What do you think?
Rate this book
Аз още броя дните
Топла майска нощ през 1993 г. Обсадата на Сараево е започнала преди година и краят не се вижда, също както на братоубийствената война между довчерашните съюзни югославски народи. Двойка млади сърби стоят в кухнята си, потънали в мълчание. Давор, християнин, и Айда, мюсюлманка, са съхранили любовта си сред разрухата и безумието, които царят в обсадения град. Знаят, че наближава поредното кратко, едва половинчасово затишие, когато снайперистите почиват. Загледани в стрелките на часовника, те са взели решението да избягат – да достигнат свободата… или да посрещнат смъртта.
Двадесет години по-късно българин пътува към Сараево, за да се срещне със сръбския преводач на книгата си. Скоро се озовават в кръчма и неусетно заговарят за войната. С напредването на часовете празните бутилки на масата се увеличават, а отдавна погребани тайни излизат на повърхността.
Две нощи. Четири съдби. Всички водещи до най-важните въпроси.
Кой запали тази война? И кой спечели от нея?
Двадесет години по-късно българин пътува към Сараево, за да се срещне със сръбския преводач на книгата си. Скоро се озовават в кръчма и неусетно заговарят за войната. С напредването на часовете празните бутилки на масата се увеличават, а отдавна погребани тайни излизат на повърхността.
Две нощи. Четири съдби. Всички водещи до най-важните въпроси.
Кой запали тази война? И кой спечели от нея?
186 pages, Paperback
First published January 1, 2016
148 people are currently reading
2624 people want to read
About the author
Георги Бърдаров
16 books386 followersГеорги Бърдаров е доцент в Геолого-географския факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“. Той е зам.-декан на факултета и ръководител на катедрата по Социално-икономическа география. Автор е на десетки научни и популярни разкази. Трикратен победител в състезанието за оратори, презентатори и разказвачи „Майстор на думите”. Бърдаров е дългогодишен сценарист на няколко телевизионни предавания, а разказът му „За петата ракия или колко е хубав животът” се превърна в един от най-четените текстове в родното интернет пространство през последните години.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 520 reviews
July 13, 2016
"Мамо, знам, че ти много ще се притесняваш. Знам, че няма да можеш да спиш. Аз ще се върна скоро. Съвсем скоро, повярвай ми. Затова ти предлагам следното: вместо да се притесняваш да броиш дните до моето завръщане."
...Аз още броя дните...
Кога за последно прочетохте книга, която толкова дълбоко и яростно ви помете, че ви се налагаше да спирате да четете, за да си поемете глътка въздух, за да освободите сърцето си от цялата болка, за да пробвате някак да си върнете вярата в човечеството? Или никога, или отдавна.
Историята на Айда и Давор е, как да ви го кажа, всепомитаща, задушаваща, парализираща и отнемаща глътките въздух в дробовете ви. Тя е толкова истинска, неподправена и силна, че усещате сякаш сте ги познавали, сякаш един хляб и покрив сте делили.
1993. Аз съм родена тогава за бога!!! А мозъкът ми трудно успява да побере всичките тези зверства, всичкото това безсмислено насилие.
Сълзите и болката ми отиват за всички онези, които никога няма да се завърнат, и всички, които още броят дните!
...Аз още броя дните...
Кога за последно прочетохте книга, която толкова дълбоко и яростно ви помете, че ви се налагаше да спирате да четете, за да си поемете глътка въздух, за да освободите сърцето си от цялата болка, за да пробвате някак да си върнете вярата в човечеството? Или никога, или отдавна.
Историята на Айда и Давор е, как да ви го кажа, всепомитаща, задушаваща, парализираща и отнемаща глътките въздух в дробовете ви. Тя е толкова истинска, неподправена и силна, че усещате сякаш сте ги познавали, сякаш един хляб и покрив сте делили.
1993. Аз съм родена тогава за бога!!! А мозъкът ми трудно успява да побере всичките тези зверства, всичкото това безсмислено насилие.
Сълзите и болката ми отиват за всички онези, които никога няма да се завърнат, и всички, които още броят дните!
October 22, 2025
В "Аз още броя дните" имаме история с потенциал, която обаче е представена безкрайно нелепо и нескопосано - лично аз я приемам като абсолютен провал на автора ѝ.
Бърдаров е забъркал един предсказуем миш-маш и всичко което се е опитал да внуши или подскаже, изглежда неразбираемо или наивно.
Какъв е този специалист по темата, който не може или не желае да назове причините за гражданските войни в Югославия? Който не желае да заклейми виновните? Който се чуди на и лековато приема изповедите на чудовищата с човешки лик - пък били и те измислени?
Въпреки че Давор и Айда трябва да са главните герои в книгата, те са само бледи, едва загатнати силуети и не позволяват никакво съпричастие от страна на читателя. Останалите са още по-зле снадени, мъка и безразличие...
