Сатурнов пръстен: избрани стихотворения

by Александър Вутимски

Genres: Poetry

127 pages, Unknown Binding

First published January 1, 1994

About the author

Вутимски е роден в Своге и до 10-годишна възраст живее в родния си град. След загубата на близките си — майка, баща, двама братя, — починали в продължение на една година от туберкулоза, се премества в София. Отначало живее при сестра си (която също умира от туберкулоза през 1937), а после при единствено оцелелия си брат Кирил. Завършва Първа софийска мъжка гимназия (1937). От 1938 следва класическа филология в Софийския университет, но заболява от туберкулоза и след една година прекъсва учението си. Лекува се безрезултатно в различни санаториуми в страната, от пролетта на 1941 — в санаториума на Сурдулица.

Reviews

[Jacqueline · Rating 2 out of 5]

Много наивно ми звучи Вутимски, може би затова и не успя да ме грабне. Жалко, че е починал толкова млад, изглежда е бил интересна личност. Личи си израстването му в поезията, последните му стихотворения са много по- мрачни, но и по- зрели. Есетата му ми допаднаха повече.

Много приятен откъс от биографичен филм за него, кара те да се замислиш: "Не съм затворен кръг"

Кратичко пояснение за Вутимски, което описва личността зад думите:

"Началните творчески прояви на Вутимски са като че ли опит да избяга от предопределението на съдбата. Те са още младежки наивни стихотворения, нерядко заредени с оптимизъм и вяра в бъдещето, често дори с борчески патос, несвойствен за поета. Скоро чувството на обреченост, дълбоко прикривано, но носено като кръст още от детството, заема съответствуващото на личността и самосъзнанието й място. Тази обреченост никъде и никога не се декларира пряко, болката и страданието пренасят поета в друт свят, в който дистанцираността от реалиите на физическия свят му позволява да погледне на себе си и на всичко около себе си като че ли някъде отвън и отгоре. Затова все по-често Вутимски предпочита самотата на бедна кръчмица пред вихъра на компаниите, чийто център доскоро е бил с декламациите си, степа и китарата. Поетичният му свят се населява със самотници - самотно момиче в кръчма, самотен фенер на забравен от всички кръстопът, самотно стърчащи есенни дървета, скитници и пияници, които призрачно се разминават и носят тежестта на житейския си кръст. Светлината отстъпва място на здрача зад прашния прозорец в хотелската стая; в здрача светът губи реалните си измерения, старият часовник отмерва изтичащото човешко време."


***
И когато огромното слънце
разпиляваше синята нощ,
ние пълнехме - зрънце по зрънце -
със малини червените кошници.

Тия върхове в слънчеви искри!
Тия знойни, спокойно гори!
Долу някъде синият Искър
и над нас - ведрината трепти.

("Някога")

***
Тия мои някогашни дни!
Тия мои минали години!
Ето, небесата пак са сини,
пак просторът разведрен звъни.

Никой днес не чакам да се връща
и тежи ми чистият простор...
Още помня оня малък двор.
Още помня стихналата къща.

("Детство")

***
- Какво е възторгът? Kакво са мечтите човешки?
- Превиваш глава и ти става по-тежко и тежко.

И някога вече, когато не можеш изтрая,
издъхваш с куршум или лягаш без дъх под трамвая...

Животът нахлу помежду ни, нахлу, завъртя ни.
Животът ни люшна, залута ни като пияни.

Но ние ще паднем ли с теб? Като пролетен огън
не ще ли ни свети родената в труд и тревога
единствена цел и надежда, ведрата вяра?
Не ще ли ни грее, в сърцата ни бунт да разгаря?...

И може би някога пак ще сме тия момчета,
със обич безкрайна и много възторг във сърцето.

("Вяра")

***
Обичам този час. -
Преди да падне вечерта,
преди нощта
да приюти
тревите и дърветата.

Луната там в покой и здрач възлезнала.
Далечният, замислен хоризонт.
Природата мълчи.
Следата на човека е изчезнала.
Следата на човека не личи.

