What do you think?
Rate this book
Щъркелите и планината
След петнадесет години отвъд океана, затънал в дългове и студентски заеми, младият „американец” се завръща безславно у дома. Целта му – да помоли дядо си за помощ. Но старецът отдавна е прекъснал всяка семейна връзка. Продал е апартамента си в града и се е скрил далеч сред баирите на Странджа.
Там го заварва момчето – на границата с Турция, в едно селце разполовено от две махали – българската, опустяла и потънала в забрава, и турската – разтърсвана от суеверие и страх. Всяка пролет туркинчетата в махалата изгарят с треската на Свети Коста, мистичният покровител на вече изчезналите селски нестинари. Неусетно момчето се озовава в центъра на десетилетен раздор, оплетено в лъжите на дядо си, влюбено в дъщерята на деспотичния местен имам.
Над планината се спуска пролет, а с нея долитат щъркеловите ята. Разбуждат се призраци от старо време – еничарски, хайдушки, нестинарски – а под прахта на миналите дни проблясват страховити тайни.
Там го заварва момчето – на границата с Турция, в едно селце разполовено от две махали – българската, опустяла и потънала в забрава, и турската – разтърсвана от суеверие и страх. Всяка пролет туркинчетата в махалата изгарят с треската на Свети Коста, мистичният покровител на вече изчезналите селски нестинари. Неусетно момчето се озовава в центъра на десетилетен раздор, оплетено в лъжите на дядо си, влюбено в дъщерята на деспотичния местен имам.
Над планината се спуска пролет, а с нея долитат щъркеловите ята. Разбуждат се призраци от старо време – еничарски, хайдушки, нестинарски – а под прахта на миналите дни проблясват страховити тайни.
392 pages, Hardcover
First published March 15, 2016
60 people are currently reading
1805 people want to read
About the author
Miroslav Penkov
21 books322 followersMiroslav Penkov was born in 1982 in Bulgaria. He moved to America in 2001 and eventually completed an MFA in creative writing at the University of Arkansas. He is the author of the story collection, East of the West (Farrar, Straus and Giroux, 2011), and the novel, Stork Mountain (Farrar, Straus and Giroux, 2016). His stories have won the BBC International Short Story Award 2012 and The Southern Review's Eudora Welty Prize and have appeared in A Public Space, Granta, One Story, The Best American Short Stories 2008, The PEN/O. Henry Prize Stories 2012, and The Best American Nonrequired Reading 2013. His work has been translated in over twenty languages. He teaches creative writing at the University of North Texas.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 199 reviews
December 15, 2025
Много добър дебютен роман на Мирослав Пенков.
Интересна фабула, добри описания и идеи, като и един страхотен финал. И щъркели, много щъркели. А кой не обича щъркелите? :)
Има някои кусури и тук-таме нещата можеше да са по-добре изпипани, но си струва да се прочете.
Най-много ме трогна описанието и развитието на връзката между дядото и неговия изгубен внук. Това наваксване не е дадено всекиму, за съжаление.
Странджа покрай морето влиза в списъка ми за бъдещи посещения заедно с Родопите. Ще очаквам с нетърпение следващите творби на автора и се надявам такива като него да се множат в българската литература.
Много съкровенна и българска, книгата все пак би запознала с/или възбудила интереса на някои от прочелите я чужденци към България и от това ще спечелят всички.
P.S. Има потенциал и за филмиране историята.
Интересна фабула, добри описания и идеи, като и един страхотен финал. И щъркели, много щъркели. А кой не обича щъркелите? :)
Има някои кусури и тук-таме нещата можеше да са по-добре изпипани, но си струва да се прочете.
Най-много ме трогна описанието и развитието на връзката между дядото и неговия изгубен внук. Това наваксване не е дадено всекиму, за съжаление.
Странджа покрай морето влиза в списъка ми за бъдещи посещения заедно с Родопите. Ще очаквам с нетърпение следващите творби на автора и се надявам такива като него да се множат в българската литература.
Много съкровенна и българска, книгата все пак би запознала с/или възбудила интереса на някои от прочелите я чужденци към България и от това ще спечелят всички.
P.S. Има потенциал и за филмиране историята.
July 19, 2018
Θράκες, Έλληνες και Ρωμαίοι, Σλάβοι, Βούλγαροι και Τούρκοι - μόνο όσοι δεν πέρασαν ποτέ από τη Στράντζα δεν άφησαν πίσω τους ερείπια.
Ο Penkov, χρησιμοποιώντας ως βάση την ιστορία ενός νεαρού Βούλγαρου που έφυγε για την Αμερική (όπως και ο ίδιος ο συγγραφέας) και επιστρέφει στο χωριό του, καταπιάνεται με άλλα, πολύ πιο ενδιαφέροντα, θέματα.
Οι δοξασίες, οι μαγγανείες και τα (μετα)φυσικά στοιχεία που είναι έντονα σ’ αυτό το πρώτο μυθιστόρημα του Penkov, ως τα στοιχεία εκείνα που συνδέουν έναν τόπο και τους ανθρώπους με το παρελθόν, το παρόν, (ακόμα) και το μέλλον. Η αντίσταση διαφορετικών (και ίδιων, ταυτόχρονα) πολιτισμών στο χρόνο. Η Βουλγαρία που βρίσκεται στο στάδιο της μετάβασης από τον σοσιαλισμό στον καπιταλισμό, ενώ το μέλλον διαγράφεται αβέβαιο. Η διαδικασία του επαναπατρισμού. Ο έρωτας.
Όλα αυτά οδηγούν σ’ ένα ανοιχτό σε ερμηνείες τέλος, που δε δίνει απαντήσεις.
Ένα γοητευτικό μυθιστόρημα, ώρες-ώρες μυστικιστικό, που μπαίνει επάξια στο χάρτη της βαλκανικής λογοτεχνίας.
Ο Penkov, χρησιμοποιώντας ως βάση την ιστορία ενός νεαρού Βούλγαρου που έφυγε για την Αμερική (όπως και ο ίδιος ο συγγραφέας) και επιστρέφει στο χωριό του, καταπιάνεται με άλλα, πολύ πιο ενδιαφέροντα, θέματα.
Οι δοξασίες, οι μαγγανείες και τα (μετα)φυσικά στοιχεία που είναι έντονα σ’ αυτό το πρώτο μυθιστόρημα του Penkov, ως τα στοιχεία εκείνα που συνδέουν έναν τόπο και τους ανθρώπους με το παρελθόν, το παρόν, (ακόμα) και το μέλλον. Η αντίσταση διαφορετικών (και ίδιων, ταυτόχρονα) πολιτισμών στο χρόνο. Η Βουλγαρία που βρίσκεται στο στάδιο της μετάβασης από τον σοσιαλισμό στον καπιταλισμό, ενώ το μέλλον διαγράφεται αβέβαιο. Η διαδικασία του επαναπατρισμού. Ο έρωτας.
Όλα αυτά οδηγούν σ’ ένα ανοιχτό σε ερμηνείες τέλος, που δε δίνει απαντήσεις.
Ένα γοητευτικό μυθιστόρημα, ώρες-ώρες μυστικιστικό, που μπαίνει επάξια στο χάρτη της βαλκανικής λογοτεχνίας.
March 13, 2018
Θράκες, Έλληνες και Ρωμαίοι, Σλάβοι, Βούλγαροι και Τούρκοι- μόνο όσοι δεν πέρασαν από την Στράντζα δεν άφησαν πίσω τους ερείπια
Βεντέτα.
Φολκλόρ.
Θρησκοληψία.
Μαγγανιες
Πολιτική.
Επιβίωση
Ζωή σε κάθε έκφανση, παρόλη τη φτώχεια σε τσέπη και μυαλό
Κάθε φορά που πεθαίνει ένας αναστενάρης ένας πελαργός βγαίνει από το αυγό σε μια φωλιά. Κάθε φορά που πεθαίνει ένας πελαργός, ένας πυροβατης γεννιέται
Ένα παραμύθι (?) που όσο πίσω σε γύριζει άλλο τόσο παρακατω σε προχωράει. Η περιπέτεια τελικά βρίσκεται μέσα μας.
Προφανώς και ως ιδανικό πλαίσιο είναι τα τσίπουρα στην πλατεία κάποιου Ζαγοροχωρίου
Βεντέτα.
Φολκλόρ.
Θρησκοληψία.
Μαγγανιες
Πολιτική.
Επιβίωση
Ζωή σε κάθε έκφανση, παρόλη τη φτώχεια σε τσέπη και μυαλό
Κάθε φορά που πεθαίνει ένας αναστενάρης ένας πελαργός βγαίνει από το αυγό σε μια φωλιά. Κάθε φορά που πεθαίνει ένας πελαργός, ένας πυροβατης γεννιέται
Ένα παραμύθι (?) που όσο πίσω σε γύριζει άλλο τόσο παρακατω σε προχωράει. Η περιπέτεια τελικά βρίσκεται μέσα μας.
Προφανώς και ως ιδανικό πλαίσιο είναι τα τσίπουρα στην πλατεία κάποιου Ζαγοροχωρίου
April 5, 2023
Не че няма талант – има! Но сякаш Мирослав Пенков не знае в коя посока да го съсредоточи! Най-важното – безспорно може да пише, но самият той няма идея за какво. Поради тази причина книгата му „Щъркелите и планината” е базирана на клишираната сюжетна нишка за български емигрант, който се завръща, разбира се, в родното село при дядо си. Защо ли не беше от някой град, па макар и провинциален? Нашенските автори не са балканци, в добрия смисъл на думата, а селяни! Никой от тях така и не успя да превъзмогне селото и да пише за големия град, за отношенията между хората, за фикцията, за трудностите, за неща далеч над храненето на кокошките с папур и пълненето с помия на свинската зурла. И всичко това при все, че обожавам да чета за селото, но нито има допир с Йовков, нито с Пелин. Но какви очаквания да имам, след като наистина от векове поколенията у нас са расли сред разсъди и кокошки в двора, а и какви градове у нас - две улици на кръст и площад...
Родителите на главния герой са се развели, живели по комунизма и геройчето-американче се връща да стопли връзката с дядо си…
Някъде четох, че такъв тип роман би бил представителен за Бългрия пред света, но нека това мнение да си остане някъде там, където не помня къде и го четох. Жалка картинка – «Щъркелите и планината» представя българските селяни като едни прости и неуки хора, едва ли не извадка на цяла България, които колят кокошки, за да си развалят магиите и болнави се търкалят в жарава, за да оздравеят. Че има такива – има, но далеч не мисля, че с подобна сериозност трябва да бъдат представяни, по-скоро въпросните плачат за ирония и сарказъм.
Очеизвадно е, че романът гони като основен таргет емигрантите и любовта им към корените. С носталгията обаче е прекалЕно, на човек просто му идва повече от цялата тази излишна сантименталност за герани, бурканчета, щъркели, писнали гайди по ширни планини.