През цялото време имах чувството, че чета автор от ранга на тези, които публикуват в българските седмични жълти вестници и се хранят от хорската мизерия.
Тази компилация е всичко друго, но не и добра литература, непонятно ми е как е спечелила литературния конкурс на БНТ, но от друга страна и в самата медия нивото е потресаващо ниско, оплетени в корупция и шуробаджанащина, там отдавна са забравили, с какво трябва да се занимават.
Парадоксално, оценката тук е много висока, обяснението за което не е никак похвално. Все пак, право на мнение и на глас имат всички прочели книгата.
P.S. Още в синопсиса е изпляскана огромна глупост - "Двойка млади сърби стоят в кухнята си, потънали в мълчание."
Мъка...
Ако ви е интересна темата, можете да прочетете книгата на Маргарет Мацантини - "Да дойдеш на света"!
Бърдаров е забъркал един предсказуем миш-маш и всичко което се е опитал да внуши или подскаже, изглежда неразбираемо или наивно.
Какъв е този специалист по темата, който не може или не желае да назове причините за гражданските войни в Югославия? Който не желае да заклейми виновните? Който се чуди на и лековато приема изповедите на чудовищата с човешки лик - пък били и те измислени?
Въпреки че Давор и Айда трябва да са главните герои в книгата, те са само бледи, едва загатнати силуети и не позволяват никакво съпричастие от страна на читателя. Останалите са още по-зле снадени, мъка и безразличие...
През цялото време имах чувството, че чета автор от ранга на тези, които публикуват в българските седмични жълти вестници и се хранят от хорската мизерия.
Тази компилация е всичко друго, но не и добра литература, непонятно ми е как е спечелила литературния конкурс на БНТ, но от друга страна и в самата медия нивото е потресаващо ниско, оплетени в корупция и шуробаджанащина, там отдавна са забравили, с какво трябва да се занимават.
Парадоксално, оценката тук е много висока, обяснението за което не е никак похвално. Все пак, право на мнение и на глас имат всички прочели книгата.
P.S. Още в синопсиса е изпляскана огромна глупост - "Двойка млади сърби стоят в кухнята си, потънали в мълчание."
Мъка...
Ако ви е интересна темата, можете да прочетете книгата на Маргарет Мацантини - "Да дойдеш на света"!
April 5, 2023
"Аз още броя дните" - Георги Бездаров
Ще започна с основното положително качество на романа „Аз още броя дните” и това е обемът му – около 180 странички. Истинска манна небесна е, че поне Бърдаров не е някакъв графоман и не е раздул безинтересния си сюжет на някакви си 350-400 страници, нормален обем за роман, или пък 500 и нагоре, каквато е сякаш тенденцията в последно време. Друг плюс е, че голяма част от страниците са почти празни: на страница 160-а например има едва 3 реда! От гледна точка на отегчен читател, вследствие на безинтересен сюжет, това е бонус, а от гледната точка на редактора и издателя, това е пълнеж с едно голямо и празно нищо, но пък създаващо илюзията за по-дебела книга.
„Аз още броя дните” е роман, спечелил глуповатото риалити шоу, разбира се, пръкнало се в БНТ – „Ръкописът”. Дали още оттук не трябва да ни стане ясно какъв ще е резултатът? За мен книжлето категорично представлява упражнения по писане, затворени между две корици!
Който още не е разбрал „Аз още броя дните” разказва за войната в Сараево в началото на 90-те години на 20 век. Изключително преекспонирана тема, описана от Бърдаров единствено с клишета и клиширан сюжет. Всичко това обаче остава настрана, тъй като липсата на авторски стил е взела превес в това книжле. Не знам какви са били амбициите на автора, на някакви си 180 страници, половината от които празни, да успее да пресъздаде война, че и затрогваща любовна връзка?! И цялото това нещо разпокъсано от интервюта с различни оцелели от войната, чието място в книгата (на интервютата) си е абсолютен пълнеж.
На фона на войната Бърдаров се е мъчил да пресъздаде любовната история на Давор и Айда, или на фона на любовната история на Давор и Айда Бърдаров се е мъчил да пресъздаде войната!? Така и не ми стана ясно, но крайният резултат е повече от отчайващ – нито любовната нишка е последователна, описателна, детайлна; нито пък войната е представена с интригуващи събития, единствено – тук падна бомба, там изнасилиха оная. Отделно, невъзможно е да изградиш образи, които да заживеят в читателското внимание, когато постоянно прекъсваш сюжета с някакви не на място истории и интервюта.
