What do you think?
Rate this book
Ненаписаната българска харта: есета, част 2
"Пред нас днес се изправя огромният, исполинският призрак на СТРАХА. Страхове винаги е имало в нашата история, малко или повече хората са били плашени, но никога преди Страхът не е бил превръщан в основно чувство на живота на всеки гражданин – от председателя на Държавния съвет до последния работник. Страхът е онова, което от пръв поглед се открива върху лицето на всеки български гражданин. Дори зад безогледността на някои граждани, облечени със специална привилегия на властта, човек открива изкривеното лице на страха. Страх, който действа от всички посоки. Страх от всичко и за всичко.
И ако първата голяма промяна идва от СТРАХА, втората голяма и логична промяна идва от ЛЪЖАТА. Никога в цялата тази история от 13 века в България не се е лъгало повече. Ако мнозина българи от предвоенна България все пак смятаха лъженето за сериозен грях, то днес практически не се прави разлика между лъжа и истина. Лъжливи са отношенията между общество и индивид, лъжливи са отношенията между индивид и индивид, тъй като лъжата е мощно средство за отбрана и нападение, за кариера, за успех. Част от лъжата са лицемерните отношения между отделните хора, които са пуснали дълбоки корени в българската земя, така че образите на Вазовите „Чичовци” или на Йовковите българи днес ми изглеждат като образи на светци."
Георги Марков
Есетата от втората част на двутомника са четени по радио "Дойче веле" в периода 1971-1978 г. и повечето от тях се публикуват за първи път.
И ако първата голяма промяна идва от СТРАХА, втората голяма и логична промяна идва от ЛЪЖАТА. Никога в цялата тази история от 13 века в България не се е лъгало повече. Ако мнозина българи от предвоенна България все пак смятаха лъженето за сериозен грях, то днес практически не се прави разлика между лъжа и истина. Лъжливи са отношенията между общество и индивид, лъжливи са отношенията между индивид и индивид, тъй като лъжата е мощно средство за отбрана и нападение, за кариера, за успех. Част от лъжата са лицемерните отношения между отделните хора, които са пуснали дълбоки корени в българската земя, така че образите на Вазовите „Чичовци” или на Йовковите българи днес ми изглеждат като образи на светци."
Георги Марков
Есетата от втората част на двутомника са четени по радио "Дойче веле" в периода 1971-1978 г. и повечето от тях се публикуват за първи път.
- GenresPolitics
400 pages, Paperback
First published January 1, 2016
2 people are currently reading
41 people want to read
About the author
Georgi Markov
51 books89 followersGeorgi Ivanov Markov (Bulgarian: Георги Иванов Марков; March 1, 1929 – September 11, 1978) was a Bulgarian dissident writer.
Markov originally worked as a novelist and playwright in his native country, then governed by a communist regime under chairman Todor Zhivkov, until his defection from Bulgaria in 1969. After relocating to the West, he worked as a broadcaster and journalist for the BBC World Service, the US-funded Radio Free Europe, and Germany's Deutsche Welle. Markov used such forums to conduct a campaign of sarcastic criticism against the incumbent Bulgarian regime. As a result of this, it has been speculated that the Bulgarian government may have decided to silence him, and may have asked the KGB for help.[1] He died as a result of an incident on a London street when a micro-engineered pellet containing ricin was fired into his leg via an umbrella wielded by someone associated with the Bulgarian secret police.
Георги Иванов Марков е български писател и дисидент във времето на Народна република България. Роден е през 1929 г. в София и е убит при покушение на 11 септември 1978 в Лондон по поръчка на българската Държавна сигурност.
Markov originally worked as a novelist and playwright in his native country, then governed by a communist regime under chairman Todor Zhivkov, until his defection from Bulgaria in 1969. After relocating to the West, he worked as a broadcaster and journalist for the BBC World Service, the US-funded Radio Free Europe, and Germany's Deutsche Welle. Markov used such forums to conduct a campaign of sarcastic criticism against the incumbent Bulgarian regime. As a result of this, it has been speculated that the Bulgarian government may have decided to silence him, and may have asked the KGB for help.[1] He died as a result of an incident on a London street when a micro-engineered pellet containing ricin was fired into his leg via an umbrella wielded by someone associated with the Bulgarian secret police.