Поредното дразнещо нещо в книгата са умилителните названия, които ме извадиха извън нерви и буквално ако не са на всеки ред, то са през ред. Посредством умилителните явно авторът е целял да умили и читателите, но ми се струва абсурдно в реалния живот да се използва такава изразна форма, особено от възрастен човек, инак би го принизила на нивото на инфантил, недорасъл и запъртък. Лека извадка от думи, използвани в речта: американче, туркинче, виличката, количката, супичката, кибритена клечица, момички, махалички, локвички; "А ти беше сладък като шекерче.”; "Орханчо мечтае за фермичка. Орханчо пие само водичка и млечице"; камъчетата; геранчета; бурканчета и още, и още…
За слабия краен резултат на романа (за мен) безспорно вина имат и издателството, и редакторите, които не са си свършили работата както трябва. Заради главната сюжетна линия: емигрантът (американЧЕто) се залюбва с туркинЧЕ (Елиф), ни в клин, ни в ръкав, в романа се ръсят турцизми, като на много места те са без превод, даже мисля, че не срещнах и някъде преведени изобщо. Отделно – турцизмите са написани грешно (ако не се лъжа това беше транслитерацията) Селям алейкум е написано като „Салам”; Къзъм (kızım; ı = ъ”) е написано като „казъм"; на къзъм никъде нямаше превод дори; а най-сериозната грешка според мен е липсата на бележка под черта за думата „джетлаг”. Освен това, имамите не пеят (цитирам буквално) от минаретата, а от там призовават за молитва, и не го правят имамите, а мюезините! Неща, които ако на средностатистическия читател не биха му направили впечатление, за мен си е чисто недоглеждане и непознаване на материята, за която се пише, както от автора, така и от редактора! Защото всеки мюсюлманин би се изсмял на подобна глупост.
Изключително слаба и неубедителна ми бе честта, в която Елиф става вероотстъпница, казвайки: „Уморих се вече от турското си име, уморих се да ми викат кадъна, да ходя на джамия; да кланям намаз. Не съм стока, жена съм. Сама съм си господарка. В България съм родена и искам името ми да го показва.” Подобен тип еманципация авторът е гледал в предаванията на Опра Уинфри, не и тук, стои ми прекалено нереалистично. В крайна сметка така и не успях да заживея в този роман, да вляза в него, все бях на повърхността и според мен това се дължи на малкото допирни точки, които авторът има с действителността, за която се е мъчил да пише. Никак не му отива и да пише Слава на Аллах Милостивия – просто го е чувал и чел някъде, но го пльоска ей така в текста, без да му е мястото, без да му е времето!
Втората си звезда давам единствено заради моженето на Пенков да пише, както вече казах по-горе. Имаше пасажи, които ми допаднаха, но поредната легенда и мистерия с нестинари ги прекъсваше.
Ето част от пасажите, които ме впечатлиха положително: :)
„Щъркелите се вдигнали на гъсти ята, листата на черешите пожълтели, закапали, а сладкият мирис на гнила шума изпълнил въздуха. Дните съвсем се скъсили. Паднал първият сняг, стопил се.”
„Щъркелите завъртели прощални колела над Клисура. Жътвата минала, свършил се гроздоберът. Нивите разхлабили хватката си над младо и старо, а децата пак тръгнали на училище. Народът взел да се стяга за сватби.”
„Преваляше юли. По странджанските баири тревата жълтееше, зеленото на дъбовете поизбледня. Сух вятър метеше сокаците, гонеше облаци прах от строежа. Осиротели щъркели виеха уморени колелца в безоблачното небе.”
„Както често напоследък, бях задрямал на терасата, опашкулен в родопското одеяло.”
Родителите на главния герой са се развели, живели по комунизма и геройчето-американче се връща да стопли връзката с дядо си…
Някъде четох, че такъв тип роман би бил представителен за Бългрия пред света, но нека това мнение да си остане някъде там, където не помня къде и го четох. Жалка картинка – «Щъркелите и планината» представя българските селяни като едни прости и неуки хора, едва ли не извадка на цяла България, които колят кокошки, за да си развалят магиите и болнави се търкалят в жарава, за да оздравеят. Че има такива – има, но далеч не мисля, че с подобна сериозност трябва да бъдат представяни, по-скоро въпросните плачат за ирония и сарказъм.
Очеизвадно е, че романът гони като основен таргет емигрантите и любовта им към корените. С носталгията обаче е прекалЕно, на човек просто му идва повече от цялата тази излишна сантименталност за герани, бурканчета, щъркели, писнали гайди по ширни планини.
Поредното дразнещо нещо в книгата са умилителните названия, които ме извадиха извън нерви и буквално ако не са на всеки ред, то са през ред. Посредством умилителните явно авторът е целял да умили и читателите, но ми се струва абсурдно в реалния живот да се използва такава изразна форма, особено от възрастен човек, инак би го принизила на нивото на инфантил, недорасъл и запъртък. Лека извадка от думи, използвани в речта: американче, туркинче, виличката, количката, супичката, кибритена клечица, момички, махалички, локвички; "А ти беше сладък като шекерче.”; "Орханчо мечтае за фермичка. Орханчо пие само водичка и млечице"; камъчетата; геранчета; бурканчета и още, и още…
За слабия краен резултат на романа (за мен) безспорно вина имат и издателството, и редакторите, които не са си свършили работата както трябва. Заради главната сюжетна линия: емигрантът (американЧЕто) се залюбва с туркинЧЕ (Елиф), ни в клин, ни в ръкав, в романа се ръсят турцизми, като на много места те са без превод, даже мисля, че не срещнах и някъде преведени изобщо. Отделно – турцизмите са написани грешно (ако не се лъжа това беше транслитерацията) Селям алейкум е написано като „Салам”; Къзъм (kızım; ı = ъ”) е написано като „казъм"; на къзъм никъде нямаше превод дори; а най-сериозната грешка според мен е липсата на бележка под черта за думата „джетлаг”. Освен това, имамите не пеят (цитирам буквално) от минаретата, а от там призовават за молитва, и не го правят имамите, а мюезините! Неща, които ако на средностатистическия читател не биха му направили впечатление, за мен си е чисто недоглеждане и непознаване на материята, за която се пише, както от автора, така и от редактора! Защото всеки мюсюлманин би се изсмял на подобна глупост.
Изключително слаба и неубедителна ми бе честта, в която Елиф става вероотстъпница, казвайки: „Уморих се вече от турското си име, уморих се да ми викат кадъна, да ходя на джамия; да кланям намаз. Не съм стока, жена съм. Сама съм си господарка. В България съм родена и искам името ми да го показва.” Подобен тип еманципация авторът е гледал в предаванията на Опра Уинфри, не и тук, стои ми прекалено нереалистично. В крайна сметка така и не успях да заживея в този роман, да вляза в него, все бях на повърхността и според мен това се дължи на малкото допирни точки, които авторът има с действителността, за която се е мъчил да пише. Никак не му отива и да пише Слава на Аллах Милостивия – просто го е чувал и чел някъде, но го пльоска ей така в текста, без да му е мястото, без да му е времето!
Втората си звезда давам единствено заради моженето на Пенков да пише, както вече казах по-горе. Имаше пасажи, които ми допаднаха, но поредната легенда и мистерия с нестинари ги прекъсваше.
Ето част от пасажите, които ме впечатлиха положително: :)
„Щъркелите се вдигнали на гъсти ята, листата на черешите пожълтели, закапали, а сладкият мирис на гнила шума изпълнил въздуха. Дните съвсем се скъсили. Паднал първият сняг, стопил се.”
„Щъркелите завъртели прощални колела над Клисура. Жътвата минала, свършил се гроздоберът. Нивите разхлабили хватката си над младо и старо, а децата пак тръгнали на училище. Народът взел да се стяга за сватби.”
„Преваляше юли. По странджанските баири тревата жълтееше, зеленото на дъбовете поизбледня. Сух вятър метеше сокаците, гонеше облаци прах от строежа. Осиротели щъркели виеха уморени колелца в безоблачното небе.”
„Както често напоследък, бях задрямал на терасата, опашкулен в родопското одеяло.”
November 11, 2016
Както казваше учителят ми по физика и електротехника в техникума - "Оценка: две и половина, в ущърб на ученика: две!". Толкова звезди съм дал в Гудрийдс, не мога повече. Това е Мирослав Пенков, стига ве човек. Харесвам Мирослав Пенков като автор, наистина, чел съм му и двете предни книги - и Кървави Луни, която е готина, и На Изток от Запада, която буквално ме размаза от кеф. Но тук съм по-скоро разочарован.
Нека споделя какво ми хареса в книгата и какво не.
Плюсове:
+ Дядото към внука си: "Аз ерекции получавам по-често, отколкото обаждания от теб!" - хахаха!
+ Четивност;
+ Ярко изразен, изграден, самобитен и оригинален стил, който си личи и се превръща в запазена марка;
+ Книга, написана с добро, с добри намерения;
+ Близките отношения между дядото и внука бяха наистина затрогващи;
+ Разказва увлекателно;
+ Чудесни природни описания.
Минуси:
- Всичките тия въхкания бяха дразнещи. Ако бяха по-малко и по-нарядко сигурно нямаше да се забелязва толкова, но не са. Въх тук, въх там, пфууу, прекалено е.
- Пак същите теми като предната книга - селото, комунизма, исляма, българи в Америка и т.н. Тогава бяха хубави, разделени на разкази - един разказ, една тема. Сега са омешани. И нещо по-лошо: долавям тенденциозност, загатваща за школувано писане, или занаятчийство. Хемингуей е казал "Няма нищо по-лесно от писането. Просто сложи бял лист в пишещата машина и остави сърцето ти да кърви". Живец, живец искам!
- "въглена птица"?
- Миро прави голяма грешка - опитва се да се хареса хем на българите, хем на чужденците. Близо 16-годишният ми опит като писател ми е доказвал нееднократно, че когато се мъчиш да се харесаш на всички, накрая не се харесваш на никой.
- Честно, не съм виждал за главен герой в книга такъв завършен жалък мухльо никъде другаде. Не, да не слушам оправдания - въпросният е на 25 години, голям човек е. Не е нито на 5, нито на 15. Не казвам, че главният герой трябва да е Конан или Рамбо, но все пак трябва да има гръбнак.
- Ах! Още в самото начало Елиф ни е представена в така модерният в днешно време литературен образ на силната, зла, страховита, злокобна и могъща жена. Ама, то поставен до червея от предната точка и померанец ще изглежда като Саурон.
- Следващите във военни университети в България не се наричат кадети, а курсанти.
