What do you think?
Rate this book
Самотата спи на възглавницата ми
Романът е събрал финансиране в проекта „Мечта за книга“
http://dreambook.bg
Тази книга започнах да пиша на шега. Основно, за да извадя демоните от себе си (сутрин самотата е най-страшна). В продължение на дни пусках откъси… В зависимост от това какво ме бе впечатлило. Внезапната известност ме изненада, не очаквах, че темата вълнува толкова много хора. Получавах постоянно лайкове от известни имена, а много автори искаха да ме редактират и рецензират.
В книгата (тя е роман от първо лице) се говори за Самотата. Защото Самотата е състояние на ума, а не социално положение. В една и съща ситуация сме свободни и самотни. А какви сме реално, решаваме сами… В зависимост от това колко празни пространства имаме в себе си.
Книгата е написана в леко ироничен стил, но няма хепиенд. В нея се говори за празните пространства в нас, за това как тъмната ни половина постепенно надделява. И за това колко често разликата между служебното и социалното положение е огромна.
„Богданов, не ни мъчѝ на части, издай най-сетне тази книга“, е един от редовните коментари.
http://dreambook.bg
Тази книга започнах да пиша на шега. Основно, за да извадя демоните от себе си (сутрин самотата е най-страшна). В продължение на дни пусках откъси… В зависимост от това какво ме бе впечатлило. Внезапната известност ме изненада, не очаквах, че темата вълнува толкова много хора. Получавах постоянно лайкове от известни имена, а много автори искаха да ме редактират и рецензират.
В книгата (тя е роман от първо лице) се говори за Самотата. Защото Самотата е състояние на ума, а не социално положение. В една и съща ситуация сме свободни и самотни. А какви сме реално, решаваме сами… В зависимост от това колко празни пространства имаме в себе си.
Книгата е написана в леко ироничен стил, но няма хепиенд. В нея се говори за празните пространства в нас, за това как тъмната ни половина постепенно надделява. И за това колко често разликата между служебното и социалното положение е огромна.
„Богданов, не ни мъчѝ на части, издай най-сетне тази книга“, е един от редовните коментари.
128 pages, Paperback
Published February 17, 2016
1 person is currently reading
50 people want to read
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 5 of 5 reviews
February 20, 2016
А спи ли самотата – художествени паралели
или ескиз върху „Самотата спи на възглавницата ми”
от Цветелина Александрова
Държа в ръце чисто новата, току-що излязла от печат „Самотата спи на възглавницата ми” от Иван Богданов, возя се в метрото и се чудя – на кого толкова ми прилича героя на книгата. А после се чудя как не се сетих по-рано. Ами да – на един мой любим герой, описан от Хесе като „мъж, който наближава петдесетте” с посребряла коса, със странна походка – човек с чуждестранен вид, който озадачава и малко плаши околните. Той е човек, обречен на самота като истински степен вълк и пак като тъжен и самотен вълк – копнеещ за подреден, укротен, осветен от женска усмивка живот.
Неслучайно героят на Богданов ми напомня на Степния вълк на Херман Хесе. В основата си той е един романтичен персонаж, загубил целостта заедно със загубата на любимата жена. С тази загуба започва и отчаяното търсене на загубената хармония – подобно на стария моряк на Колридж, която всъщност ще намери едва когато заспи... самотата.
И ето – Хари Халер пристига с очуканите, облепени с шарени етикети куфари в поредния подреден дом, вдъхва от мириса на красивата араукария, а Боги пристига при поредната жена и се втурва отчаяно в поредния опит да постигне целостта. Във външния свят героят е Иванов – постигнал множество утвърждаващи успехи, уважаван човек с успешен бизнес, но всъщност това е маска и роля, зад която се крие един нещастен, много тъжен и объркан мъж. Той горделиво обявява самотата за свобода, но всъщност това е неговата болест, неговото проклятие.
Тук са и разликите със степния вълк Хари. Макар и уморен и страдащ от своя нестабилен статус в стабилния буржоазен немски свят, той с неуморна страст изследва своята различност в търсене на познанието и в дълбините на своя необятен вътрешен свят търси изгубената хармония.