Георги Иванов Марков е български писател и дисидент във времето на Народна република България. Роден е през 1929 г. в София и е убит при покушение на 11 септември 1978 в Лондон по поръчка на българската Държавна сигурност.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 5 of 5 reviews
May 17, 2022
Докато не настъпи някакъв тектоничен катаклизъм, който да заличи разломите от превратите от 30-те, комунизма и т.нар. “преход”, комбиниращ умело потайно властово-бюрократични, престъпно-криминални и лековерно-некомпетентни елементи, Марков ще е актуален.
Този конкретен сборник отново е в три части - политическа, сатирична и литературно-критическа.
Сърцевината на сборника в случая са прочитите. Няколко есета просто са настолни:
🤺”Ехо от есетата на Джордж Оруел” - всички имаме своя кит
🤺”Драмата на Пастернак” - Пастернак не е единствен, но е един от много малкото
🤺”Сол Белоу” - всички сме малко или много чужденци
🤺”Българският Великден” на Тончо Жечев” - будителите и тружениците в историята често остават в сянката на плаща и кинжала
Те са от онези честни, ярки образователни прочити, които издухват наочници.
Есета като
🎙”Чествания, паради, манифестации” повдигат завесата зад военни и други паради
🎙”Идеалите” отново илюстрира как никой не е пророк в собствената си страна
🎙”Едно към безкрайност” показва, как две витрини с дамски чанти илюстрират две вселени и две идеологии-религии
от политическата секция са необратимо образователни за основните похвати на всеки повече или по-малко диктаторски режим, дегизиран с привидна демокрация или просто от севернокорейски тип.
Много интересен е текстът защо България все още няма своя голям роман (по критериите за Толстой и Достоевски). Всъщност не съм съвсем съгласна за Талев, но да - мога да приема донякъде гледната точка на Марков. Та лошата новина за българския читател е, че това есе е все така валидно! Да, има няколко силни заявки от последните 15 години, но те попадат в графата на Марков за добри романи за местна консумация.
Марков е учител по индивидуалност (умишлено не употребявам “индивидуализъм”, разликата е съществена), човешко достойнство, честност, и - да - патриотизъм, макар той да го разбира по-иначе и тда не го харесва особено.
4,5 ⭐️
Този конкретен сборник отново е в три части - политическа, сатирична и литературно-критическа.
Сърцевината на сборника в случая са прочитите. Няколко есета просто са настолни:
🤺”Ехо от есетата на Джордж Оруел” - всички имаме своя кит
🤺”Драмата на Пастернак” - Пастернак не е единствен, но е един от много малкото
🤺”Сол Белоу” - всички сме малко или много чужденци
🤺”Българският Великден” на Тончо Жечев” - будителите и тружениците в историята често остават в сянката на плаща и кинжала
Те са от онези честни, ярки образователни прочити, които издухват наочници.
Есета като
🎙”Чествания, паради, манифестации” повдигат завесата зад военни и други паради
🎙”Идеалите” отново илюстрира как никой не е пророк в собствената си страна
🎙”Едно към безкрайност” показва, как две витрини с дамски чанти илюстрират две вселени и две идеологии-религии
от политическата секция са необратимо образователни за основните похвати на всеки повече или по-малко диктаторски режим, дегизиран с привидна демокрация или просто от севернокорейски тип.
Много интересен е текстът защо България все още няма своя голям роман (по критериите за Толстой и Достоевски). Всъщност не съм съвсем съгласна за Талев, но да - мога да приема донякъде гледната точка на Марков. Та лошата новина за българския читател е, че това есе е все така валидно! Да, има няколко силни заявки от последните 15 години, но те попадат в графата на Марков за добри романи за местна консумация.
Марков е учител по индивидуалност (умишлено не употребявам “индивидуализъм”, разликата е съществена), човешко достойнство, честност, и - да - патриотизъм, макар той да го разбира по-иначе и тда не го харесва особено.
4,5 ⭐️
March 23, 2016
В „Ехо от есетата на Джордж Оруел“ писателят Георги Марков споделя, че счита романите „Фермата на животните“ и „1984“ за задължителни настолни четива. Ако има представител на българската литература от близкото минало, чиято есеистика аз считам за задължително настолно четиво за всички буди българи, това е именно Марков. Затова се зарадвах искрено, когато разбрах за публикуването на новия том с негови есета под заглавие „Ненаписаната българска харта“, който се явява продължение на публикувания през миналата година сборник с есета „До моя съвременник“.
