"Граф Луканор" от Дон Хуан Мануел, е сборник с поучителни разкази, които до голяма степен отразяват светогледа на Испания през XIV в.
Написан е няколко години преди "Декамерон", и това е изведено още в резюмето отзад, но като идейно внушение нямат нищо общо. Докато при Бокачо историите имат едно по-човешко и светско звучене, в тях има хумор, чувственост, то новелите, които по същество са диалозите между граф Луканор и неговия съветник Патронио са някак сковани, а в поучителното послание често доминира строго религиозно усещане. Всяка новела започва с въпрос и за да бъде даден подходящ мъдър отговор, Патронио разказва история, която показва еднозначно какво е правилното решение на моралната дилема на графа. Много от тези истории звучат познато, всеки е чувал разновидности или мотиви от тях, те са в основата на притчите и басните, които познаваме.
Дон Хуан Мануел е син на Инфант Мануел де Кастила и племенник на крал Алфонсо Х (Кастилия), неговата кралска кръв, амбициите му и бурният живот, който води са описани в кратка и малко хаотична биография, в края на книгата. Интересно време, което е отразено през християнския и благочестив поглед. Въпреки че в тази Испания, мавърското присъствие е силно, то не се усеща, липсва смесване на култури, единствено образът на Саладин в една новела леко загатва някаква екзотика.
Има някои интересни истории, други са доста по-кратки и семпли. Въпреки че посланията звучат леко наивно на съвременния читател, то те се опират на мъдрост и житейски опит, преценка за изгодни и вредни отношения, за врагове и приятели, лицемерие и привидност, сред които човек трябва да поеме по път, който го облагодетелства, но и го прави праведен и справедлив. Съвестта и убежденията натежават над материалните интереси и облаги. Духовните ценности са пречупени през религиозната парадигма, но биха могли и да бъдат универсални.
Макар да не е сред най-интересните неща, които съм чела, оценявам мястото му в развитието на литературата.