Чудомир (псевд. на Димитър Христов Чорбаджийски) е роден на 25.03.1890 г. в с. Турия, Старозагорска област. Завършва Държавното художествено-индустриално училище в София (1913). Участва във войните, работи като гимназиален учител в Казанлък (1920-1933), специализира рисуване в Париж (1929-1930). До смъртта си (26.12.1967) е председател на читалище „Искра“ и директор на Историко-етнографския музей в Казанлък. Член на Върховния читалищен съвет (от 1938). Първите му изяви в печата (1907) са карикатури и римувани злободневки, следват фейлетони, разкази, епиграми. Кратките хумористични разкази на Чудомир го правят изключително популярен, те не слизат от читалищните сцени, а книгите му за кратко време претърпяват многобройни издания: „Не съм от тях“ (1935), „Нашенци“ (1936), „Аламинут“ (1938), „Кой както я нареди“ (1940), „Консул на Голо бърдо“ (1947) и др. Освен като писател и художник, Чудомир оставя име и като изследовател краевед, с изключителни приноси за музейното и читалищното дело.
(Моето издание е друго и е с по-малко страници, но не ми се занимава да го въвеждам, защото като че ли го няма)
Страхотен автор е този човек, пише много живо и реалистично. Лошото е, че никак не ми се чете подобна литература точно сега. Плюс това, на мен никога не са ми били особено смешни разказите за обикновения живот на село, че дори и в хумористичен вид да са, така че не искам да давам лъжлива оценка. Като говорим за това, Чудомир все повече и повече се отдалечава от нашето съвремие. Откривам, че вече изпитвам известна трудност с някои диалектни и старовремски думи, особено като са от далечен край на България спрямо моя. Сигурна съм, че много от младите читатели ще го намерят за изключително неразбираем автор, със сигурност по-труден от прословутото "Под игото" на Вазов. Чудомир е, смея да кажа, донякъде регионален, въпреки че действителността, която описва, се е срещала из цялата българска земя. Ако някога някой се заеме със събиране на български автори за създаване на антология за българската литература, Чудомир би бил чудесен представител, въпреки всичко. Главно защото доказва, че в българското село няма единствено и само трагедии (повечето други представители винаги са ми звучали тежко и тъжно, пък то животът има и по-светла страна).
Всичко българско накуп. Тези произведения са обезателно четиво за всеки българин - sine qua non за израстване в този резерват на диви зверове, който наричаме Родина.