Боги няма вътрешен център или е неспособен да го намери без липсващата му половинка. Затова всяко заминаване на поредната жена бележи поредното стъпало надолу – към ада на самотата, към мъката от раз-единението на аза. Самотата е неговият инквизитор, с който живеят в странна симбиоза и връзката им става все по-обвързваща и тържествуваща след всеки крах на всяка връзка с жена. А опитите са много, прекалено много и в един момент идеята на опита се губи – героят осъзнава, че няма да я намери или пък – и да я намери, няма да я има, защото вече ще е на някой друг и започва безразборни връзки – за спорта, по навик, от отчаяние, за да може поне за миг да има едно „топло тяло” в леглото си.
И това вече е победата на Самотата.
Финалът, логично, не е „хепиенд”, но идва съвсем навреме и съвсем на място, и в противовес на пораженческото чувство от последните страници, е наситен с някакво странно чувство на умиротворение и покой.
„Аз съм тук, радостно свирещ на арфата си, възседнал едно облаче”
или ескиз върху „Самотата спи на възглавницата ми”
от Цветелина Александрова
Държа в ръце чисто новата, току-що излязла от печат „Самотата спи на възглавницата ми” от Иван Богданов, возя се в метрото и се чудя – на кого толкова ми прилича героя на книгата. А после се чудя как не се сетих по-рано. Ами да – на един мой любим герой, описан от Хесе като „мъж, който наближава петдесетте” с посребряла коса, със странна походка – човек с чуждестранен вид, който озадачава и малко плаши околните. Той е човек, обречен на самота като истински степен вълк и пак като тъжен и самотен вълк – копнеещ за подреден, укротен, осветен от женска усмивка живот.
Неслучайно героят на Богданов ми напомня на Степния вълк на Херман Хесе. В основата си той е един романтичен персонаж, загубил целостта заедно със загубата на любимата жена. С тази загуба започва и отчаяното търсене на загубената хармония – подобно на стария моряк на Колридж, която всъщност ще намери едва когато заспи... самотата.
И ето – Хари Халер пристига с очуканите, облепени с шарени етикети куфари в поредния подреден дом, вдъхва от мириса на красивата араукария, а Боги пристига при поредната жена и се втурва отчаяно в поредния опит да постигне целостта. Във външния свят героят е Иванов – постигнал множество утвърждаващи успехи, уважаван човек с успешен бизнес, но всъщност това е маска и роля, зад която се крие един нещастен, много тъжен и объркан мъж. Той горделиво обявява самотата за свобода, но всъщност това е неговата болест, неговото проклятие.
Тук са и разликите със степния вълк Хари. Макар и уморен и страдащ от своя нестабилен статус в стабилния буржоазен немски свят, той с неуморна страст изследва своята различност в търсене на познанието и в дълбините на своя необятен вътрешен свят търси изгубената хармония.
Боги няма вътрешен център или е неспособен да го намери без липсващата му половинка. Затова всяко заминаване на поредната жена бележи поредното стъпало надолу – към ада на самотата, към мъката от раз-единението на аза. Самотата е неговият инквизитор, с който живеят в странна симбиоза и връзката им става все по-обвързваща и тържествуваща след всеки крах на всяка връзка с жена. А опитите са много, прекалено много и в един момент идеята на опита се губи – героят осъзнава, че няма да я намери или пък – и да я намери, няма да я има, защото вече ще е на някой друг и започва безразборни връзки – за спорта, по навик, от отчаяние, за да може поне за миг да има едно „топло тяло” в леглото си.
И това вече е победата на Самотата.
Финалът, логично, не е „хепиенд”, но идва съвсем навреме и съвсем на място, и в противовес на пораженческото чувство от последните страници, е наситен с някакво странно чувство на умиротворение и покой.