("На Ашиклар")

***
Аз бях длъжен да открия радостта впрочем, измъчвайки себе си върху гатанката, която още не разбирах. (...)
Не е случайно впрочем, че моят най-хубав смях се раждаше в една болница между разстроеното човечество. Но аз трябваше да повярвам в себе си най-напред и дори — сега вече мога да го призная с усмивка — да отрека в съзнанието си почти всичко останало. Вие предполагате обаче, че това е било някакъв хаос. Но да, през хаоса е необходимо да се премине. Инак ние бихме намерили за нашия живот само едно лъжливо равновесие.
Не е чудно, че аз съм обичал Уайлда, който изтръгна от своите пороци поезия. Бодлер можа да открие за себе си красота в злото. Но всичко това беше много мрачно и завърши съвсем печално все пак. Те не можаха да открият живота като че ли. А радостта стоеше все още скрита зад всички неща, като един непокътнат рудник. И аз трябваше да изпитвам страданието на повечето хора в света, когато я виках напразно през времето на младостта. Без малко поради честите разочарования аз щях да повярвам, че тя е само една илюзия.
Сега мисля, че и убиецът би трябвало да я намери най-сетне. Най-неспокойният и най-страдащият също би трябвало да усетят нейното присъствие и в най-мрачните изстъпления дори. Тя е големият лек впрочем, спасението на душите.
Ето, аз мечтая не за анархията в света сега, а за вечната сигурност.
Разрешете тази гатанка.

("За радостта")

***
Ветрове, ветрове, ветрове,
дървесата залюшнати лудо,
като ручей размръзнал пробудихте
мойто снежно сърце, ветрове!

Весел блясък цъфти във очите ми.
- Всеки храст, всяка клонка трепти.
Нашироко звънят равнините
и дълбоко в земята тупти

едно бодро, огромно сърце.
Звънко слънце, нахлуй във колибите!
От просторния лъх ще загрибаме
с пълни шепи. Могъщи ръце

ще протегнем към мокрите плугове.
- Ето стъпки, лъчи, гласове.
Кой сега над просторните угари
тича луд и звъни, и зове?...

Ветрове, ветрове, ветрове,
дървесата залюшнати лудо,
като ручей размръзнал пробудихте
мойто снежно сърце, ветрове!

("Пролет")

***
Във нощните,тревожни тъмнини
вървим. - Къде ще стигнеме?... Дъждът.
Далечен плясък в стрехите звъни.
Във нощните,тревожни тъмнини
далече из града
вървим, вървим.

Какви са тия светли отражения,
прорязали на ивици студените,
безлюдни тротоари? - И какви
са тия нощни, мътни светила,
запалени в блестящите дъждовни мрежи?
По бледите ни, ледени чела
струи дъждът.
Далече във безбрежните,
тревожни тъмнини вървим.
Далече из града -
звъни безкрайно - нежно,
звъни в ушите ни,
шуми дъждът...

Вървим... Къде ще стигнеме?...
Студените, безлюдни тротоари.
...Без хляб, без покрив,
измокрени,
заслушани в шума на есенния дъжд.
И вече
- през толкова безкрайни вечери -
заскитали далече, наведнъж,
отпущаме
ръце в студено отчаяние;
и неведнъж,
в мълчание -
със челюсти железни скърцаме в нощта.
Къде ще стигнеме?...

Дъждът шуми. О, тия отражения
по тротоарите! О, тия светила!
- С измръзнали чела
и мрачни -
крачиме
във нощните,трвожни тъмнини.
Ръцете ни,
очите ни,
притеглени,потръпват към вратите и
към тъмните,притихнали стъкла
на къщите...
Сърцето ни? -
Бездънен извор на отчаян устрем.

("Скитници")

***
Тихо е днес. Не е било никога толкова тихо.
Обичал си някого, бил си обичан и ти.
Ето те днес - уморен от ненужни мечти
като дюлята в двора,що ветрове са превивали.

Войната премина край твоята родна страна.
Самолети враждебно ръмжаха над бели върхове...
Но безмълвно е днес и в малките стари села
тъжните селяни тихо се греят на слънцето.

Има мушици,що светят във златния въздух.
Бавният вятър неусетно помръдва листата.
Небето прозрачмо е, борове спят в тишината,
погълни тоя въздух,тоя мирис на влага и слънце.

И се радвай на чудното, земното, лятно спокойствие.
ти дишаш и слушаш. Ще преминат световните вихри.
Има родна земя, има слънце, трева и простор. -
Тихо е днес. Като никога днес ти е тихо.

("След пладне")

***
Навън трептят и слънце, и лазур.
И вятърът - о, тоя топъл вятър -
облизва мокрите,
окъпани във свeтлина дървета
и блесналите, черни покриви
под чистото, бездънното небе.
- Шуми навън и слънце, и лазур.

