What do you think?
Rate this book
Зла земя
Димитър Мантов обичаше страстно и честно България и разказваше сладкодумно за нейната страшна и трагична история.
Невъзможно е да бъде разбран българския исторически роман без историческите романи, които Димитър Мантов написа – „Хайдушка кръв”, „Каменно гнездо”, „Зла земя”, „Хан Крум”, „Ювиги хан Омуртаг”...
Невъзможно е да разберем историята на българите и България, без да познаваме историческите романи на Димитър Мантов.
Димитър Мантов е само един от многото напълно забравени днес български писатели. Даже, струва ми се, една от причините днес да властват озлоблението и дълбокото невежество спрямо българската история се дължи и на непознаването на неговите творби.
Време е да си върнем, това което ни принадлежи – творчеството на Димитър Мантов.
Своеобразна е съдбата на Димитър Мантов – по времето на социализма той бе винаги някак си встрани, макар че книгите му бяха издавани (но и продавани!) в огромни тиражи. Защо бе така ли? Защото Димитър Мантов се взираше с разбиране и любов към българската история, а това не бе долюбвано от тогавашните властници. Още по-нетърпим, като личност и като творец, стана Димитър Мантов след 1989-та. За каква история ще пише и говори, като историята започваше от тази година, според току-що назначените нови властници...
И Димитър Мантов се откъсна от своята любима тема за историята на България, а за да преживява, а за да оцелява сред хаоса, предизвикан от новите алчни властници, се зае с кулинарни книги.
Пространството трябваше да бъде разчистено за новите варвари и това стана – Димитър Мантов бе изблъскан със зъби и нокти, с крясъци и подлости от литературната сцена.
Но остана най-страшното изобличение за войнстващото бездарие – неговите книги. Разбира се с тях се воюва – те не се преиздават, тях можете да прочетете единствено и само в библиотеките.
Но нали затова са библиотеките (огромна е грешката на новите варвари, че не ги закриха, а просто ги лишиха само от финансиране, а те все още не са умрели, въпреки че точно това очакваха...)
Имах щастието да познавам, макар и бегло, Димитър Мантов и никога няма да забравя часовете, прекарвани заедно с него в къщата „Ламартин” в Пловдив – той беше виртуозен разказвач, блестящ полемист. В такива мигове проличаваше какво може да напише, ако литературата ни тогава бе свободна.
Наивно си въобразявах, че неговият талант, който по времето на социализма приличаше на връх на айсберг, подал се изпод водата, ще блесне в целия си блясък.
Сега разбирам, че не съм си давал сметка за новия тоталитаризъм, който настъпваше.
Сега вече разбирам драмата на Димитър Мантов - той бе принуден да пише непрекъснато в състояние на несвобода.
Но и несвободата си има своите степени. По времето на социализма той хитруваше, сякаш виждах един Андрешко като писател, лукаво подмяташе това –онова в книгите си, а след 1989-та вече нямаше възможност и на тези сантиметри свободно пространство...
Димитър Мантов бе натрупал планини от познания и му бе приятно да ги споделя с млади хора. По тази причина за начинаещ репортер, като мен, бе истинско удоволствие да се срещам с него. Ех, ако можеше да проговори къщата „Ламартин” в Стария Пловдив, какви потресаващи романи би ни разказала...
Но да си спомним на този ден Димитър Мантов – един писател, който сме длъжни да преоткрием.
Невъзможно е да бъде разбран българския исторически роман без историческите романи, които Димитър Мантов написа – „Хайдушка кръв”, „Каменно гнездо”, „Зла земя”, „Хан Крум”, „Ювиги хан Омуртаг”...
Невъзможно е да разберем историята на българите и България, без да познаваме историческите романи на Димитър Мантов.
Димитър Мантов е само един от многото напълно забравени днес български писатели. Даже, струва ми се, една от причините днес да властват озлоблението и дълбокото невежество спрямо българската история се дължи и на непознаването на неговите творби.
Време е да си върнем, това което ни принадлежи – творчеството на Димитър Мантов.
Своеобразна е съдбата на Димитър Мантов – по времето на социализма той бе винаги някак си встрани, макар че книгите му бяха издавани (но и продавани!) в огромни тиражи. Защо бе така ли? Защото Димитър Мантов се взираше с разбиране и любов към българската история, а това не бе долюбвано от тогавашните властници. Още по-нетърпим, като личност и като творец, стана Димитър Мантов след 1989-та. За каква история ще пише и говори, като историята започваше от тази година, според току-що назначените нови властници...
И Димитър Мантов се откъсна от своята любима тема за историята на България, а за да преживява, а за да оцелява сред хаоса, предизвикан от новите алчни властници, се зае с кулинарни книги.
Пространството трябваше да бъде разчистено за новите варвари и това стана – Димитър Мантов бе изблъскан със зъби и нокти, с крясъци и подлости от литературната сцена.
Но остана най-страшното изобличение за войнстващото бездарие – неговите книги. Разбира се с тях се воюва – те не се преиздават, тях можете да прочетете единствено и само в библиотеките.
Но нали затова са библиотеките (огромна е грешката на новите варвари, че не ги закриха, а просто ги лишиха само от финансиране, а те все още не са умрели, въпреки че точно това очакваха...)
Имах щастието да познавам, макар и бегло, Димитър Мантов и никога няма да забравя часовете, прекарвани заедно с него в къщата „Ламартин” в Пловдив – той беше виртуозен разказвач, блестящ полемист. В такива мигове проличаваше какво може да напише, ако литературата ни тогава бе свободна.
Наивно си въобразявах, че неговият талант, който по времето на социализма приличаше на връх на айсберг, подал се изпод водата, ще блесне в целия си блясък.
Сега разбирам, че не съм си давал сметка за новия тоталитаризъм, който настъпваше.
Сега вече разбирам драмата на Димитър Мантов - той бе принуден да пише непрекъснато в състояние на несвобода.
Но и несвободата си има своите степени. По времето на социализма той хитруваше, сякаш виждах един Андрешко като писател, лукаво подмяташе това –онова в книгите си, а след 1989-та вече нямаше възможност и на тези сантиметри свободно пространство...
Димитър Мантов бе натрупал планини от познания и му бе приятно да ги споделя с млади хора. По тази причина за начинаещ репортер, като мен, бе истинско удоволствие да се срещам с него. Ех, ако можеше да проговори къщата „Ламартин” в Стария Пловдив, какви потресаващи романи би ни разказала...
Но да си спомним на този ден Димитър Мантов – един писател, който сме длъжни да преоткрием.
210 pages, Hardcover
Published January 1, 1970
3 people want to read
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 of 1 review
February 22, 2016
Невероятно забавна и в същото време поучителна книга. Въпреки че не съм фен на историческия жанр, тази книга ме накара да се замисля. Безусловни пет звезди.
Displaying 1 of 1 review