- Действието се развива през 2006-а (91-а напуснал България, след 15 години се върнал обратно). На Орхан му остават да служи ОЩЕ 9 месеца - няма как да стане, цялата наборна служба тогава беше 9 месеца (6 ако си висшист), никой фатмак няма да даде в ръцете на новопостъпил киртак калашник и да го прати с джип да охранява границата. За целта е нужна поне година служба, а едногодишния военен дълг го намалиха на 9 месеца няколко години преди това. И за каква евросубсидия говори Орхан, като България е член на ЕС от 1 януари 2007-а? И накрая - последния шамар. От 1998-а започва смесена система в Гранични войски - да служат наборни+кадрови военни, а от 2003-а г. вече наборни военнослужещи в Гранични войски НЯМА. През 2006-а Орхан няма как да е служил в гранично поделение. Епизода, дето изстреляха общо към пълнител патрони пък няма да го коментирам, дето всеки патрон в казармата през 2006-а ти се води на гъза.
- Не можеш да ме убедиш, че колкото и да е забутано едно село в страната ни през 2006-а не можеш да се свържеш с външния свят и по-специално Щатите с телефон или джиесем. Ще пишеш писма? Айде бе! И ще си светиш с газена лампа? Нали.
- Героят няма име, всички му викат Американчето. Нямаше да е зле да е кръстен някак.
- Все съм виждал щъркелови гнезда, ама такова дето двама души да се излегнат вътре и да се скрият... Егати спалнята.
- Всичките дядовци и баби разправят истории, философстват, говорят завоалирано с намеци, разказват притчи... Нямаше ли барем за цвят един пропаднал пияница или селски идиот, тъй, за колорит?
- "А после цяла седмица валя нестихващ, мелодраматичен дъжд." Е стига де.
- Книгата изобилства с WTF-епизоди - то не бе първата сцена с автогаричката, дето стъклата й избухнаха от пясъчната буря и после всички си миха лицата от пясъка с вино от дамаджана, не бе срещата с прадядото, дето бръкна в устата на шестгодишния си правнук, изтръгна млечно зъбче и го изяде, не бе триседмичното страдане по любимата, свързано с некъпане, неподстригване и небръснене и какво ли още не.
- "За да спестим пари от бръснар, ще купим ножица, ще наемем хотелска стая и там ще те подстрижа". Уау. Видни икономисти, планиращи правилно семеен бюджет.
- Някои прочели книгата вече споменаха, че имамът не пее/призовава за молитва от минарето, а го прави мюезина. Да го спомена и аз.
- Авторът сякаш не успява да канализира таланта си в правилната посока, а го разпилява в ирелевантности. И: почти нищо не се случва. Приказки, лафове, разкази, притчи, тракане на табла, бръскане на ракия, смукане на джойнт, танци в жаравата и прочее. Действие, действие!
- срещнах ту сурат, ту сюрат. Последно? И кремАклийки. От крема сирене ли идва? КремЪклийки бе, българино.
- На няколко места споменаха, че този роман е лицето на България пред света. Мечтая си за родни творци, които пишат по-малко за селския бит и обичаи, комунизъм, мутри, наркотици и далавери.
- джетлага. Нещо бележка под линия, самолетен синдром, часова разлика, ала-бала? И какъв бе тоя джетлаг, няколко дни не може да го пребори.
- Това звънче, тая хлопка, която се окачва на шията на овцата, се нарича чаН. А не чаМ! Чам е боров дървен материал. Чамкория = Боровец, anyone?
- Книгата можеше да се съкрати доста, определено. А: и едно-две сравнения на хората с отломки бива, ама оттам нататък се набива в очи.
- Е може ли финалът да е толкова никакъв, наникъде и на практика да го няма?
Въпреки всичко, ще си купя и прочета и следващата книга на Мирослав Пенков. С надеждата обаче да е по-добра от тази.
Нека споделя какво ми хареса в книгата и какво не.
Плюсове:
+ Дядото към внука си: "Аз ерекции получавам по-често, отколкото обаждания от теб!" - хахаха!
+ Четивност;
+ Ярко изразен, изграден, самобитен и оригинален стил, който си личи и се превръща в запазена марка;
+ Книга, написана с добро, с добри намерения;
+ Близките отношения между дядото и внука бяха наистина затрогващи;
+ Разказва увлекателно;
+ Чудесни природни описания.
Минуси:
- Всичките тия въхкания бяха дразнещи. Ако бяха по-малко и по-нарядко сигурно нямаше да се забелязва толкова, но не са. Въх тук, въх там, пфууу, прекалено е.
- Пак същите теми като предната книга - селото, комунизма, исляма, българи в Америка и т.н. Тогава бяха хубави, разделени на разкази - един разказ, една тема. Сега са омешани. И нещо по-лошо: долавям тенденциозност, загатваща за школувано писане, или занаятчийство. Хемингуей е казал "Няма нищо по-лесно от писането. Просто сложи бял лист в пишещата машина и остави сърцето ти да кърви". Живец, живец искам!
- "въглена птица"?
- Миро прави голяма грешка - опитва се да се хареса хем на българите, хем на чужденците. Близо 16-годишният ми опит като писател ми е доказвал нееднократно, че когато се мъчиш да се харесаш на всички, накрая не се харесваш на никой.
- Честно, не съм виждал за главен герой в книга такъв завършен жалък мухльо никъде другаде. Не, да не слушам оправдания - въпросният е на 25 години, голям човек е. Не е нито на 5, нито на 15. Не казвам, че главният герой трябва да е Конан или Рамбо, но все пак трябва да има гръбнак.
- Ах! Още в самото начало Елиф ни е представена в така модерният в днешно време литературен образ на силната, зла, страховита, злокобна и могъща жена. Ама, то поставен до червея от предната точка и померанец ще изглежда като Саурон.
- Следващите във военни университети в България не се наричат кадети, а курсанти.
- Действието се развива през 2006-а (91-а напуснал България, след 15 години се върнал обратно). На Орхан му остават да служи ОЩЕ 9 месеца - няма как да стане, цялата наборна служба тогава беше 9 месеца (6 ако си висшист), никой фатмак няма да даде в ръцете на новопостъпил киртак калашник и да го прати с джип да охранява границата. За целта е нужна поне година служба, а едногодишния военен дълг го намалиха на 9 месеца няколко години преди това. И за каква евросубсидия говори Орхан, като България е член на ЕС от 1 януари 2007-а? И накрая - последния шамар. От 1998-а започва смесена система в Гранични войски - да служат наборни+кадрови военни, а от 2003-а г. вече наборни военнослужещи в Гранични войски НЯМА. През 2006-а Орхан няма как да е служил в гранично поделение. Епизода, дето изстреляха общо към пълнител патрони пък няма да го коментирам, дето всеки патрон в казармата през 2006-а ти се води на гъза.
- Не можеш да ме убедиш, че колкото и да е забутано едно село в страната ни през 2006-а не можеш да се свържеш с външния свят и по-специално Щатите с телефон или джиесем. Ще пишеш писма? Айде бе! И ще си светиш с газена лампа? Нали.
- Героят няма име, всички му викат Американчето. Нямаше да е зле да е кръстен някак.
- Все съм виждал щъркелови гнезда, ама такова дето двама души да се излегнат вътре и да се скрият... Егати спалнята.
- Всичките дядовци и баби разправят истории, философстват, говорят завоалирано с намеци, разказват притчи... Нямаше ли барем за цвят един пропаднал пияница или селски идиот, тъй, за колорит?
- "А после цяла седмица валя нестихващ, мелодраматичен дъжд." Е стига де.
- Книгата изобилства с WTF-епизоди - то не бе първата сцена с автогаричката, дето стъклата й избухнаха от пясъчната буря и после всички си миха лицата от пясъка с вино от дамаджана, не бе срещата с прадядото, дето бръкна в устата на шестгодишния си правнук, изтръгна млечно зъбче и го изяде, не бе триседмичното страдане по любимата, свързано с некъпане, неподстригване и небръснене и какво ли още не.
- "За да спестим пари от бръснар, ще купим ножица, ще наемем хотелска стая и там ще те подстрижа". Уау. Видни икономисти, планиращи правилно семеен бюджет.
- Някои прочели книгата вече споменаха, че имамът не пее/призовава за молитва от минарето, а го прави мюезина. Да го спомена и аз.
- Авторът сякаш не успява да канализира таланта си в правилната посока, а го разпилява в ирелевантности. И: почти нищо не се случва. Приказки, лафове, разкази, притчи, тракане на табла, бръскане на ракия, смукане на джойнт, танци в жаравата и прочее. Действие, действие!
- срещнах ту сурат, ту сюрат. Последно? И кремАклийки. От крема сирене ли идва? КремЪклийки бе, българино.
- На няколко места споменаха, че този роман е лицето на България пред света. Мечтая си за родни творци, които пишат по-малко за селския бит и обичаи, комунизъм, мутри, наркотици и далавери.
- джетлага. Нещо бележка под линия, самолетен синдром, часова разлика, ала-бала? И какъв бе тоя джетлаг, няколко дни не може да го пребори.
- Това звънче, тая хлопка, която се окачва на шията на овцата, се нарича чаН. А не чаМ! Чам е боров дървен материал. Чамкория = Боровец, anyone?
- Книгата можеше да се съкрати доста, определено. А: и едно-две сравнения на хората с отломки бива, ама оттам нататък се набива в очи.
- Е може ли финалът да е толкова никакъв, наникъде и на практика да го няма?
Въпреки всичко, ще си купя и прочета и следващата книга на Мирослав Пенков. С надеждата обаче да е по-добра от тази.
June 23, 2018
Μπορεί η κεντρική ιστορία του μυθιστορήματος του Penkov να θυμίζει κλασική κι ίσως τετριμμένη αφήγηση ενηλικίωσης ενός νεαρού Βούλγαρου μετανάστη ο οποίος γυρίζει στην πατρίδα του, ωστόσο οι κλασικές αυτές αφηγηματικές μορφές χρησιμοποιούνται ως εφαλτήριο απλώς, ως ένας καμβάς για ένα σκοτεινό κι ονειρικό μυθιστόρημα γεμάτο βαλκανικές ιστορίες και θρύλους.
Γυρίζοντας στην Κλεισούρα ο πρωταγωνιστής έρχεται αντιμέτωπος με μύθους, την παγανιστική τελετουργία των αναστενάρηδων, την ιστορία καταστροφής κι αναγέννησης του τόπου του, τις διηγήσεις για τον καπετάν Κόστα και τη θεά Λάντα, αλλά και με την κοινωνική πραγματικότητα του τόπου του.
Το μοτίβο της ελευθερίας, που είναι και το θεμελιώδες του κειμένου, εκφράζεται μάλλον πιο εύγλωττα από τους θηλυκούς χαρακτήρες του βιβλίου. Η εξέγερση της Ελίφ ("Έχω κουραστεί να φοράω μαντίλες και να πηγαίνω στο τζαμί, να μου φέρεται ο πατέρας μου λες και είμαι ζώο, σαν πρόβατο ή σαν κατσίκα. Είμαι γυναίκα. Ανήκω σε μένα.") κι ο αγώνας της για φυγή αντανακλώνται στην ιστορία της μυθικής θεάς Λάντα, η οποία επαναστεί εναντίον του πατέρα της κι ύστερα υποτάσσεται, μεταφορικά αλλά και κυριολεκτικά, στον εραστή της, αφού εκείνος βρίσκεται δεμένος στις πλεξούδες των μαλλιών της.