„Аз съм тук, радостно свирещ на арфата си, възседнал едно облаче”
April 21, 2018
С думи не можем да достигнем до ново разсъждение за самотата, всичко е отдавна казано, но с думи още можем да нарисуваме нов неин образ, а този образ да ни каже много. С безмълвието и усещането между редовете. Това е „Самотата спи на възглавницата ми” – картина. Много реалистична и детайлна картина. С живи образи, реални обекти, които на места могат да се приемат и като алегория, ако читателят е настроен да ги приема и като алегория. Боги Иванов е за Иван Богданов, нещо каквото е Чинаски за Буковски. Авторът е бил свой модел, докато е създавал този художествен образ. Автор и герой имат сходни преживявания, сходни проблеми, близък характер и изобщо – приличат си, но приликата е привидна, защото и Боги Иванов, и Чинаски напомнят за авторите си само с най-външната линия, а под тази външна линия е прибран духът на цяло едно време и съсловие; под привидния образ – обобщен психологическият профил на хиляди мъже, в който се отразява емоционалният дух на епохата. Гледайки се в огледалото, авторите са рисували не себе си, а своето време. Споменах Буковски, но всъщност в родната литература си имаме традиция, много по-стара, още от зората на българското книгопечатане. Описвайки патилата на Поп Стойко в „Житие и страдание грешнаго Софрония”, Софроний Врачански, уж пишейки мемоари, създава един литературен образ, кой го знае колко далечен от реалния, при всички случаи по-трагичен, а и по-комичен; при всички случаи с много художествена измислица между фактологията, но именно тази художествена измислица по-силно от фактологията ни помага да възприемем истината, реалността за онова смутно време. И след зората на печатните ни книги, ето ни отново с подобен герои в зората на електронните книги. В един по-улеснен привидно свят, в който проблемите са различни. Пак става въпрос за аутсайдер, но аутсайдер в личния живот. Крикигоров естет – донжуан, болен от опасната близост с красотата; човек деен. От една страна заплетен от множеството си социални контакти и почти без избор, защото се озовава точно на мястото, определено му от историческата необходимост: зараждането на българската литература в интернет, от друга – както често се случва: самотен. От една страна е житейската му роля, образът му за света, формиран от множество изпитания, като ответна реакция. От другата е неизявеното в него, сантименталното, отдадено на изкуството, изолираното от детството заради прекомерно развития интелект. Но всичко това е само схемата, в нея е по-интересното, в нея е финият рисунък. В нея е „любовта в края на кабела” – тема, по която също като за самотата, уж не може да се каже повече, защото всичко е казано, но може да се рисува с думи още и още… Стига авторът да е достатъчно откровен, стига да не си мисли, че открива топлата вода, да не разчита на мисли, а на емоцията, не на мъдростта, а на ръката, която изписва думите, които рисуват разчупения образ на истината. Жените, с които се среща – те са реални, но и призрачни; те са тяло, но те са идея; те са индивидуални, но също като главния герой – един обобщен образ на реалността. В книгата има много любов, най-вече когато героят отрича в мислите си, че има любов. Има много срещи, а всъщност е описана кратко, много поетично, но пестеливо една единствена еротична сцена. Напълно достатъчна за иначе вулканично емоционалното усещане в цялото повествование. Искам да оставя това своеобразно ревю без финал. Защото е много сложно съчетанието от стотици житейски изводи, за които напомня или към които води, за които загатва книгата. Всеки читател може да си избере измежду всички тях своя. Няма как някой да не намери нещо от себе си в героя.
July 28, 2016
Тук ще попиша малко по-нататъка. *mind blown*
August 30, 2019
Прекрасна книга, която кара човек да се замисли. Тя въобще може ли да заспи самотата. Веднъж допуснал я като гостенка у дома, става нахална, егоистична, натрапваща се. Превръща се в лабиринт, колкото и да се опитваш да избягаш, винаги оставаш в негов плен.
July 27, 2016
Съвсем скоро ще напиша повече думи за тази книга. За сега ще кажа единствено, че това е едно от най-прекрасните любовни писма, които съм чела.
Displaying 1 - 5 of 5 reviews