Ако допусна, че Бърдаров има пропуски в съставянето на сюжет и изграждането му, то погледът ми върху стила му е още по-отчайващ. Ами този човек просто не може да пише! Възможно е да е почувствал войната, драмата, след като хора са плакали пред него, но той, дето се вика, не е докоснат от Бог, да седне и да излее вътрешните си терзания. Такова бездарие, такова препускане и прескачане в събитията и през тях, никакъв нюх и усет. Езикът на Бърдаров е беден, обикновен, лишен от оригинални метафори, заигравки. Той предава чувства и действия по най-директния начин, все едно четете крими хрониката на жълт вестник от 2002 година. С две думи войната е описана като обикновена касапница с хвърчащи крака и ръце, ридаещи жени с напукани устни. Бих казал, Бърдаров описва войната с най-клиширания реализъм – „войникът влезе, дръпна златната верижка от врата й и я изнасили. След 5 дни семейството й видя как тя си бие кърватата глава в мивката на банята”.
„Болеше го душата, заради всичко, което беше извършил. Макар душата да не може да боли.”
Има и други уникални и оригинални сравнения и описания като: „тишината беше страшна” - 121 стр.; „Тишината изведнъж се сгъсти” - стр. 107; „тишината обаче сега беше съвсем друга” - 113 стр.; Проникваше в нея яростно и силно. Искаше да проникне до дъното на душата й… „скромна мебелировка, много чисто” - стр. 149.
Книгата е наситена и с кратки и точни възклицания, типични за липсата на нюх да опишеш ситуация: „Жестока е! Страшно е! Тихо е!”
За да е наситена книгата с още повече счупени крака, псувни, изнасилени вагини и разделени на две черепи, мине не мине, ей така, за разнообразие, насред сюжета се появява някой, преживял войната и ни в клин, ни в ръкав, си изплаква „кървавите спомени”. Влизат герои точно за по една страница пълнеж, които нямат ама нищо общо с фабулата, освен че и те са част от войната, явявайки се на практика като излишна драматична баластра.
Освен, че не може добре да пише за любов, още по-малко пък това му се получава за секс и интимност. Примерът е на 126 страница.
Сюжетът е прекъсван от няколко интервюта. Различни хора, разказват за войната през своите очи. Като истински плюс и единственото нещо, което ми хареса реално в тази книга, е последното интервю с Ханде Вахидходжич. Всички останали са толкова набързоскалъпени и неизпипани – на първите 10 въпроса интервюираният отговаря с по едно кратко „да” или „не”, след два въпроса изпада в някаква логорея и отговорът му е в рамките на 2 страници! Липса на каквато и да е логика при конструкцията на интервютата. (119-120 страница)
В заключение. Не знам кого тази книга е хванала за гърлото, кого е стиснала за гушата, кой е плакал след нея, но я намирам за изключително прехвалена и напълно незаслужила цялото внимание, което й се обърна. Събитията в нея са башка, но лъжицата е прекалено голяма за авторовата уста. Толкова много неща куцат, че сякаш издадената книга е един ръкопис, нахвърлен през уикенда.
Единицата е категорично заслужена!
Ще започна с основното положително качество на романа „Аз още броя дните” и това е обемът му – около 180 странички. Истинска манна небесна е, че поне Бърдаров не е някакъв графоман и не е раздул безинтересния си сюжет на някакви си 350-400 страници, нормален обем за роман, или пък 500 и нагоре, каквато е сякаш тенденцията в последно време. Друг плюс е, че голяма част от страниците са почти празни: на страница 160-а например има едва 3 реда! От гледна точка на отегчен читател, вследствие на безинтересен сюжет, това е бонус, а от гледната точка на редактора и издателя, това е пълнеж с едно голямо и празно нищо, но пък създаващо илюзията за по-дебела книга.
„Аз още броя дните” е роман, спечелил глуповатото риалити шоу, разбира се, пръкнало се в БНТ – „Ръкописът”. Дали още оттук не трябва да ни стане ясно какъв ще е резултатът? За мен книжлето категорично представлява упражнения по писане, затворени между две корици!
Който още не е разбрал „Аз още броя дните” разказва за войната в Сараево в началото на 90-те години на 20 век. Изключително преекспонирана тема, описана от Бърдаров единствено с клишета и клиширан сюжет. Всичко това обаче остава настрана, тъй като липсата на авторски стил е взела превес в това книжле. Не знам какви са били амбициите на автора, на някакви си 180 страници, половината от които празни, да успее да пресъздаде война, че и затрогваща любовна връзка?! И цялото това нещо разпокъсано от интервюта с различни оцелели от войната, чието място в книгата (на интервютата) си е абсолютен пълнеж.
На фона на войната Бърдаров се е мъчил да пресъздаде любовната история на Давор и Айда, или на фона на любовната история на Давор и Айда Бърдаров се е мъчил да пресъздаде войната!? Така и не ми стана ясно, но крайният резултат е повече от отчайващ – нито любовната нишка е последователна, описателна, детайлна; нито пък войната е представена с интригуващи събития, единствено – тук падна бомба, там изнасилиха оная. Отделно, невъзможно е да изградиш образи, които да заживеят в читателското внимание, когато постоянно прекъсваш сюжета с някакви не на място истории и интервюта.