Παράλληλα κι ο παππούς του πρωταγωνιστή βρίσκεται δεμένος, κουβαλάει το βάρος ενός παρελθόντος που προσπαθεί να προστατεύσει, ενώ το δίλημμα του ήρωα, να ταχθεί μαζί με τον παππού του και να αγωνιστεί για να διατηρήσει την πόλη ως έχει ή να επιτρέψει στη σύγχρονη βιομηχανία να εισχωρήσει και να τη διαβρώσει.
Ο Miroslav Penkov γεννήθηκε στη Βουλγαρία πριν μεταναστεύσει στις Ηνωμένες Πολιτείες το 2001. Στο Βουνό των πελαργών, περιστρέφονται πολλές ιστορίες ταυτόχρονα, τραβώντας τον αναγνώστη σε διαφορετικές κάθε φορά κατευθύνσεις, ανάμεσα στο παρελθόν και το παρόν, την ιστορία και το μύθο, το μύθο και την πραγματικότητα, μέχρις ότου οι γραμμές γίνουν θολές, σύνορα ακαθόριστα· αξιοσημείωτη η τοποθέτηση τ��υ μυθιστορήματος σε μια από τις συνοριακές ζώνες της Βουλγαρίας. Οι προσωπικότητες αλλά και η πορεία των χαρακτήρων είναι συνυφασμένες με αρχαίες ιστορίες και οικογενειακές αφηγήσεις, όλες βαθιά ριζωμένες στο τοπίο των βουνών των Στράντζα, το σπίτι των μαύρων πελαργών, των αναστενάρηδων και των συνεχιστών παγανιστικών παραδόσεων.
Πανέμορφο κι ατμοσφαιρικό, το μυθιστόρημα του Penkov βουτά σε ένα οδυνηρό παρελθόν, τα γεγονότα του οποίου ξεχύνονται και στο παρόν, και προκαλεί τα ερωτήματα: Σε ποιο βαθμό είμαστε καταδικασμένοι να ξαναζήσουμε το παρελθόν, να το μεταφέρουμε μαζί μας; Σε ποιο σημείο πρέπει να υποχωρήσουμε και να το αφήσουμε ελεύθερο;
Γυρίζοντας στην Κλεισούρα ο πρωταγωνιστής έρχεται αντιμέτωπος με μύθους, την παγανιστική τελετουργία των αναστενάρηδων, την ιστορία καταστροφής κι αναγέννησης του τόπου του, τις διηγήσεις για τον καπετάν Κόστα και τη θεά Λάντα, αλλά και με την κοινωνική πραγματικότητα του τόπου του.
Θράκες, Έλληνες και Ρωμαίοι, Σλάβοι, Βούλγαροι και Τούρκοι - μόνο όσοι δεν πέρασαν ποτέ από τη Στράντζα δεν άφησαν πίσω τους ερείπια. Πόσες φορές είχε γίνει στάχτη η Κλεισούρα; Πόσες φορές την είχαν ξαναχτίσει οι άνθρωποί της, σαν να τους έτρεφε μόνο το πείσμα; Ας είναι αυτό το σχολείο σύμβολο της ελευθερίας μας, της αντοχής μας, είχε διακηρύξει κάποτε ο καπετάν Κόστα. Κι ας γίνει στάχτη θα το ξαναφτιάξουμε, ώστε να μπορέσει η Κλεισούρα να ξαναγεννηθεί. Ώσπου στο τέλος -μετά από όλη αυτή την καταστροφή - η ανοικοδόμηση του σχολείου είχε καταλήξει να μη σημαίνει τίποτα άλλο παρά κακή τύχη: αν ξαναχτιστεί το σχολείο, πολύ γρήγορα η φωτιά θα γυρίσει να το κατακάψει.
Το μοτίβο της ελευθερίας, που είναι και το θεμελιώδες του κειμένου, εκφράζεται μάλλον πιο εύγλωττα από τους θηλυκούς χαρακτήρες του βιβλίου. Η εξέγερση της Ελίφ ("Έχω κουραστεί να φοράω μαντίλες και να πηγαίνω στο τζαμί, να μου φέρεται ο πατέρας μου λες και είμαι ζώο, σαν πρόβατο ή σαν κατσίκα. Είμαι γυναίκα. Ανήκω σε μένα.") κι ο αγώνας της για φυγή αντανακλώνται στην ιστορία της μυθικής θεάς Λάντα, η οποία επαναστεί εναντίον του πατέρα της κι ύστερα υποτάσσεται, μεταφορικά αλλά και κυριολεκτικά, στον εραστή της, αφού εκείνος βρίσκεται δεμένος στις πλεξούδες των μαλλιών της.
Παράλληλα κι ο παππούς του πρωταγωνιστή βρίσκεται δεμένος, κουβαλάει το βάρος ενός παρελθόντος που προσπαθεί να προστατεύσει, ενώ το δίλημμα του ήρωα, να ταχθεί μαζί με τον παππού του και να αγωνιστεί για να διατηρήσει την πόλη ως έχει ή να επιτρέψει στη σύγχρονη βιομηχανία να εισχωρήσει και να τη διαβρώσει.
Θυμήθηκα τους πελαργούς που έφταναν στην πόλη ψηλά πάνω απ' τις στέγες των σπιτιών και των πολυκατοικιών, να ανεβαίνουν πάνω στα θερμά ρεύματα του αέρα, και οι κύκλοι να γίνονται ολοένα πιο μεγάλοι, πιο γεμάτοι με κάθε νέο πελαργό που έφτανε. Και θυμήθηκα πως τους παρακολουθούσαμε από το μπαλκόνι μας κι ο παππούς ρωτούσε: "Παιδί μου, ποιος πελαργός είσαι εσύ;"
Ο Miroslav Penkov γεννήθηκε στη Βουλγαρία πριν μεταναστεύσει στις Ηνωμένες Πολιτείες το 2001. Στο Βουνό των πελαργών, περιστρέφονται πολλές ιστορίες ταυτόχρονα, τραβώντας τον αναγνώστη σε διαφορετικές κάθε φορά κατευθύνσεις, ανάμεσα στο παρελθόν και το παρόν, την ιστορία και το μύθο, το μύθο και την πραγματικότητα, μέχρις ότου οι γραμμές γίνουν θολές, σύνορα ακαθόριστα· αξιοσημείωτη η τοποθέτηση τ��υ μυθιστορήματος σε μια από τις συνοριακές ζώνες της Βουλγαρίας. Οι προσωπικότητες αλλά και η πορεία των χαρακτήρων είναι συνυφασμένες με αρχαίες ιστορίες και οικογενειακές αφηγήσεις, όλες βαθιά ριζωμένες στο τοπίο των βουνών των Στράντζα, το σπίτι των μαύρων πελαργών, των αναστενάρηδων και των συνεχιστών παγανιστικών παραδόσεων.
Πανέμορφο κι ατμοσφαιρικό, το μυθιστόρημα του Penkov βουτά σε ένα οδυνηρό παρελθόν, τα γεγονότα του οποίου ξεχύνονται και στο παρόν, και προκαλεί τα ερωτήματα: Σε ποιο βαθμό είμαστε καταδικασμένοι να ξαναζήσουμε το παρελθόν, να το μεταφέρουμε μαζί μας; Σε ποιο σημείο πρέπει να υποχωρήσουμε και να το αφήσουμε ελεύθερο;
May 17, 2016
Първо да спомена, че съм доста учуден от множеството чуждестранни ревюта отдолу. Те са интересен поглед, защото ние като народ ми се струва, че редовно забравяме колко малка държава сме и ми беше интересно да видя как ще се възприеме един толкова български роман (нищо, че отзад пише "американски") на запад.
Чаках романа на Пенков много дълго време и винаги се радвам, когато се окаже, че нещо си е заслужавало. Има книги, които чета на един дъх - тази я четох на много дихания. Бавно и разточително, каквато беше и самата история - но в никакъв случай в лошия смисъл на думата.
Основната история бе пъстра, интересна и с правилното темпо. Езикът на Пенков е болезнено практичен - няма дума, която да не ти казва нещо. Няма празни прилагателни, няма го ненужното поетизиране на романа, което наблюдаваме при повечето му български колеги. Имаше си своите туистове и драми, но не е в тях основната идея на романа.
Голямото богатство на романа е друго обаче - първо, той се справя страшно добре с мащабите на историята - представена е като лична, митологизирана, без да се драматизира, че от нея зависи нещо повече от личното щастие на четирима герои.
Второ - подобно на Халед Хосейни, който също пише само за родината си, но не звучи като просто афганистански автор, Мирослав Пенков представя едни странджански проблеми по възможно най-универсалния начин за света. Посланията на книгата могат да бъдат разбрани както от хора, които живеят в Странджа, така и от хора, които живеят в Бостън, например.
Преди да прочета Щъркелите и планината смятах Мирослав Пенков за най-добрия жив български автор, в смисъла на това, че най-добре разказва практично историите си. Още в На изток от запада беше така. Романът му само затвърди мнението ми - Пенков е богатство, което трябва да тачим. И да се радваме, че и на хиляди километри от нас да ги пише тия романи, все пак за България пише.
Задължително четиво - и да ви хареса, и да не ви. Отдавна излизането на сериозна българска книга (Конрад не се брои, мерси) не се беше превръщало в събитие. И ми е хубаво като минавам през десетките книжарници в София, всичките отпред с уникално красивото издание на романа на витрините си (наистина, поздравления за Сиела. Дано преиздадат На изток от запада с твърди корици, че така са ми несъразмерни в библиотеката).
И в крайна сметка, макар че се опитах да напиша възможно най-практично и неемоционално ревю - много силен кандидат за роман на годината. И не, не говоря за български роман на годината.
Чаках романа на Пенков много дълго време и винаги се радвам, когато се окаже, че нещо си е заслужавало. Има книги, които чета на един дъх - тази я четох на много дихания. Бавно и разточително, каквато беше и самата история - но в никакъв случай в лошия смисъл на думата.
Основната история бе пъстра, интересна и с правилното темпо. Езикът на Пенков е болезнено практичен - няма дума, която да не ти казва нещо. Няма празни прилагателни, няма го ненужното поетизиране на романа, което наблюдаваме при повечето му български колеги. Имаше си своите туистове и драми, но не е в тях основната идея на романа.
Голямото богатство на романа е друго обаче - първо, той се справя страшно добре с мащабите на историята - представена е като лична, митологизирана, без да се драматизира, че от нея зависи нещо повече от личното щастие на четирима герои.
Второ - подобно на Халед Хосейни, който също пише само за родината си, но не звучи като просто афганистански автор, Мирослав Пенков представя едни странджански проблеми по възможно най-универсалния начин за света. Посланията на книгата могат да бъдат разбрани както от хора, които живеят в Странджа, така и от хора, които живеят в Бостън, например.