„Ненаписаната българска харта“ включва 42 есета, някои от които Марков чете по „Дойче веле“, а други се публикуват за първи път. Есетата са разделени в три тематични секции: идеология и утопия, в търсене на истината и прочити. Запознатите със „Задочни репортажи за България“ непременно ще оценят проблемите, които Марков анализира, задълбочения му поглед, обоснованата критичност и логическата последователност на излаганите аргументи. Есетата предоставят не просто дълбоко личен и честен поглед към една сива епоха, маркирана от липсата на свобода и смачкването на индивидуалността, но и естетическа наслада чрез пъстрия, мелодичен и четивен език и богатството от метафори, сравнения и примери, които са продукт на енциклопедичния ум на може би най-известния български дисидент. Прочитите на Марков на култови литературни произведения, театрални постановки и филми насочват вниманието на читателите към творби и автори от различни страни и течения, сред които те могат да открият произведение, което поради една или друга причина са пропуснали.
Страница след страница Марков рисува абсурдността на комунистическия режим, в който обикновеният човек губи своята уникалност за сметка на стадния инстинкт; сивотата на един свят, в който доминират подлизурщината, безпринципността, посредстветността, лъжата, страха и низките страсти; безперспективността на система, в която човек е принуден да избира „едно от едно“; увеличаващата се пропаст между чистия идеал за справедливост и равноправие и болния стремеж към трупане на безмерни богатства и власт, представян като необходимата стъпка по пътя към всеобщо благоденствие; упадъка на истинското изкуство за сметка на казионното такова, което не предизвиква, а се подмазва.
Онова, което кара есетата на Марков да блестят още по-силно, е тяхната актуалност. Четири десетилетия по-късно проблемите, които писателят дискутира, продължават да са на дневен ред.
Георги Марков е един от малцината донкихотовци, един от онези интелигентни, принципни, свободолюбиви и смели българи, които са избрали да казват нещата с истинските им имена. Марков е представител на един изчезващ вид българи, човек, който с готовност захвърля парите, охолството и привилегиите в името на свободата, истината и справедливостта, човек, който опитва да разбуди един позаспал и уплашен народ до последния ден от земния си път.
„Ненаписаната българска харта“ включва 42 есета, някои от които Марков чете по „Дойче веле“, а други се публикуват за първи път. Есетата са разделени в три тематични секции: идеология и утопия, в търсене на истината и прочити. Запознатите със „Задочни репортажи за България“ непременно ще оценят проблемите, които Марков анализира, задълбочения му поглед, обоснованата критичност и логическата последователност на излаганите аргументи. Есетата предоставят не просто дълбоко личен и честен поглед към една сива епоха, маркирана от липсата на свобода и смачкването на индивидуалността, но и естетическа наслада чрез пъстрия, мелодичен и четивен език и богатството от метафори, сравнения и примери, които са продукт на енциклопедичния ум на може би най-известния български дисидент. Прочитите на Марков на култови литературни произведения, театрални постановки и филми насочват вниманието на читателите към творби и автори от различни страни и течения, сред които те могат да открият произведение, което поради една или друга причина са пропуснали.
Страница след страница Марков рисува абсурдността на комунистическия режим, в който обикновеният човек губи своята уникалност за сметка на стадния инстинкт; сивотата на един свят, в който доминират подлизурщината, безпринципността, посредстветността, лъжата, страха и низките страсти; безперспективността на система, в която човек е принуден да избира „едно от едно“; увеличаващата се пропаст между чистия идеал за справедливост и равноправие и болния стремеж към трупане на безмерни богатства и власт, представян като необходимата стъпка по пътя към всеобщо благоденствие; упадъка на истинското изкуство за сметка на казионното такова, което не предизвиква, а се подмазва.
Онова, което кара есетата на Марков да блестят още по-силно, е тяхната актуалност. Четири десетилетия по-късно проблемите, които писателят дискутира, продължават да са на дневен ред.
Георги Марков е един от малцината донкихотовци, един от онези интелигентни, принципни, свободолюбиви и смели българи, които са избрали да казват нещата с истинските им имена. Марков е представител на един изчезващ вид българи, човек, който с готовност захвърля парите, охолството и привилегиите в името на свободата, истината и справедливостта, човек, който опитва да разбуди един позаспал и уплашен народ до последния ден от земния си път.