Ако допусна, че Бърдаров има пропуски в съставянето на сюжет и изграждането му, то погледът ми върху стила му е още по-отчайващ. Ами този човек просто не може да пише! Възможно е да е почувствал войната, драмата, след като хора са плакали пред него, но той, дето се вика, не е докоснат от Бог, да седне и да излее вътрешните си терзания. Такова бездарие, такова препускане и прескачане в събитията и през тях, никакъв нюх и усет. Езикът на Бърдаров е беден, обикновен, лишен от оригинални метафори, заигравки. Той предава чувства и действия по най-директния начин, все едно четете крими хрониката на жълт вестник от 2002 година. С две думи войната е описана като обикновена касапница с хвърчащи крака и ръце, ридаещи жени с напукани устни. Бих казал, Бърдаров описва войната с най-клиширания реализъм – „войникът влезе, дръпна златната верижка от врата й и я изнасили. След 5 дни семейството й видя как тя си бие кърватата глава в мивката на банята”.
„Болеше го душата, заради всичко, което беше извършил. Макар душата да не може да боли.”
Има и други уникални и оригинални сравнения и описания като: „тишината беше страшна” - 121 стр.; „Тишината изведнъж се сгъсти” - стр. 107; „тишината обаче сега беше съвсем друга” - 113 стр.; Проникваше в нея яростно и силно. Искаше да проникне до дъното на душата й… „скромна мебелировка, много чисто” - стр. 149.
Книгата е наситена и с кратки и точни възклицания, типични за липсата на нюх да опишеш ситуация: „Жестока е! Страшно е! Тихо е!”
За да е наситена книгата с още повече счупени крака, псувни, изнасилени вагини и разделени на две черепи, мине не мине, ей така, за разнообразие, насред сюжета се появява някой, преживял войната и ни в клин, ни в ръкав, си изплаква „кървавите спомени”. Влизат герои точно за по една страница пълнеж, които нямат ама нищо общо с фабулата, освен че и те са част от войната, явявайки се на практика като излишна драматична баластра.
Освен, че не може добре да пише за любов, още по-малко пък това му се получава за секс и интимност. Примерът е на 126 страница.
Сюжетът е прекъсван от няколко интервюта. Различни хора, разказват за войната през своите очи. Като истински плюс и единственото нещо, което ми хареса реално в тази книга, е последното интервю с Ханде Вахидходжич. Всички останали са толкова набързоскалъпени и неизпипани – на първите 10 въпроса интервюираният отговаря с по едно кратко „да” или „не”, след два въпроса изпада в някаква логорея и отговорът му е в рамките на 2 страници! Липса на каквато и да е логика при конструкцията на интервютата. (119-120 страница)
В заключение. Не знам кого тази книга е хванала за гърлото, кого е стиснала за гушата, кой е плакал след нея, но я намирам за изключително прехвалена и напълно незаслужила цялото внимание, което й се обърна. Събитията в нея са башка, но лъжицата е прекалено голяма за авторовата уста. Толкова много неща куцат, че сякаш издадената книга е един ръкопис, нахвърлен през уикенда.
Единицата е категорично заслужена!
November 27, 2018
Бърдаров не е изградил стил, не е успял да направи сюжета вълнуващ, за сметка на това е наблегнал на нелепи клишета, слаби описания и трагично преекспонирани душевни терзания. На фона на двуизмерни персонажи тече някакво подобие на война, което е толкова цветно представено, че сякаш долита от някаква далечна радио-точка. Ако не се на��рягаш достатъчно, няма да я отчлениш.
За толкова кратък обем усещането за епично се губи, а цикличните интервюта и нелепи битово-любовни сцени не спомагат за изграждането на интимно повествование.
Не понасям автори, които смятат, че компенсират стиловото и всякаквото си друго неумение да пресъздават образи, чувства или намерения на персонажите с директното им заявяване. Примерно "Беше ми лошо." Ами като ти е лошо, направи така, че читателят да разбере, че ти е лошо, не да трябва да приема на доверие сухата фраза.
Плачевна работа. Щом това е победителят на телевизионния панаир "Ръкописът", не е чудно, че Карабашлиевци, Сиромаховци и подобни са пример за модерната ни проза.
За толкова кратък обем усещането за епично се губи, а цикличните интервюта и нелепи битово-любовни сцени не спомагат за изграждането на интимно повествование.
Не понасям автори, които смятат, че компенсират стиловото и всякаквото си друго неумение да пресъздават образи, чувства или намерения на персонажите с директното им заявяване. Примерно "Беше ми лошо." Ами като ти е лошо, направи така, че читателят да разбере, че ти е лошо, не да трябва да приема на доверие сухата фраза.