Преди да прочета Щъркелите и планината смятах Мирослав Пенков за най-добрия жив български автор, в смисъла на това, че най-добре разказва практично историите си. Още в На изток от запада беше така. Романът му само затвърди мнението ми - Пенков е богатство, което трябва да тачим. И да се радваме, че и на хиляди километри от нас да ги пише тия романи, все пак за България пише.
Задължително четиво - и да ви хареса, и да не ви. Отдавна излизането на сериозна българска книга (Конрад не се брои, мерси) не се беше превръщало в събитие. И ми е хубаво като минавам през десетките книжарници в София, всичките отпред с уникално красивото издание на романа на витрините си (наистина, поздравления за Сиела. Дано преиздадат На изток от запада с твърди корици, че така са ми несъразмерни в библиотеката).
И в крайна сметка, макар че се опитах да напиша възможно най-практично и неемоционално ревю - много силен кандидат за роман на годината. И не, не говоря за български роман на годината.
June 6, 2016
I was curuious to read Penkov's second book, after the well celebrated 'East of the west'. I wanted to read the English version as I was wondering why someone would chose to write in a language other than their native one.
My opinion of Penkov's writing was confirmed - his style is beautiful and well- polished, embelished with attractive words that, I am sure, does the job of impressing the average reader. Yet, this writing feels too much like a college paper, graded with an A, rather than a piece that is deeply heartfelt.
That, however, is not the main problem in this book. "Stork Mountain" simply doesn't tell a convincing story. A grown-up boy coming back to meet his grandpa, reconnect with his past...a great start...but then comes all the nestinari/storks/communism/heartbreak pieces. It seems the author tried to do a puzzle but somehow the pieces didn't fit, at least for me.
I do not know how much time Penkov spent researching on the book and talking to local people in Strandja, but at times it feels that he just sat and wrote the book without his foot stepping out of his office.
A question that remains unanswered for me is 'Who is this book meant for?' If it is meant to appeal to Bulgarian imigrants...then it will probably strike a sensitive cord or two. In any case, if it does reach to a larger audience, I will be really happy. Although I hope Penkov's next book is better.
My opinion of Penkov's writing was confirmed - his style is beautiful and well- polished, embelished with attractive words that, I am sure, does the job of impressing the average reader. Yet, this writing feels too much like a college paper, graded with an A, rather than a piece that is deeply heartfelt.
That, however, is not the main problem in this book. "Stork Mountain" simply doesn't tell a convincing story. A grown-up boy coming back to meet his grandpa, reconnect with his past...a great start...but then comes all the nestinari/storks/communism/heartbreak pieces. It seems the author tried to do a puzzle but somehow the pieces didn't fit, at least for me.
I do not know how much time Penkov spent researching on the book and talking to local people in Strandja, but at times it feels that he just sat and wrote the book without his foot stepping out of his office.
A question that remains unanswered for me is 'Who is this book meant for?' If it is meant to appeal to Bulgarian imigrants...then it will probably strike a sensitive cord or two. In any case, if it does reach to a larger audience, I will be really happy. Although I hope Penkov's next book is better.
May 17, 2016
Щъркелите и планината, българинът, оплетен в корените си: http://knigolandia.info/book-review/s...
Нека е ясно отнапред, че това е роман, писан за американска и изобщо незапозната с българските реалии публика – точно така, както Халед Хосейни покорява сърца по цялата планета с универсалността на иначе локалните си сюжети. И това е начинът същината на българщината да бъде предадена на света – тя трябва да бъде на английски, трябва да звучи общочовешки, трябва да бъде колоритна и драматична, притегателна и запомняща се. Но в случая с “Щъркелите и планината” има още един допълнителен пласт, който променя уравнението в наша полза – Мирослав преведе сам романа си, при това не механично и по задължение, а с истинска отдаденост и страст. Както пише в своето обръщение към българските читатели: “тази книга е дважди родена – веднъж на английски, веднъж на български”. И мисля, че това ще бъде оценено, защото звученето на двата езика е различно, а умението на Пенков да борави с цялото богатство на българския език е неподражаемо. А в Странджа как говориш определя какъв си.
CIELA Books
http://knigolandia.info/book-review/s...
Нека е ясно отнапред, че това е роман, писан за американска и изобщо незапозната с българските реалии публика – точно така, както Халед Хосейни покорява сърца по цялата планета с универсалността на иначе локалните си сюжети. И това е начинът същината на българщината да бъде предадена на света – тя трябва да бъде на английски, трябва да звучи общочовешки, трябва да бъде колоритна и драматична, притегателна и запомняща се. Но в случая с “Щъркелите и планината” има още един допълнителен пласт, който променя уравнението в наша полза – Мирослав преведе сам романа си, при това не механично и по задължение, а с истинска отдаденост и страст. Както пише в своето обръщение към българските читатели: “тази книга е дважди родена – веднъж на английски, веднъж на български”. И мисля, че това ще бъде оценено, защото звученето на двата езика е различно, а умението на Пенков да борави с цялото богатство на българския език е неподражаемо. А в Странджа как говориш определя какъв си.
CIELA Books
http://knigolandia.info/book-review/s...
June 25, 2021
Καλά το ξεκίνησε, κάπου στην πορεία λίγο το χάσαμε όμως. Είχα εντυπωσιαστεί (όπως και πολλοί άλλοι) με τη σειρά διηγημάτων του Penkov "Ανατολικά της Δύσης", την οποία έχω προτείνει σε πολύ κόσμο, αλλά η πρώτη του προσπάθεια στο μυθιστόρημα ένιωσα (όπως και πολλοί άλλοι) ότι δε δικαίωσε τις προσδοκίες που μου είχε δημιουργήσει. Δεν πειράζει, μικρός είναι ακόμα, θα ξαναπροσπαθήσει.
Βασικά πρόκειται για κλασική περίπτωση βιβλίου που σκέφτεσαι ότι είναι μια καλή ιδέα αλλά στην εκτέλεση κάτι δεν πήγε καλά. Καταρχάς διολισθαίνει στο μελό σε κάμποσα σημεία, ειδικά όσο οδεύει προς την τελική κορύφωση. Το προσπαθεί υπερβολικά, το πιέζει και τελικά το αποτέλεσμα δεν είναι φυσικό, ο λόγος δε ρέει αβίαστα. Δεν είναι ότι δεν υπάρχουν καλά στοιχεία στη γραφή του, αλλά χάνονται μέσα σε έναν καταιγισμό λυρικού φολκλόρ, με άφθονες παρομοιώσεις (όχι πάντα επιτυχημένες, βλ. "πόδια άσπρα σαν το γιαούρτι" - αλήθεια τώρα;) και δραματικές συναισθηματικές εξάρσεις για την ανακάλυψη της βουλγαρικής-βαλκανικής ταυτότητας του ήρωα.
Και ταυτόχρονα, όλο το παραπάνω δε δένει με την κύρια ιστορία, που είναι η επιστροφή του φοιτητή ήρωα από την Αμερική στη Βουλγαρία για να πουλήσει την ιδιοκτησία του και να πληρώσει τα φοιτητικά του δάνεια. Μεταξύ της κεντρικής ιστορίας που διαδραματίζεται στο σήμερα και όλων των υπολοίπων ιστοριών για τους αναστενάρηδες, τις σλαβικές θεότητες, τους πελαργούς και τους επαναστάτες της απελευθέρωσης χάσκει μια άβυσσος, η οποία ξαφνικά κλείνει - ε, τα σημάδια της τομής φαίνονται. Δεν υπάρχει ισορροπία, δεν υπάρχει πουθενά η Βουλγαρία του σήμερα, μόνο η Βουλγαρία των θρύλων αναδύεται μέσα από τις σελίδες του βιβλίου. Σε κάποιο βαθμό αυτό έχει μια εξήγηση, καθώς η ιστορία δεν εκτυλίσσεται στη Σόφια αλλά στην παραμεθόριο, αλλά υπάρχει εδώ μια υπερβολή. Άλλο πράγμα η ζωή στην επαρχία, με τις δοξασίες της και τους αναχρονισμούς της και άλλο η Αλίκη στη χώρα των θαυμάτων.
Δυστυχώς μου άφησε και την αίσθηση μιας προχειρότητας. Το πρόσωπο της αφήγησης σε κάποια σημεία αλλάζει χωρίς να είναι σαφές πώς και γιατί, δημιουργώντας την εντύπωση ότι πρόκειται μάλλον για μια άτεχνη διήγηση και λιγότερο μία ηθελημένη μετάβαση. Δεν μπορώ να το πω με βεβαιότητα, αλλά το εντόπισα σε λίγα σημεία κάπως διάσπαρτα και δεν κατάφερα να εντοπίσω κάποιο μοτίβο ή κάποιον λόγο για τον οποίο ο συγγραφέας μπορεί να επέλεξε αυτή τη μεταστροφή.
Συνολικά, θα κατέτασσα το "Βουνό των πελαργών" στην κατηγορία "δε χάνεις και κάτι αν δεν το διαβάσεις". Θα διάβαζα και το επόμενο βιβλίο του Penkov ίσως, ψάχνοντας για το συγγραφέα του "Ανατολικά της Δύσης" - κάπου εκεί είναι, ίσως στο επόμενο να κάνει πιο αισθητή την παρουσία του.
Βασικά πρόκειται για κλασική περίπτωση βιβλίου που σκέφτεσαι ότι είναι μια καλή ιδέα αλλά στην εκτέλεση κάτι δεν πήγε καλά. Καταρχάς διολισθαίνει στο μελό σε κάμποσα σημεία, ειδικά όσο οδεύει προς την τελική κορύφωση. Το προσπαθεί υπερβολικά, το πιέζει και τελικά το αποτέλεσμα δεν είναι φυσικό, ο λόγος δε ρέει αβίαστα. Δεν είναι ότι δεν υπάρχουν καλά στοιχεία στη γραφή του, αλλά χάνονται μέσα σε έναν καταιγισμό λυρικού φολκλόρ, με άφθονες παρομοιώσεις (όχι πάντα επιτυχημένες, βλ. "πόδια άσπρα σαν το γιαούρτι" - αλήθεια τώρα;) και δραματικές συναισθηματικές εξάρσεις για την ανακάλυψη της βουλγαρικής-βαλκανικής ταυτότητας του ήρωα.
