Serene, I fold my
hands and wait,
Nor care for wind, nor
tide, nor sea;
I rave no more ’gainst
time or fate,
For lo! my own shall
come to me.
/ John Burroughs.
Докато Робърт Шпехт работи като редактор в офисите на голямо издателство в Лос Анджелис, той среща Ан Хобс. Разказът й за това, как като 19 годишно момиче отива в селището Чикън в Аляска като учителка, остана с него дълго време.
Едва години по-късно обаче, след като става писател на свободна практика, той успява да посвети цялата си енергия в написването на книгата Tisha, основана на истинската история на ярката и непоколебима Ани.
На учителките в онези времена не им е била лесна работата. По различи причини и днес не е. Но тогава, освен да гони неграмотността с всякакви подръчни средства, една учителка е трябвало да бъде посредник, дипломат, звероукротител, а в отношенията си с дебелоглавите родители и учителско настоятелство - и началник на военно поделение, който налучква всякакви вратички в закона, за да отблъсква всезнаещи лицемери и расисти. Всеки поне веднъж в живота си е срещал хора като " елитните граждани "на градчето Чикън - група тесногръди, закостенели и вкопчени в предразсъдъците си индивиди, пред които може да представяш доводи и доказателства до безкрай, но накрая ще ти се прииска да се протегнеш през масата и да ги стиснеш за гушата. Вярно е, че навсякъде напредъка идва бавно и достатъчно трудно, за да откаже по - нетърпеливите. Вярно е, че ужасното разбиране за превъзходството на един човек над друг и на една Раса над всички останали съществува откакто има хора по таз земя. Но там, където териториите са били завладявани в името на търсенето на място без забрани, без страх и за неограничавани възможности за успешен живот , тоест Американския континент, там отхвърлянето на коренното население, а после и на негрите, достига колосални и нелепи размери. Демократичните свободи на страниците на декларации и закони дълги години остават далеч от реалността в много щати. А най - късно, сякаш носени с кану по замръзнала река, достигат до Аляска. Там през 1927 година все още белите заселници са гледали на местните индианци и на мелезите като на боклук. И Ан Хобс прекачва всякакви нечувани и невиждани граници, влагайки душата, сърцето и човеколюбието си в общуването с�� с индианци, ескимоси, бели заселници и смесени потомци.
Беше ужасно да се наблюдава несправедливото отношение към децата, родени от съюза между бели и индианци или бели и ескимоси. И дори към децата на местните индианци. Обидите и униженията, които се подхвърляха между учениците в една класна стая бяха резултат от чутото и видяното от родителите им. Малките копираха всяко противопоставяне, което се афишираше от мама и татко. И успешно пренасяха омразата срещу различните си връстници.
Плаках на толкова много места в книгата - когато Ани посети Кати в индианското село. Когато Ани и Нанси прибраха Етел и Чък след смъртта на майка им в ужасен зимен ден. Когато Етел, свикнала никога да няма достатъчно храна в дома й, криеше хапки, за всеки случай, на всяко потайно място, което зърнеше. Деца, виновни само за различния цвят на кожата си, бяха третирани като прокажени, оставяни на произвола на съдбата в мизерните условия в индианските села и резервати. Да те хване бяс от несправедливостта!
Като безпристрастен разказвач Робърт Шпехт описва образа на своята героиня. С всичкия й младежки идеализъм, с емоционалния багаж от собственото й детство, с учителския й хъс да ограмоти всеки, когото срещне, с първото й влюбване, което белазва присъствието й в селището и особено с дръзкото й човеколюбие, с което става трън в очите на мнозина жители в буша на Аляска. На принципа на пробата и грешката Ан Хобс стъпва в Чикън още дете, но скоро израства в жена със собствено мнение. Което, за добро или зло, устоява. Дори с цената на отложеното с десет години лично щастие!
" - Виж това. - Тя взе каменна брадва от един рафт.- Това са използвали преди идването на белите – камък, каменни инструменти, каменни оръжия. И оцеляха. Така че не се опитвайте да ми казвате, че не могат да направят нещата сами.
Преди да дойдат белите, тези хора са били ловци. Диетата им беше почти изцяло месо и то на практика сурово. Имаха сили да излезлязат на лов. Сега те ядат храната на белия човек - брашно, захар, консерви, боклуци. И те му пият алкохола…”