Плачевна работа. Щом това е победителят на телевизионния панаир "Ръкописът", не е чудно, че Карабашлиевци, Сиромаховци и подобни са пример за модерната ни проза.
May 22, 2016
Аз още броя дните, ти брой нощите: http://knigolandia.info/book-review/a...
”Хареса” ми страничната история, която Бърдаров развива. Думата е в кавички, защото не може да изпитваш положителни чувства към фиктивни интервюта с палачи и жертви, основани на реални такива. Не може да се чувстваш добре, докато си отведен сред одимената кръчма, приютявала цяла компания по време на обсадата, и да четеш за съдбата на всеки един от тях. Бърдаров е успял да вкара автобиографична нишка в романа си точно толкова, колкото да покаже колко е личен за него. И се отдръпва, остава тези, преживели обсадата, да говорят чрез думите му. Да говорят и от името на мъртвите. В това е мощта на този роман – той е за мъртвите, макар част от тях да са продължили привидното си съществуване и след идването на мира. България и българите сме на един хвърлей разстояние – и все пак цяла пропаст ни дели от народ, който носи в спомена си тая скорошна война, това безогледно изтребление, това преобразяване на хора в чудовища.
CIELA Books
http://knigolandia.info/book-review/a...
”Хареса” ми страничната история, която Бърдаров развива. Думата е в кавички, защото не може да изпитваш положителни чувства към фиктивни интервюта с палачи и жертви, основани на реални такива. Не може да се чувстваш добре, докато си отведен сред одимената кръчма, приютявала цяла компания по време на обсадата, и да четеш за съдбата на всеки един от тях. Бърдаров е успял да вкара автобиографична нишка в романа си точно толкова, колкото да покаже колко е личен за него. И се отдръпва, остава тези, преживели обсадата, да говорят чрез думите му. Да говорят и от името на мъртвите. В това е мощта на този роман – той е за мъртвите, макар част от тях да са продължили привидното си съществуване и след идването на мира. България и българите сме на един хвърлей разстояние – и все пак цяла пропаст ни дели от народ, който носи в спомена си тая скорошна война, това безогледно изтребление, това преобразяване на хора в чудовища.
CIELA Books
http://knigolandia.info/book-review/a...
February 15, 2017
Лично за мен “Аз още броя дните” бе тежка книга, която в по – голямата част от времето ме отблъскваше с описанията си, но вероятно това е и била една от основните цели на романа. Видях твърде много насилия и зверства и твърде малко „светлина в тунела”. Сравнявайки книгата с други, разказващи за война, осъзнах, че макар и там войната да е била представена в своя ужасяващ аспект, то винаги съм намирала нещо красиво – дали в стила на писане, или в персонажите, които съм срещнала. За жалост „Аз още броя дните” не ме докосна нито със стил, нито с герои. Убийствата, изнасилванията, мъченията, които се повтаряха ли, повтаряха из страниците на книгата, за да се подчертае животинското у хората, ме ужасиха и отвратиха. Не различавах героите с техните истории, защото те ми се струваха твърде идентични - всички хора бяха принизени със земята, а човешкото в тях беше изсмукано. И на фона на целия този плашещ реализъм, който цареше в романа, се мяркаше любовната история, която беше крайно нереалистична. На мен ми липсваше изграждането на силна и дълбока емоционална връзка между двамата герои и описанията, които авторът правеше, за да изобрази любовта им, ми се струваха като празни и излишни думи. Единственото положително, което мога да открия, е, че книгата ме запозна със събитията, случили се в Сараево, защото трябва да призная – до момента знаех твърде малко.
Силно се надявам никой почитател на книгата да не се е засегнал, защото проблемът не е в романа, а в мен като читател – свикнала съм да чета съвсем различни жанрове и надали съм била целевата категория ;)
Силно се надявам никой почитател на книгата да не се е засегнал, защото проблемът не е в романа, а в мен като читател – свикнала съм да чета съвсем различни жанрове и надали съм била целевата категория ;)
February 20, 2019
Книгата е добра, даже много добра.
Целият шум около нея обаче преекспонира качествата й (както, всъщност, винаги се случва с книгите, набедени за шедьоври със самото им излизане).
Силата на Бърдаров е в композицията, в начина, по който подрежда пъзела. Парчетата история лепват идеално, като по учебник. Но от езикова гледна точка, трябва да се признае, книгата е бедна. Стилистично също. Да, когато става дума за война, за оголената човешка същност, за невъзможността да се проумеят любовта и омразата, далеч не е необходимо да се създава натруфена с лингвистични финтифлюшки проза. Но не натруфеност търся, напротив. А пълнокръвност и изчистеност от клишета. Пък клишета имаше в много от описанията, уморени фигури на речта, особено в представянето на обичта между главните герои.
За самия сюжет няма смисъл да говоря. Историята е реална, войната се е случвала само на няколкостотин километра от нас, а обсадата на Сараево започва през годината, когато се раждам аз. А до съвсем, съвсем скоро - срам - знаех твърде малко за събитията.