Και ταυτόχρονα, όλο το παραπάνω δε δένει με την κύρια ιστορία, που είναι η επιστροφή του φοιτητή ήρωα από την Αμερική στη Βουλγαρία για να πουλήσει την ιδιοκτησία του και να πληρώσει τα φοιτητικά του δάνεια. Μεταξύ της κεντρικής ιστορίας που διαδραματίζεται στο σήμερα και όλων των υπολοίπων ιστοριών για τους αναστενάρηδες, τις σλαβικές θεότητες, τους πελαργούς και τους επαναστάτες της απελευθέρωσης χάσκει μια άβυσσος, η οποία ξαφνικά κλείνει - ε, τα σημάδια της τομής φαίνονται. Δεν υπάρχει ισορροπία, δεν υπάρχει πουθενά η Βουλγαρία του σήμερα, μόνο η Βουλγαρία των θρύλων αναδύεται μέσα από τις σελίδες του βιβλίου. Σε κάποιο βαθμό αυτό έχει μια εξήγηση, καθώς η ιστορία δεν εκτυλίσσεται στη Σόφια αλλά στην παραμεθόριο, αλλά υπάρχει εδώ μια υπερβολή. Άλλο πράγμα η ζωή στην επαρχία, με τις δοξασίες της και τους αναχρονισμούς της και άλλο η Αλίκη στη χώρα των θαυμάτων.
Δυστυχώς μου άφησε και την αίσθηση μιας προχειρότητας. Το πρόσωπο της αφήγησης σε κάποια σημεία αλλάζει χωρίς να είναι σαφές πώς και γιατί, δημιουργώντας την εντύπωση ότι πρόκειται μάλλον για μια άτεχνη διήγηση και λιγότερο μία ηθελημένη μετάβαση. Δεν μπορώ να το πω με βεβαιότητα, αλλά το εντόπισα σε λίγα σημεία κάπως διάσπαρτα και δεν κατάφερα να εντοπίσω κάποιο μοτίβο ή κάποιον λόγο για τον οποίο ο συγγραφέας μπορεί να επέλεξε αυτή τη μεταστροφή.
Συνολικά, θα κατέτασσα το "Βουνό των πελαργών" στην κατηγορία "δε χάνεις και κάτι αν δεν το διαβάσεις". Θα διάβαζα και το επόμενο βιβλίο του Penkov ίσως, ψάχνοντας για το συγγραφέα του "Ανατολικά της Δύσης" - κάπου εκεί είναι, ίσως στο επόμενο να κάνει πιο αισθητή την παρουσία του.
April 20, 2017
3.5 stars
This review is really tough for me. I have thought about it for a few days now and it has not gotten any better. There is so much I loved about this book, but yet... it also had its drawbacks. It is a simple story, told in a beautiful prose. And although the wording was beautiful, it at times became very weighty. There is so much back story told in this book. Back story is definitely needed here, but I felt that the girth of backstory considerably weighed down the overall rhythm.
The theme of the stork, coming, nesting and leaving, is thread throughout the story in many characters. The traditions of the Nestinari and the Bulgarian culture, from the forming of the village to the Tsars to the present was interesting. The portions of the story given over to the Grandfather and the Grandson moved most smoothly and propelled the story.
An American student, broke and in debt, travels to the Standja Mountains in Bulgaria looking for his missing Grandfather. He plans to sell off his inheritance of 20 acres of prime land to help pay for his huge student loan. His destination is the village of Klisura. What he went looking for is not what he found. What he found was his Grandfather, a girl who broke his heart, protection for the storks, and finally himself.
This review is really tough for me. I have thought about it for a few days now and it has not gotten any better. There is so much I loved about this book, but yet... it also had its drawbacks. It is a simple story, told in a beautiful prose. And although the wording was beautiful, it at times became very weighty. There is so much back story told in this book. Back story is definitely needed here, but I felt that the girth of backstory considerably weighed down the overall rhythm.
The theme of the stork, coming, nesting and leaving, is thread throughout the story in many characters. The traditions of the Nestinari and the Bulgarian culture, from the forming of the village to the Tsars to the present was interesting. The portions of the story given over to the Grandfather and the Grandson moved most smoothly and propelled the story.
An American student, broke and in debt, travels to the Standja Mountains in Bulgaria looking for his missing Grandfather. He plans to sell off his inheritance of 20 acres of prime land to help pay for his huge student loan. His destination is the village of Klisura. What he went looking for is not what he found. What he found was his Grandfather, a girl who broke his heart, protection for the storks, and finally himself.
December 2, 2015
Where three countries meet
The Strandja Mountains which lie on the borderlands of Bulgaria and Turkey are the setting for this remarkable and very enjoyable novel.
An anonymous young American graduate student travels to the obscure village where his Bulgarian grandfather has moved without reference to the rest of the family some years previously. This apparently decent young man quickly finds himself embroiled in mystery and intrigue when he meets among others his Grandpa, the local imam, his rebellious daughter and discovers that in the past, the village was a centre for fire walkers of mixed Bulgarian and Greek origin. Why does the Christian half of the village lie empty while the Muslim is full? What events in the past led to the end of the fire dance and the exodus of the Christians? How was Grandpa involved? Why has he bought up all the derelict houses in the village? Why does the imam want him to sell? Why do the young Muslim girls exhibit a mania for the defunct fire dance?
This is a very clever novel which kept me reading through revelation after shocking revelation. Nothing here is quite what it appears. Expect ulterior motives, secrets, lies, crimes and acts of violence. The reader will learn much of the history of this much abused and exploited region and of differences which are historical, ethnic, religious and above all, familial. There are cunning parallels from Grandpa’s past to the young American’s present. What do we learn from the past? – perhaps, not very much.
Miroslav Penkov is a terrific story teller, above all, and I recommend this novel to anyone who loves to immerse themselves in another world.
The Strandja Mountains which lie on the borderlands of Bulgaria and Turkey are the setting for this remarkable and very enjoyable novel.
An anonymous young American graduate student travels to the obscure village where his Bulgarian grandfather has moved without reference to the rest of the family some years previously. This apparently decent young man quickly finds himself embroiled in mystery and intrigue when he meets among others his Grandpa, the local imam, his rebellious daughter and discovers that in the past, the village was a centre for fire walkers of mixed Bulgarian and Greek origin. Why does the Christian half of the village lie empty while the Muslim is full? What events in the past led to the end of the fire dance and the exodus of the Christians? How was Grandpa involved? Why has he bought up all the derelict houses in the village? Why does the imam want him to sell? Why do the young Muslim girls exhibit a mania for the defunct fire dance?
This is a very clever novel which kept me reading through revelation after shocking revelation. Nothing here is quite what it appears. Expect ulterior motives, secrets, lies, crimes and acts of violence. The reader will learn much of the history of this much abused and exploited region and of differences which are historical, ethnic, religious and above all, familial. There are cunning parallels from Grandpa’s past to the young American’s present. What do we learn from the past? – perhaps, not very much.
Miroslav Penkov is a terrific story teller, above all, and I recommend this novel to anyone who loves to immerse themselves in another world.
February 28, 2021
Този роман е поредно залитане на съвременен български автор да се пробва в територията на Елин Пелин и Йордан Йовков... Неуспешно... Чудя се няма ли по-актуална тематика за съвременния български писател?
Давам две звезди, защото в някаква степен ми харесаха лирическите отклонения за Лада, Перун, Атила. Останалото беше доста слабо откъм идеи. Да не говорим за полит-коректните мотиви. Може да пише, но какво пише?!?
Давам две звезди, защото в някаква степен ми харесаха лирическите отклонения за Лада, Перун, Атила. Останалото беше доста слабо откъм идеи. Да не говорим за полит-коректните мотиви. Може да пише, но какво пише?!?
July 26, 2016
Е не...и на английски и на български тази книга остава истинско мъчение. Макар че признавам на английски звучи една идея по-добре. И все пак, ако една книга не успява да ме грабне до 50тата страница, какво точно се очаква да направя? Преди вероятно бих се насилила да я довърша, но от известно време се опитвам да намеря повече време за книги, които действително ми харесват и искам да прочета. Това автоматично изключва онези, които не са ми приятни и просто не ми допадат по една или друга причина. Исках да харесам тази книга, защото харесах предишната книга на автора (На Изток от Запада) и вероятно затова имах завишени предварителни очаквания. Но не се получава. Няма химия или нещо друго. Както и да го наречем проблемите за мен главно са два:
- Изключително много ме дразнят използваните от автора обръщения и описания, които просто не съответстват на реалността. Та кой говори така на село? Всеки, който е пътувал из България и е имал възможността да общува с местното население ще разбере, че описанията и всички диалози в книгата звучат изключително фалшиво. Например, кога някакъв дядо от село ще каже на внука си да не му говори небивалици, че ще вземе да получи ерекция (цитирам по памет, но беше нещо в този дух)?!
- Всяка глава е някак несвързана с предишната. Да, героите са същите. Да, има някакво развитие на повествованието. Обаче не мога да се отърся от усещането, че всяка глава е като индивидуален разказ с близки герои, но не същите. Самата история не звучи свързано и моментите не са обединени. Сякаш всичко е нахвърляно ей така, набързо, взето от тук и от там. А дали силата на автора не е именно в разказа (каквато беше и предишната му книга - сборник с разкази)?!
Както и да е, засега приключвам с тази книга. Две звезди заради опита на автора да създаде история, за самия замисъл, от който имаше шанс да се получи нещо подобаващо представящо България пред очите на света. Жалко!
- Изключително много ме дразнят използваните от автора обръщения и описания, които просто не съответстват на реалността. Та кой говори така на село? Всеки, който е пътувал из България и е имал възможността да общува с местното население ще разбере, че описанията и всички диалози в книгата звучат изключително фалшиво. Например, кога някакъв дядо от село ще каже на внука си да не му говори небивалици, че ще вземе да получи ерекция (цитирам по памет, но беше нещо в този дух)?!
- Всяка глава е някак несвързана с предишната. Да, героите са същите. Да, има някакво развитие на повествованието. Обаче не мога да се отърся от усещането, че всяка глава е като индивидуален разказ с близки герои, но не същите. Самата история не звучи свързано и моментите не са обединени. Сякаш всичко е нахвърляно ей така, набързо, взето от тук и от там. А дали силата на автора не е именно в разказа (каквато беше и предишната му книга - сборник с разкази)?!
Както и да е, засега приключвам с тази книга. Две звезди заради опита на автора да създаде история, за самия замисъл, от който имаше шанс да се получи нещо подобаващо представящо България пред очите на света. Жалко!
June 2, 2016
Предната книга на Пенков ми хареса, обаче тази... още сме далеч от края на годината, но определено това е книгата за 2016 като започнем от корицата - страхотна, после преминем през увода, в който има обяснение, че тази книга всъщност не е преведена от английски на български, тя просто съществува на двата езика (абсолютно уважение че сам е отделил време, за да я напише и на двата езика), има страхотно обяснение, какво го е накарало да я напише в 7 части и още се намираме само в увода..