September 28, 2016
На 11 септември 1978 г. в лондонската болница „Сейнт Джеймс“ издъхва Георги Марков. Четири дни преди това, на моста Ватерло в Лондон писателят е прострелян в дясното бедро с оловна сачма от тайните служби на комунистическа България. Един престъпен режим се опитва да запуши устата на най-острото перо, осмелило се да обрисува в пълна степен безумието на комунизма в Народна Република България. Резултатът днес – Георги Марков е по-актуален от всякога. Което е чудесно и ужасяващо едновременно. Чудесно, защото опитът на репресивния апарат да заглуши гласа на истината очевидно е неуспешен – десетилетия след смъртта на писателя неговите есета продължават да се издават и да намират нови и нови читатели. Ужасяващото е друго и то е, че голяма част от написаното тогава – през 70-те години на ХХ век – важи с пълна сила, отнесено към съвременната действителност.
nenapisanata-bugarska-hartaТози извод се прокрадна злокобно, докато изчитах със светнали очи втори том от есетата на Георги Марков, издадени под името „Ненаписаната българска харта“ от Фондация „Комунитас“. Не вярвате ли? Вижте това:
„Партията е узаконила лъжата като свой официален метод. Лъжливи са отношенията между общество и индивид, лъжливи са отношенията между индивид и индивид, тъй като лъжата е мощно средство за отбрана и нападение, за кариера, за успех… Правдивостта, истинността са изхвърлени в задния двор на днешния български живот. Част от лъжата са лицемерните отношения между отделните хора, които са пуснали дълбоки корени в българската земя, така че образите на Вазовите „Чичовци“ или на Йовковските българи днес ми изглеждат като образи на светци. И което е още по-тъжно – съвсем малко са донкихотовците, които дръзват да се изправят срещу вятърните мелници на огромната лъжа“.
Цялото ревю: https://bibliotekata.wordpress.com/20...
nenapisanata-bugarska-hartaТози извод се прокрадна злокобно, докато изчитах със светнали очи втори том от есетата на Георги Марков, издадени под името „Ненаписаната българска харта“ от Фондация „Комунитас“. Не вярвате ли? Вижте това:
„Партията е узаконила лъжата като свой официален метод. Лъжливи са отношенията между общество и индивид, лъжливи са отношенията между индивид и индивид, тъй като лъжата е мощно средство за отбрана и нападение, за кариера, за успех… Правдивостта, истинността са изхвърлени в задния двор на днешния български живот. Част от лъжата са лицемерните отношения между отделните хора, които са пуснали дълбоки корени в българската земя, така че образите на Вазовите „Чичовци“ или на Йовковските българи днес ми изглеждат като образи на светци. И което е още по-тъжно – съвсем малко са донкихотовците, които дръзват да се изправят срещу вятърните мелници на огромната лъжа“.
Цялото ревю: https://bibliotekata.wordpress.com/20...
April 7, 2016
Не така вопиющо необходим, както първия том, но чудесно и обогатяващо четиво. Особено силно впечатление правят задълбочените есета за творци като Толстой, Оруел, Фокнър - прения в сърцевината на проблема върху едва няколко страници. Някои от политическите текстове повтарят предишни публикации, но размишленията например за Пражката пролет и за Априлското въстание (най-хубавото есе по темата, което съм чел) са вън от клишето и компенсират всецяло. В крайна сметка, тези страници са удоволствие и мисловна провокация.
December 2, 2020
Както споменах, все е чувал поне за Георги Марков. Дори да не го е чел, е чувал за историята със смъртта му, от отрова, инжектирана през убождане с чадър в Лондон.
Есетата му си заслужават четенето. Разделени са тематично между писмата към приятели, разсъждения, дисекция и диагностика на системата, от която е бил част и е загърбил като емигрант на Запад, и есетата с анализиране на творчеството и творците в Източна Европа, по времето на комунизма (от 1948 до 1978, когато е убит). И дали творец (писател, поет, художник, актьор или режисьор) по това време е диагноза за болест или предписание за лек срещу болестта на политическия строй. Текстовете, които сега излизат като есета са четени от Марков по време на предавания по Дойче Веле и BBC. Изданията са факт със съгласието на вдовицата на Марков, Аннабел.
Есетата му си заслужават четенето. Разделени са тематично между писмата към приятели, разсъждения, дисекция и диагностика на системата, от която е бил част и е загърбил като емигрант на Запад, и есетата с анализиране на творчеството и творците в Източна Европа, по времето на комунизма (от 1948 до 1978, когато е убит). И дали творец (писател, поет, художник, актьор или режисьор) по това време е диагноза за болест или предписание за лек срещу болестта на политическия строй. Текстовете, които сега излизат като есета са четени от Марков по време на предавания по Дойче Веле и BBC. Изданията са факт със съгласието на вдовицата на Марков, Аннабел.
Displaying 1 - 5 of 5 reviews