Един странен априлски следобед е – твърде топло за април и твърде мрачно. Там, където април не е. Шляя се, търся си мястото, но усещам, че отсъствам. Там, където не съм.
Напоследък само това правя – не съм. Разравям стари текстове и болки, ръчкам рани, препрочитам се, търся се, но не мога да си спомня къде съм се оставила. Имам разни проблясъци – моменти, в които светлината пада точно както е желана, очите ми леко премигват, почти се затварят, вятърът разбърква мислите и усещам, че прозирам под собствената си повърхност. И това ми вдъхва надежда – че не е късно да се намеря.
Ще го кажа директно – това не е най-добрата книга на Г.Г. Не е и най-любимата ми. В моята лична класация #1 е Апокалиписисът, непоклатим. Оксимороново е, да, но вярно.
Но това е най-личната му книга – и най-милата ми, защото го открих, когато бях едва 14-годишна и – макар да съм го препрочитала многократно през годините – сега, почти 7 години по-късно, всичко звучи различно. И е толкова подходяща сега, когато се събирам, когато се подреждам, когато всичко е другаде и отново се оказвам в остра нужда от опорни точки. Книга за чезненето, за напускането, за отсъствието.
Книга, която ме съветва – както съветва стар познайник, без да назидава и да иска нещо, на което съм неспособна: да не смесвам времената, че нищо няма да бъде съборено. Книга, която ми припомня нуждата от следобеди без фабула и публика, от пресечките на всяко изречение, от току-що сътворените небеса, от стихотворенията, които не ни харесват, от събирането на тялото и скъсаните думи, които ме болят.
Поезията на Г.Г. – с тихото си идване, с бавните си крачки, с липсата на остри ръбове – е лек и смисъл в ежедневието ми, което не спира да се върти (и все пак тя се върти, по един негов друг текст). Поезията му е една безкрайна неделя, един развиващ се и разстилащ се следобед, едно полюшване на листа, които ще паднат като знамена по земята, когато есента мине зенита си, едно разбуждане до безкрай, едно нежелано отваряне на очи, едно навътре, много семпло, но мелодично и дълго утаяващо се.
Г.Г. не е провокатор, а смирител, не разбунва духовете, приласкава ги – и тъкмо в тези скоби-дребосъци на неговото писане е най-приятно да се приютиш. И дори този април, по дяволите и април, по дяволите и жесток месец, не ти се струва толкова нелеп. Нота бене: все пак не с примирение, а с мъдрост са напоени (и напояват) думите.
С Там, където не сме някак си идваш на мястото. След дълго връщане от там, където не си бил, не си сега и никога няма да бъдеш. И неслучайно смесвам лицата – не от шизофрения този път; една от любимите ми фрази от Г.Г. е точно Аз сме.
Тази книга е дълго и бавно връщане към себе си. Без патос и паника. С многоточие. С отворен финал.
Каквато си пожелавам да бъда и аз.