Съдържанието и историята и като цяло..съдържат толкова много българщина, но не тази българщина, която в днешно време се използва от хората, за да кажат нещо лошо, също така не е и никак идеализирана, така че в книгата ще намерите българщината такава каквато е. Научих за нестинарството, за Странджа, за Клисура, за калушарите, за щъркелите, за гръцката митология (дори Атила не е останал пропуснат от Пенков) и за любовта, последната присъства навсякъде в днешно време, а в 'Щъркелите и планината' тя е съпроводена от още много, все силни, чувства. Голяма част от тях бяха породени от силното засягане на връзката между внук и дядо, която поне за мен е адски въздействаща и носи много лични спомени, а в самия край.. "С дядо обаче не чуваме кавгата. Сънуваме, затворили очи. И кой може да ни каже точно какво ще стане, като вдигнем клепки?"
ПП. Може би най-хубавата част от това ревю.. тази книга ми беше подарък от гениален човек. Диди = déesse. Мисля, че така беше на френски и не го използвам случайно, защото подозирам, че ако ти не съществуваше земята щеше да спре да се върти или нещо от този мащаб щеше да ни връхлети (или поне мен), ти си мееееееега яка и искрено ти благодаря за изненадващия подарък и когато ми я даде се почувствах като Доби като получи чорапа от Хари Потър, сериозно.
Съдържанието и историята и като цяло..съдържат толкова много българщина, но не тази българщина, която в днешно време се използва от хората, за да кажат нещо лошо, също така не е и никак идеализирана, така че в книгата ще намерите българщината такава каквато е. Научих за нестинарството, за Странджа, за Клисура, за калушарите, за щъркелите, за гръцката митология (дори Атила не е останал пропуснат от Пенков) и за любовта, последната присъства навсякъде в днешно време, а в 'Щъркелите и планината' тя е съпроводена от още много, все силни, чувства. Голяма част от тях бяха породени от силното засягане на връзката между внук и дядо, която поне за мен е адски въздействаща и носи много лични спомени, а в самия край.. "С дядо обаче не чуваме кавгата. Сънуваме, затворили очи. И кой може да ни каже точно какво ще стане, като вдигнем клепки?"
ПП. Може би най-хубавата част от това ревю.. тази книга ми беше подарък от гениален човек. Диди = déesse. Мисля, че така беше на френски и не го използвам случайно, защото подозирам, че ако ти не съществуваше земята щеше да спре да се върти или нещо от този мащаб щеше да ни връхлети (или поне мен), ти си мееееееега яка и искрено ти благодаря за изненадващия подарък и когато ми я даде се почувствах като Доби като получи чорапа от Хари Потър, сериозно.
August 22, 2016
Много красива, но по български тежка. Защо нашето изкуство все е тежко, тъжно, обречено и прочие... Толкова е депресиращо. Можеше да е пак красиво, дори да не беше тъжно, наистина.
С намек за приказно, което се покрива с реално, точно както нестинарският танц е мит и реалност едновременно. Хареса ми хармонията в българското село. И тогава, и сега... защото едва ли нещата са се променили много. С дъх на лято и с дъх на зима. Стари къщи, пазещи скъпи спомени за отминало време, за важни неща.
"Назад не поглеждай"...
Може би само един-единствен път. И не повече.
Любопитно ми е да прочета повече отзиви от чужденци, защото книгата наистина е доста характерна за нашата литература, но със сигурност е нещо, почти непознато на Запад. Може би заради това е тази красива заигравка с митове и легенди, включваща предимно славянските вярвания. Богове, които Западът малко познава (че и ние самите - къде, извинете, можете да прочетете повече и по-пълно за славянските божества? Не се сещам...)
Оставам все пак щастлива след тази книга, по един особено странен начин. Чувството е горе-долу като след "Калуня-каля", духът е подобен. Могъщата природа и ние в нея, толкова мъничка част от цялото. Идваме и си отиваме от едно място на друго. От вкъщи към някое далечно място и от там отново към вкъщи. Като щъркелите.
С намек за приказно, което се покрива с реално, точно както нестинарският танц е мит и реалност едновременно. Хареса ми хармонията в българското село. И тогава, и сега... защото едва ли нещата са се променили много. С дъх на лято и с дъх на зима. Стари къщи, пазещи скъпи спомени за отминало време, за важни неща.
"Назад не поглеждай"...
Може би само един-единствен път. И не повече.
Любопитно ми е да прочета повече отзиви от чужденци, защото книгата наистина е доста характерна за нашата литература, но със сигурност е нещо, почти непознато на Запад. Може би заради това е тази красива заигравка с митове и легенди, включваща предимно славянските вярвания. Богове, които Западът малко познава (че и ние самите - къде, извинете, можете да прочетете повече и по-пълно за славянските божества? Не се сещам...)
Оставам все пак щастлива след тази книга, по един особено странен начин. Чувството е горе-долу като след "Калуня-каля", духът е подобен. Могъщата природа и ние в нея, толкова мъничка част от цялото. Идваме и си отиваме от едно място на друго. От вкъщи към някое далечно място и от там отново към вкъщи. Като щъркелите.
August 21, 2019
Американска пише на гърба на "Щъркелите и планината", но по-българска книга отдавна не бях чел. Респект към труда на Мирослав Пенков - написал е чудесен роман, без да забрави корените си. Изящни изречения, многопластова история, която се разкриваше пред очите ми все едно присъствах на археологически разкопки. Митове и легенди, преплетени с житейските съдби на главните герои, прелест, просто прелест. В заключение мога да кажа само - ето това е сграбчващо гърлото четиво, не набеденото за такова Аз още броя дните на Георги Бърдаров. Сори - Мирослав води с поне седем обиколки. (толкова бяха частите на книгата, ха-ха)
November 2, 2016
Admittedly, I'm the perfect target group reader for this book, not only for being susceptible to the nostalgia of the people who left Bulgaria many years ago, but also for the shared memories of the historical age in which I, the writer and many others grew up. That's why I could easily relate to a whole lot of things the writer mentions in passing, which is not a given for many other readers. He manages to intertwine the political and the mystical, the personal and the national, the historical and the spiritual, in unexpected ways, and creates a picture of my country that truly speaks to me. I'm aware of the numerous flaws that others have mentioned, the excessive "national-local" colorfulness, the repetitiveness of many details, the uncalled for diminutives for almost everything, not to mention the factual errors (especially the imam-muezzin mix-up), but at the end of the day, I enjoyed the book immensely, I found (once again) Miroslav Penkov's writing style mesmerizing and utterly engrossing, and I seriously consider reading his own translation of the book into Bulgarian.
(I wish he'd shown the same attention to details for the audio narration of the book though - Sof'ia is totally out of place here).
(I wish he'd shown the same attention to details for the audio narration of the book though - Sof'ia is totally out of place here).
June 28, 2016
Прочетох доста отзиви за книгата и тръгнах хем с три на ум, хем с люпобитство. Излязла е през април тази година и така се превръща в една от най-"пресните" книги, които съм подхващал. Реших преди това да прочета предишната книга на автора, сборника с разкази "На изток от Запада", за да видя за какво иде реч. След като не останах особено очарован, доста се чудех дали да не изчакам да мине повече време, преди да се втурна към следващата му книга.
Но не издържах, още повече като прочетох, че вървяла леко. Донякъде това е така. Историята тече относително безпрепятствано, на моменти натежава, къде с атмосферата, къде със самата себе си. Но силно четивна, успя да ме увлече и да държи интере са ми. Вярно, не със съдбите на героите, но все пак. Съгласен съм с някои от ревютата, че психологизма е плитичък. Както и при сборника с разкази Пенков се подхваща интересни мотиви и вътрешни симетрии, които обаче тук ми се сториха доразвити. Това ми остави някакъв послевкус на завършеност. Не знам дали тази вътрешна кохерентност успя да компенсира сякаш самоцелните включвания на странични митологични нишки. С тях текстът все едно се опитва да прочете по съвременен начин както митологемите, с които играе, така и някои похвати, напомнящи класическите трагедии, където "ниския" ежедневен живот се тълкува във "високи" паралелни включвания (там на хорове, тук или на приказки, или на митове, понякога разказвани от герои, друг път - неясно от кого), изразени на над-ежедневния код на божественото. (С вплитането на народната митология и обичаи, усетих аромата на Олга Токарчук, която доста харесвам.)
Силното присъствие на този код създава най-специфичното в книгата, атмосферата. Може би понеже съм пристрастен към Странджа, това ме държа най-много и ми беше най-интересно. (Ако нещо подобно се появи и за Пирин, ще бъда безкрайно щастлив.)
Това, което не ми достигаше, беше грапавостта на текста. Както наскоро споменах в един коментар тук, Сиела сякаш пестят от редактори. Текста на места сякаш има топчета - клишета, откровено плоски моменти, изтъркани модели (само като прочетох от анотацията, че американче се връща към корените си, и ми попризля), изгрубявания на езика, които не стоят в целия тон на книгата, изобщо съшити кръпки, които просто не са хармонични на останалата част на историята и изобщо на наративната техника. Това дразнеше.
Другото, което ме поядоса, беше понякога самоцелното присъствие на някои малки епизоди. Историите на моменти все едно са писани като епизоди на сериалче, което се пуска всяка седмица, има някаква основна линия, но нищо не пречи на всяка серия да си е сама за себе си (Тук необичта ми към киното и филмите явно си изигра ролята.) Може би пък в това се крие и четивността на самата история.
Изобщо, книгата можеше да се превърне в шедьовър и именно от това съм леко разочарован. Не знам дали ако беше по-развита, обаче, щеше да е достъпна за широка читателска публика. Понеже сега, струва ми се, е. Много се надявам, някой ден, при второ-трето издание, да се пренапише. Понеже е добре да има и такива истории - не за връщащи се българи, а за оприказнено минало, за мрежи на живота, които вече се губят.
Но не издържах, още повече като прочетох, че вървяла леко. Донякъде това е така. Историята тече относително безпрепятствано, на моменти натежава, къде с атмосферата, къде със самата себе си. Но силно четивна, успя да ме увлече и да държи интере са ми. Вярно, не със съдбите на героите, но все пак. Съгласен съм с някои от ревютата, че психологизма е плитичък. Както и при сборника с разкази Пенков се подхваща интересни мотиви и вътрешни симетрии, които обаче тук ми се сториха доразвити. Това ми остави някакъв послевкус на завършеност. Не знам дали тази вътрешна кохерентност успя да компенсира сякаш самоцелните включвания на странични митологични нишки. С тях текстът все едно се опитва да прочете по съвременен начин както митологемите, с които играе, така и някои похвати, напомнящи класическите трагедии, където "ниския" ежедневен живот се тълкува във "високи" паралелни включвания (там на хорове, тук или на приказки, или на митове, понякога разказвани от герои, друг път - неясно от кого), изразени на над-ежедневния код на божественото. (С вплитането на народната митология и обичаи, усетих аромата на Олга Токарчук, която доста харесвам.)
Силното присъствие на този код създава най-специфичното в книгата, атмосферата. Може би понеже съм пристрастен към Странджа, това ме държа най-много и ми беше най-интересно. (Ако нещо подобно се появи и за Пирин, ще бъда безкрайно щастлив.)