И мисля, че много сме тези, които малко знаем, малко сме чували. Сред достойнствата на книгата е именно това - да напомни, да запознае. Смелост се изисква да навлезеш в чуждата болка, да я приемеш, да я разкажеш, на което се възхищавам.
P.S. Допадна ми с какво внимание Бърдаров се грижи за датите, за часовете, за танца на времето по часовник. Сигурно, защото и аз го правя, от дете си отбелязвам часа, минутите, мястото, деня, когато пиша, а и помня дати като обезумяла, постоянно си влача една хронология на случванията - мои и чужди, прескачам всеки месец диагоналите на различните си възрасти. Та имаше специфична красота в проследяването на нощта по минути в книгата, в ритъма на дните след чертата на смъртта в края й и накрая - в онова много лично, само негово, само на Бърдаров "18:46, Кафе Timeless, София".
Целият шум около нея обаче преекспонира качествата й (както, всъщност, винаги се случва с книгите, набедени за шедьоври със самото им излизане).
Силата на Бърдаров е в композицията, в начина, по който подрежда пъзела. Парчетата история лепват идеално, като по учебник. Но от езикова гледна точка, трябва да се признае, книгата е бедна. Стилистично също. Да, когато става дума за война, за оголената човешка същност, за невъзможността да се проумеят любовта и омразата, далеч не е необходимо да се създава натруфена с лингвистични финтифлюшки проза. Но не натруфеност търся, напротив. А пълнокръвност и изчистеност от клишета. Пък клишета имаше в много от описанията, уморени фигури на речта, особено в представянето на обичта между главните герои.
За самия сюжет няма смисъл да говоря. Историята е реална, войната се е случвала само на няколкостотин километра от нас, а обсадата на Сараево започва през годината, когато се раждам аз. А до съвсем, съвсем скоро - срам - знаех твърде малко за събитията.
И мисля, че много сме тези, които малко знаем, малко сме чували. Сред достойнствата на книгата е именно това - да напомни, да запознае. Смелост се изисква да навлезеш в чуждата болка, да я приемеш, да я разкажеш, на което се възхищавам.
P.S. Допадна ми с какво внимание Бърдаров се грижи за датите, за часовете, за танца на времето по часовник. Сигурно, защото и аз го правя, от дете си отбелязвам часа, минутите, мястото, деня, когато пиша, а и помня дати като обезумяла, постоянно си влача една хронология на случванията - мои и чужди, прескачам всеки месец диагоналите на различните си възрасти. Та имаше специфична красота в проследяването на нощта по минути в книгата, в ритъма на дните след чертата на смъртта в края й и накрая - в онова много лично, само негово, само на Бърдаров "18:46, Кафе Timeless, София".
June 1, 2016
Мислех въобще да не пиша след тази книга. За нея е писано много и тепърва ще се пише още, защото колкото и да плюем по съвременната българска литература, имаме нужда от нея. И не спираме да я купуваме и четем, в търсене на добри текстове, на силни послания.
Аз, единствено и само лично аз, имам известен проблем с романите, посветени на войната. Струва ми се, че щом авторите изберат подобен сюжет, те някак прекалено разчитат на него. Дали е съзнателно или неумишлено - това не знам, но нееднократно ми се е случвало да се запозная с неубедителни герои, чиито съдби се решават, а като фон свистят куршуми и се опожаряват градове.
Може би съм станала претенциозна с натрупването на книгите, доста е възможно. Но някак оставих зад гърба си времето, когато възприемах един текст чисто емоционално. И сега ме свива гърлото и ме боли сърцето за всички оцелели в ада на войната и за всички, неопазили животите си в тази лудост. Това не ми пречи обаче, да присвивам леко устни след изречения като: "След аборта стана друг човек. Затвори се в себе си, рядко се смееше. Но дори и тогава си беше все същият силен и мъдър човек."
Разбирам защо "Аз още броя дните" се харесва. Едновременно с това мисля, че стилистично има още много какво да се желае; че героите често са нереални; диалозите - плоски; че интервютата на места изглеждат като съшити с бели конци. Исках да харесам романа, но шумът покрай него многократно надхвърля качествата му, за жалост.
Аз, единствено и само лично аз, имам известен проблем с романите, посветени на войната. Струва ми се, че щом авторите изберат подобен сюжет, те някак прекалено разчитат на него. Дали е съзнателно или неумишлено - това не знам, но нееднократно ми се е случвало да се запозная с неубедителни герои, чиито съдби се решават, а като фон свистят куршуми и се опожаряват градове.
