какво е един град? От една страна, сградите, улиците, паметниците, площадите, парковете. От другата – хората, които го населяват.
Задната корица ни подканва да прочетем текста за един писател, който е убит. И ни предупреждава, че въпросът кой е убиецът на Йордан Константинов не спира да се забива в съзнанието ни с всяка следваща страница
Това всъщност не е така. В началото наистина се питаш кой е убиецът, търсиш податки за това в скандала с интервюто срещу Вазов и вбесените националисти, в купонджийския живот на писателя и разните бивши гаджета и пияндета, в политическия му живот – сблъсъците му с полицията и пуснатия в интернет запис със заплахи. В един момент обаче убиецът спира да има значение – единственото, ��оето е важно, е фактът, че животът на писателя е прекратен, а с това и творчеството му. Че големият му роман остава ненаписан.
И на мястото на въпроса кой е убиецът идват два други въпроса – кой е писателят и коя е София? Отговорите и на двата въпроса получаваме от два източника. Единият са откъсите от недовършения му роман, представляващ своеобразна ода за София – задъхана, многолика, многогласна ода, която ни показва града от птичи полет, живота в града като полет, постоянно променящия се град с красивите и грозните му страни и така разнообразните му жители, все видени през очите на писателя. Писателят, който обича и дърветата, и контейнерите за боклук, и циганите, и арабите, и цветнокожите емигранти, и кибиците по софийските клубове, и момичетата, и пенсионерите, и псуващите шофьори. Писателят, който говори против Вазов в национален ефир и веднъж на няколко месеца му пише дълбоко лични писма в книгата за гости в музея в Сопот.
Другият източник са хората – близки приятели на писателя, бивши гаджета, колеги, случайни познати, недоволни хазяи, преподаватели, критици, купонджии, хипари. Те ни показват различни страни на личността на писателя – отблъскващи и будещи ненавист и презрение, вдъхновяващи и будещи симпатия, разбиране, дори отъждествяване с него. Защото той е сложна и комплексна личност с прекрасни черти и ужасяващи недостатъци.
Също като така обичаната от него София, която всички тези хора представляват – интелигентни и прости, задълбочени и повърхностни, купонджии и без допир до нощния живот, отворени към света и околните и самовглъбени. Именно те изграждат града и го правят такъв, какъвто е.
Именно смесването на описанията с думите на жителите му се превръщат в идеалното, пълноценното описание на София. В съвършения роман за София.
July 20, 2016
Концепцията и историята на самия роман са много интригуващи, няма да разказвам детайли за да не спойлвам, но много ми допадна колко е разчупен и как лесно се чете. От друга страна на моменти ми идваше твърде хаотично всичко случващо се дори за моята разсеяна и блуждаеща душа. София е прекрасен град и трябва да се четат повече модерни автори.
Displaying 1 - 11 of 11 reviews