Как станах кинозвезда

by Хаим Оливер

199 pages, Paperback

Published January 1, 1985

About the author

Хаим Оливер (Оли) е роден в Кюстендил на 8 януари 1918 г. Учи икономика, музика и журналистика, завършва френски колеж в София през 1936 г. Следващите две години учи едновременно външни отношения във Висш икономически институт във Виена и композиция, пеене, пиано в същия град. От 1938 г. се заема с нелегална забранена дейност на територията на Третия Райх. Заловен и изпратен в концлагер, откъдето успява да избяга. След войната е кореспондент на различни вестници и в радиото. През 1959 г. завършва журналистическа школа в София. Умира на 7 август 1986 г. Автор е на редица нефантастични творби и сценарии за филми (игрални, научно-популярни и анимационни). Лауреат на комунистически награди. В научната фантастика дебютира с детската повест „Великият поход на династронавтите“ (1966 г.), екранизирана през 1984 г. като „Федерацията на династронавтите‎“.

Reviews

[Сибин Майналовски · Rating 5 out of 5]

Приятно е да си припомниш детството... :)

[Деница Райкова]

Хаим Оливер - "Как станах кинозвезда", изд. "Отечество" 1985

Ей тая прелест дочетох вчера.през
И някак си не ми се искаше да пиша за нея. Защото понякога нещо ти харесва толкова много, доставя ти такава истинска и неподправена наслада, че ти се иска да запазиш усещането само за себе си. "Свиди" ти се, не ти се ще да го делиш.
Обаче пък книгата е "класика" от моето детство, която незнайно защо и как съм пропуснала. Аз и сега обичам детски книги, но като ми я препоръчаха и подариха /благодаря от сърце,Liyana /, признавам, малко се боях да не би точно за тази да съм твърде пораснала, да не би някъде по пътя нещо да не се разберем.
Напразни тревоги!
С книги като тази веднага ти "замирисва" на детство - онова детство, което имахме ние, дето бяхме деца през 80-те /и малко от 90-те/ години. И всичко ти звучи познато, толкова познато и близко.
Бях се подготвила да прочета една забавна книга. И тя наистина беше такава. Чиста забава, чист хумор - да, малко ироничен на моменти, но без прекаляване, без да се налага да се чудиш къде всъщност е трябвало да се засмееш.
Но това е книга и за още нещо: болните родителски амбиции. Понякога заблудата, че "нашето гардже най-хубаво пее" може да има сериозни, може би дори разрушителни последици. И да, знам, че всеки родител иска най-доброто за детето си и /си мисли, че/ прави най-доброто за него, но от един момент нататък, признавам, истински се ядосвах на тази амбициозна майка. И ми беше мъчно за Енчо. Защото е едно да имаш амбиции, когато имат някаква основа, съвсем друго - да виждаш нещо, което не е там, и да тласкаш някого в посока, съвсем различна от тази, която той иска за себе си. И нещо повече - да му отказваш дори правото да мисли за посоката, която си е избрал, защото ти "знаеш най-добре".
Доста години ме делят от времето, когато бях на възрастта на героите в книгата. Но ги чувствах близки, много близки. И не ми беше никак трудно да си представя преживяванията им и ситуациите, в които попадаха. Тази книга ми остави едно много хубаво чувство.
Дали закъснях безвъзвратно с прочитането й?
Не, не съм. За хубавите книги няма възраст.