Може би съм станала претенциозна с натрупването на книгите, доста е възможно. Но някак оставих зад гърба си времето, когато възприемах един текст чисто емоционално. И сега ме свива гърлото и ме боли сърцето за всички оцелели в ада на войната и за всички, неопазили животите си в тази лудост. Това не ми пречи обаче, да присвивам леко устни след изречения като: "След аборта стана друг човек. Затвори се в себе си, рядко се смееше. Но дори и тогава си беше все същият силен и мъдър човек."
Разбирам защо "Аз още броя дните" се харесва. Едновременно с това мисля, че стилистично има още много какво да се желае; че героите често са нереални; диалозите - плоски; че интервютата на места изглеждат като съшити с бели конци. Исках да харесам романа, но шумът покрай него многократно надхвърля качествата му, за жалост.
November 27, 2016
За тази война моята дума е срам. Идеално пасва изречението на Примо Леви („Периодичната система“) „… виновен, че съм човек, понеже човекът бе построил Аушвиц…“
Втората ми дума – благодарност, че сме успели да направим така, че в този период съм имала възможност за безгрижно студентство тук.
Трета дума – съжаление, че не успях да харесам романа, вероятно по тези причини:
- много добри романи/разкази прочетох за тази война през последните години (и още се тормозя, че е истина),
- знаех историята на Бошко и Адмира (но едва наскоро четох/гледах за нея),
- романът ми изглежда написан като за задание — обмислено, добре подредено, с лично отношение, но все пак нещо ми напомняше на стил „интернет-есе“; не почувствах героите като „истински“; автора възприех по-скоро като специалист в неговата област, който умее добре да изследва и обича да пише, който страда за тази страна (да кажа - като мен). Крайните страници съвсем не ми харесаха – струваше ми се, че клонят към журналистически текст,
- лично за мен беше досадно честото „обогатяване“ на фона с песни, които на мен не са ми известни, но не това е важното, а че ми стояха като пресилени и изкуствени на толкова много места.
Плюсовете (за мен) – донякъде ми хареса разнообразието заради тройната структура: историята на Давор и Айда; общуването между Георги и Зоран; интервютата с участници/пострадали от войната (някои звучащи по-автентично, други доста наместено).
Вижда се спазването на някои правила в писането „като по учебник“: въвеждане на почти всеки герой с описание (не винаги ми допадаше все пак как е направено, може би прекалено лесно ни се дава всичко, вместо ние читателите сами да усетим какво представлява героят); описване на атмосферата и околността при разказване на конкретно действие (малко по-изтъркано ми звучеше прекъсването на действие, за да ни върне авторът към миналото на съответния герой).
Ето нелюбими изречения (които донякъде ми попречиха да преживея отново драматично тези години):
„Гледа я повече от минута… и разбра, че това е жена за него.“
„Давор разбра, че това е мигът. Почувства го с цялото си тяло.“
„На Давор му се искаше този миг да не свършва никога.“
„Погледите им се срещнаха и той видя в очите ѝ пламъче.“
„Но Айда знаеше, че и тя трябва да бъде силна.“
„Явно Господ беше на тяхна страна.“
„А после започна ужасът.“
„Първият им истински път.“
„Нямаше да го забрави никога.“
„… плътта е по-слаба от духа.“
„… смелостта ѝ се беше върнала. Силна жена бе Айда".
(Не можах да я опозная обаче добре Айда, нито любовта на двамата.)
И неприемливото за мен преминаване към някакъв друг стил накрая:
(По мое усещане не им е мястото тук на тези изречения, колкото и да са верни.)
„Светът не се намесваше. Това не е техният конфликт, разбира се, независимо дали е в Израел и Палестина, дали в Руанда и Камбоджа, дали в Украйна и Русия – това не е техният конфликт. Хората обичат да стоят настрана, да наблюдават и да цъкат с език.“
„… а като Давор и Айда са десетки, стотици, хиляди други жертви на безумните етно-религиозни конфликти по света. Но анонимни жертви.“
Горните цитати се отнасят за сериозни неща и ми е неудобно, че съм ги цитирала с известна ирония. Може би просто харесвам „по-непряк“ отличителен стил, а не стандартно „буквално“ разказване. Представям си книгата и като филм-драма. Но като роман не ми е достатъчно да трогва само заради самата тежка история.
Важното за мен:
1) „Родила си се в мюсюлманско семейство, значи трябва да вярваш в Аллах и толкоз!“
(Още и още не мога да проумея какво значи да се родиш християнин или мюсюлманин…)
2) „Това си е тяхната болка и ще си остане тяхната.“
(Ще ходим, ще гледаме, ще четем, но… там си е всичко; как са живели „след това“, не знам…)
3) „Има каталог, много книги, информация. Исках да видя дали така е било във всички войни, дали навсякъде са правели така с жените.“
(Най-непоносимото във всички войни; единствено за това „мразя“ мъжете – че си правят войнички и в тях жените са въвличани по най-изродския начин…)
4) „Какво ни накара да се колим като изроди, да се насилваме така брутално.“
(Доста неща се обясняват в други книги, и все пак немислимо е – в нашия „напреднал“ континент, в един „напреднал“ век.)