Блестят избистрени стъклата.
Блестят стените в тихата ми стая.
А под стрехата разтревожени
цвърчат врабците под веселиа вятър
деца играят с викове навън.

О, тоя топъл, неспокоен вятър!
Изплакнатите в слънце
просторни мокри улици!
Капчуците! -
Със тях се ражда пролетта в града.

О, пролет, пролет, колко много бодрост
и колко нови, неспокойни сили
ти вливаш във спокойното сърце!
от безтревожната си самота,
от тишината в ледената стая
ще тръгна, пролет - с вятъра и слънцето
надолу из измокрените улици.

Днес вярвам, вярвам в бъдещето на света!
И в свойто бъдеще, просторна пролет!
- И между тия бледни, мълчаливи хора,
които пълнят улицата с неспокойни стъпки,
със тия хора
обнадеждени - пак -
тревожна пролет, ще се боря!

Навън трептят и слънце, и лазур.
Дърветата блестят
и чистите стъкла
изпълват със лазурна светлина
разтворената ми, спокойна стая.

("Пробуждане")

***
Разсъмне ли се, старият млекар
разхожда се от здание до здание,
вратите отпочинали отваря
и с гюмчетата трака по паважа.

Над стрехите се изкатерва слънцето.
Прозорците лениво се прозяват.
Дърветата отърсват пак росата си.
И вече махат със ръце на къщите.

Започва слън��ев ден. На календаря
аз отбелязвам с молива:неделя.
Във стаята ми някак си е празнично,
дори прахът по книгите засветил.

Излизам сам, вървя и ми е радостно.
Ролетките навсякъде са спуснати.
И виждам как от края на площада
тържествено пристига автобусът.

Трамваят весело звъни по релсите.
А ватманът от белия прозорец
усмихва се на слънцето и кротко
до козирката две звездички светят му.

А отвисоко градският часовник
съобщава равнодушно, че е пладне.
И радиото за нещо в ресторанта
с улисаните келнери бърбори.

Кината ненадейно се разтварят.
Слугините наслизват от етажите.
Задръстени са вече всички паркове
от юнкери, деца и гувернантки.

("Неделя")

***
Аз мислех, че съм я вече постигнал, защото светът ми изглеждаше сега хубав, слънцето ме привличаше, както и хората, които вървяха около мене; аз се радвах като дете. Но това все още не беше простотата, за която искам да говоря сега. Аз бях само много близо до нея.
Трябваше да разбера по-късно, че радостта се съчетава с простотата, както и страдаиието. И тежко на онези наистина, които не ще могат никога да страдат и да се радват с простота, които не ще имат вече силата да заживеят безизкуствено.
В началото аз исках да избягам от предишния живот, където имаше малко мъчителни наслаждения, неочаквани срещи, недоразуменията в приятелството. Бяха ме излъгали, че така, воювайки срещу своя собствен живот, аз ще намеря най-сетне необходимата простота. Впрочем аз разкрих твърде скоро безсмислената лъжа, струва ми се. Защо сега аз се връщам с леко сърце при наслажденията и игрите. Недоразуменията ми с другите не изчезнаха — дори се поувеличиха малко нещо; но вече аз дишам свободно и с радост наистина. Посрещам всички случки с едно ново спокойствие, което разведрява и погледа, и мисълта заедно.
Сега мога спокойно да се отдавам на една скръб. Страхувам се понякога от опасностите, но мисълта ми не се плаши повече от страха. Вече виждам, че всички неща имат своето място и значение в човешкия живот. Страданието стана по-чисто и зад всички съжаления и изненади се установи вече завинаги моята постоянна радост на мисълта. Изключителното не съществува за мене. Нищо вече не може да наруши простотата, спечелена в съзнанието.
Понякога аз си поставям малки задачи в ежедневието, когато имам желанието и решението за това, разбира се; после отдавам почит на постигнатите успехи, изругавам, както трябва, несполуките - и от всичко това ми става наистина добре. Когато съм в затруднение, не казвам, че не съм. Прищевките на живота ме изпотяват понякога, но гледам да запазя бодрост, колкото мога.
Впрочем аз съм свободен.
Да бъдем естествени, за да бъдем прости. Бъдещето принадлежи на жизнените.