О, но Лиханов е истински магьосник на писаното слово!
Не знам как е минала покрай жестоката болшевишка цензура, но повестта му е истински документален дневник за живота в следвоенния СССР.
Рядко съм чел толкова чудесна детска книга, преливат ярки и тъмни багри, борят се доброто и злото, но няма как да не те затрогне живота на малкия Михалка! Все пак, войната е свършила, а него го очакват нови, още по-тежки премеждия.
Жал ми е само, че на повечето съвременни деца книгата ще се види с отвлечена тематика, далечна и непонятна...
Българското издание е с чудесни илюстрации!
Цитати:
"После ядоха „заварѝха“ — брашно, забъркано с гореща вода. Михаска лапаше, чак ушите му пращяха, а майка му май днес не харесваше това разкошно ядене…"
"Вървеше до майка си по стария паянтов мост и не се обръщаше назад.
Ако се беше обърнал, щеше да види как малката Лиза и Сашка събират чистите камъчета, които той хвърля.
И през тях гледат към слънцето.
И се усмихват.
Защото ако през чистото камъче погледнеш към водата, то ще стане синьо, ако погледнеш тревата — ще стане зелено, ако погледнеш облаците — ще стане бяло.
А погледнеш ли към слънцето, камъчето ще стане късче слънце и дори ще те опари.
Много особено камъче…"
Децата са като тези камъчета - отразяват околните и от тях зависи бъдещето им!