Това, което не ми достигаше, беше грапавостта на текста. Както наскоро споменах в един коментар тук, Сиела сякаш пестят от редактори. Текста на места сякаш има топчета - клишета, откровено плоски моменти, изтъркани модели (само като прочетох от анотацията, че американче се връща към корените си, и ми попризля), изгрубявания на езика, които не стоят в целия тон на книгата, изобщо съшити кръпки, които просто не са хармонични на останалата част на историята и изобщо на наративната техника. Това дразнеше.
Другото, което ме поядоса, беше понякога самоцелното присъствие на някои малки епизоди. Историите на моменти все едно са писани като епизоди на сериалче, което се пуска всяка седмица, има някаква основна линия, но нищо не пречи на всяка серия да си е сама за себе си (Тук необичта ми към киното и филмите явно си изигра ролята.) Може би пък в това се крие и четивността на самата история.
Изобщо, книгата можеше да се превърне в шедьовър и именно от това съм леко разочарован. Не знам дали ако беше по-развита, обаче, щеше да е достъпна за широка читателска публика. Понеже сега, струва ми се, е. Много се надявам, някой ден, при второ-трето издание, да се пренапише. Понеже е добре да има и такива истории - не за връщащи се българи, а за оприказнено минало, за мрежи на живота, които вече се губят.
April 5, 2016
Brilliant, brilliant, brilliant work! His first novel is what it is- a first novel, so a few "glitches" every now and then are acceptable.
I did not understand some of the previous reviews - the "offended" ex pats and so on, everyone is entitled to an opinion. But to me, this is a beautiful imagery of Bulgaria, an aigre-doux picturesque of the reality, intertwined with history, legend and myth. It represents every bit of the complex character of the people -the bleakness, the hospitality, the negativity, the hopeful longings that reside within Bulgarian hearts.
After 'East of the West', a book I count amongst my favorites, 'The Stork Mountain' is not a disappointment, on the contrary, it is a step forward, towards the literary hall of fame. I am convinced that the complex psychological aspects portrayed in the book; the historical meaning and the hard consequences stemming from it and the simple truths residing in the hearts of the characters will place this novel in our classrooms, our libraries, and most of all- our hearts.
Thank you, Mr. Penkov. I feel pride again- thaks to you.
I did not understand some of the previous reviews - the "offended" ex pats and so on, everyone is entitled to an opinion. But to me, this is a beautiful imagery of Bulgaria, an aigre-doux picturesque of the reality, intertwined with history, legend and myth. It represents every bit of the complex character of the people -the bleakness, the hospitality, the negativity, the hopeful longings that reside within Bulgarian hearts.
After 'East of the West', a book I count amongst my favorites, 'The Stork Mountain' is not a disappointment, on the contrary, it is a step forward, towards the literary hall of fame. I am convinced that the complex psychological aspects portrayed in the book; the historical meaning and the hard consequences stemming from it and the simple truths residing in the hearts of the characters will place this novel in our classrooms, our libraries, and most of all- our hearts.
Thank you, Mr. Penkov. I feel pride again- thaks to you.
February 12, 2018
Прекрасна плетеница от митове, история и действителност. Спомени и мечти, реално и въображаемо се преливат едно в друго неусетно. Тънко нюансиран психологически портрет на протагониста, пък и на дядото. Написано с прекрасен език – на ниво лексика и метафоричност, и изливащо се от сърцето. Чудесен роман, ювелирно изпипан, горещо препоръчвам!
August 6, 2019
Книгата си е ок, просто аз не съм емоционално възприемчива към предания.
September 3, 2020
Приказна, митична, ефирна. Великолепна книга!
April 30, 2016
We are all led to different books for different reasons. I was led to Penkov's Stork Mountain mainly because I am an American living in Bulgaria. A colleague recommended Penkov's short story collection a few years ago and I thoroughly enjoyed it. Why the prologue? Because Stork Mountain is so good, I fear that many potential readers will not find it amidst the flood of new English books that come out every year. Penkov's writing is beautiful and thoughtful, though the story itself is not the greatest. Yet this is what marks an excellent writer- the ability to captivate the reader not with the fast action of a storyline but with well-crafted, meaningful words that give literary works their artistic stature. In short, this is a great novel. The only critical point I want to make is that I felt there were too many flashbacks/asides to varied moments (real or fictional) in Bulgaria's multi-layered history. It almost seemed like Penkov added these few too many historical references as homage to his native land, perhaps as some kind of compensation for any ounce of Bulgarian identity that might have been lost in becoming Americanized. Who knows? But overall, the book--with all of it's side stories-- worked and kept me reading, interested up till the last page.
August 16, 2016
Разделен на седем части, за мен романът започна леко неубедително, известно време се чудих какво точно чета и тъкмо когато бях на път да се откажа, взе че ми стана много интересно. :)
Изчетох доста ревюта за книгата и не останах учудена. Както винаги става с истински добрите романи, мненията обикновено са в двете крайности – историята или много се е харесала, или никак. Честно казано, на мен броят на използваните умалителни хич, ама хич не ми направи чак такова негативно впечатление, както мнозина се оплакаха. Изглежда, съм била по-вглъбена в самия сюжет, отколкото в стремежа да издребнявам, търсейки кусури в стила на автора.
Всяка глава от „Щъркелите и планината“ завършва с подобаващо уместен и категоричен финал и останах искрено удовлетворена и възхитена след прочита на целия роман. Гордея се, че подобни книги прославят творчеството на български писатели по света, и само това има значение! Да не пропусна да спомена и великолепната, умопомрачителна корица на Дамян Дамянов, която е повече от подходящо допълнение към красотата на романа! Сега вече знам какъв подарък да правя на чуждестранните си приятели… :)
Цялото ревю - тук: http://azcheta.com/shtarkelite-i-plan...
Изчетох доста ревюта за книгата и не останах учудена. Както винаги става с истински добрите романи, мненията обикновено са в двете крайности – историята или много се е харесала, или никак. Честно казано, на мен броят на използваните умалителни хич, ама хич не ми направи чак такова негативно впечатление, както мнозина се оплакаха. Изглежда, съм била по-вглъбена в самия сюжет, отколкото в стремежа да издребнявам, търсейки кусури в стила на автора.
Всяка глава от „Щъркелите и планината“ завършва с подобаващо уместен и категоричен финал и останах искрено удовлетворена и възхитена след прочита на целия роман. Гордея се, че подобни книги прославят творчеството на български писатели по света, и само това има значение! Да не пропусна да спомена и великолепната, умопомрачителна корица на Дамян Дамянов, която е повече от подходящо допълнение към красотата на романа! Сега вече знам какъв подарък да правя на чуждестранните си приятели… :)
Цялото ревю - тук: http://azcheta.com/shtarkelite-i-plan...
January 1, 2022
The narrator is returning home to Bulgaria to find his Grandfather, and hopefully to find his inheritance to pay off his mounting debt. He enters into a more traditional village, still struggling with the Greek-Turkish-Bulgarian political history and the Islam-Christian religious history. The local women also regularly experience a shared psychological fever that leads them to practice nestinarstvo, a fire-walking ritual that still takes place in two villages in the country. There is the story of the grandson and a girl he loves, his grandfather's own story, also woven through are folktales and other family stories.
I felt it could be shorter because it could be difficult at times as far as pacing goes, but it is also interesting how it intersects with other books I've read from the region, specifically The Shadow Land. I'm just glad I finished it before the end of 2021 and my year of reading Europe!
I felt it could be shorter because it could be difficult at times as far as pacing goes, but it is also interesting how it intersects with other books I've read from the region, specifically The Shadow Land. I'm just glad I finished it before the end of 2021 and my year of reading Europe!
May 29, 2016
„Щъркелите и планината“ е вдъхновяваща история, излязла изпод перото на умел майстор на словото. Мирослав Пенков безспорно е такъв и ако „На Изток от Запада“ беше първият знак за това, то дебютният му роман е живото доказателство за един рафиниран талант. В действителния живот Пенков е университетски преподавател по творческо писане – споменавам го умишлено още в началото на ревюто си, защото е от ключово значение. Ще разберете за какво говоря, ако прочетете романа, но ще си позволя леко да „надигна завесата“ и тук – цялостното усещане от стила на книгата е като да наблюдаваш прецизната работа на бижутер. С фините си пинсети, с оптиката и нетрепващите си пръсти, той прави това, за което е призван – шлифова, извайва, създава, твори. „Щъркелите и планината“ е като произведение на бижутер, който се наслаждава на професионалните си умения. Създава литература.
Цялото ревю тук: https://bibliotekata.wordpress.com/20...
Цялото ревю тук: https://bibliotekata.wordpress.com/20...
August 22, 2016
"-Ех,сине-прошепна дядо и се вторачи в заключеното зад стъклото пламъче.-Умът на стареца е планина,а всеки спомен-чам,умит в сладко мляко.Вярно,Господът държи човешките бъднини,непредсказуеми и неясни.Нека си ги държи.С миналото обаче сам старецът се разполага.То,миналото,поне се знае.Него и богът не може да го пренареди.Старецът обаче може.Скита се той от баир на баира,звъни с чамовете,а в песента им се надигат отминалите дни-ден отпреди петдесет години,чист и ясен като друг отпреди две недели.И ей на ,боговете се гневят,завиждат.Пълнят чашата на забравата,а старецът,жаден,прималял,пие ли,пие.Застига го скоро умора.Отслабват му нозете.Куцука старецът по стръмните баири и хич вече няма сили да раззвъни звънците.
-Твърде дълго живях в тишина,сине-каза дядо и затвори очи.-Искам сега да разлюлея дървената рамка.Та да звънне главата ми,от баир на баира,през цялата Странджа."
-Твърде дълго живях в тишина,сине-каза дядо и затвори очи.-Искам сега да разлюлея дървената рамка.Та да звънне главата ми,от баир на баира,през цялата Странджа."
March 22, 2019
Има дар слово Мирослав Пенков и напомня волно или неволно Николай Хайтов. Животът в планинските ислямски села на България е и любима негова тема, така че паралелите не са съвсем незаслужени.
Щъркелите и планината се опитва да срещне жителите на въпросните села с модерния живот, навлизащ там под формата на фирма за вятърни перки и малко опити за женска еманципация.
Като цяло става за четене, но авторът е пресолил доста манджата с легендите, разказите и спомените, които като обем са по-голямата част от книгата, не минават и две страници без някой да почне да разказва някаква полу-митична история която пък се точи няколко страници и рядко има някаква връзка със ставащото.
Щъркелите и планината се опитва да срещне жителите на въпросните села с модерния живот, навлизащ там под формата на фирма за вятърни перки и малко опити за женска еманципация.
Като цяло става за четене, но авторът е пресолил доста манджата с легендите, разказите и спомените, които като обем са по-голямата част от книгата, не минават и две страници без някой да почне да разказва някаква полу-митична история която пък се точи няколко страници и рядко има някаква връзка със ставащото.
Displaying 1 - 30 of 199 reviews