Като цяло ценното – мисля, че доста българи ще четат български автор. И ако много от тях не са се „срещали“ с Босна и тази война досега, вече няма да е така.
Втората ми дума – благодарност, че сме успели да направим така, че в този период съм имала възможност за безгрижно студентство тук.
Трета дума – съжаление, че не успях да харесам романа, вероятно по тези причини:
- много добри романи/разкази прочетох за тази война през последните години (и още се тормозя, че е истина),
- знаех историята на Бошко и Адмира (но едва наскоро четох/гледах за нея),
- романът ми изглежда написан като за задание — обмислено, добре подредено, с лично отношение, но все пак нещо ми напомняше на стил „интернет-есе“; не почувствах героите като „истински“; автора възприех по-скоро като специалист в неговата област, който умее добре да изследва и обича да пише, който страда за тази страна (да кажа - като мен). Крайните страници съвсем не ми харесаха – струваше ми се, че клонят към журналистически текст,
- лично за мен беше досадно честото „обогатяване“ на фона с песни, които на мен не са ми известни, но не това е важното, а че ми стояха като пресилени и изкуствени на толкова много места.
Плюсовете (за мен) – донякъде ми хареса разнообразието заради тройната структура: историята на Давор и Айда; общуването между Георги и Зоран; интервютата с участници/пострадали от войната (някои звучащи по-автентично, други доста наместено).
Вижда се спазването на някои правила в писането „като по учебник“: въвеждане на почти всеки герой с описание (не винаги ми допадаше все пак как е направено, може би прекалено лесно ни се дава всичко, вместо ние читателите сами да усетим какво представлява героят); описване на атмосферата и околността при разказване на конкретно действие (малко по-изтъркано ми звучеше прекъсването на действие, за да ни върне авторът към миналото на съответния герой).
Ето нелюбими изречения (които донякъде ми попречиха да преживея отново драматично тези години):
„Гледа я повече от минута… и разбра, че това е жена за него.“
„Давор разбра, че това е мигът. Почувства го с цялото си тяло.“
„На Давор му се искаше този миг да не свършва никога.“
„Погледите им се срещнаха и той видя в очите ѝ пламъче.“
„Но Айда знаеше, че и тя трябва да бъде силна.“
„Явно Господ беше на тяхна страна.“
„А после започна ужасът.“
„Първият им истински път.“
„Нямаше да го забрави никога.“
„… плътта е по-слаба от духа.“
„… смелостта ѝ се беше върнала. Силна жена бе Айда".
(Не можах да я опозная обаче добре Айда, нито любовта на двамата.)
И неприемливото за мен преминаване към някакъв друг стил накрая:
(По мое усещане не им е мястото тук на тези изречения, колкото и да са верни.)
„Светът не се намесваше. Това не е техният конфликт, разбира се, независимо дали е в Израел и Палестина, дали в Руанда и Камбоджа, дали в Украйна и Русия – това не е техният конфликт. Хората обичат да стоят настрана, да наблюдават и да цъкат с език.“
„… а като Давор и Айда са десетки, стотици, хиляди други жертви на безумните етно-религиозни конфликти по света. Но анонимни жертви.“
Горните цитати се отнасят за сериозни неща и ми е неудобно, че съм ги цитирала с известна ирония. Може би просто харесвам „по-непряк“ отличителен стил, а не стандартно „буквално“ разказване. Представям си книгата и като филм-драма. Но като роман не ми е достатъчно да трогва само заради самата тежка история.
Важното за мен:
1) „Родила си се в мюсюлманско семейство, значи трябва да вярваш в Аллах и толкоз!“
(Още и още не мога да проумея какво значи да се родиш християнин или мюсюлманин…)
2) „Това си е тяхната болка и ще си остане тяхната.“
(Ще ходим, ще гледаме, ще четем, но… там си е всичко; как са живели „след това“, не знам…)
3) „Има каталог, много книги, информация. Исках да видя дали така е било във всички войни, дали навсякъде са правели така с жените.“
(Най-непоносимото във всички войни; единствено за това „мразя“ мъжете – че си правят войнички и в тях жените са въвличани по най-изродския начин…)
4) „Какво ни накара да се колим като изроди, да се насилваме така брутално.“
(Доста неща се обясняват в други книги, и все пак немислимо е – в нашия „напреднал“ континент, в един „напреднал“ век.)
Като цяло ценното – мисля, че доста българи ще четат български автор. И ако много от тях не са се „срещали“ с Босна и тази война досега, вече няма да е така.
May 17, 2016
Още от първите страници личи, че Бърдаров е роден разказвач – не просто писател, а именно разказвач на истории. Онези забележителни истории, които се случват на обикновените хора, но трябват необикновен усет, за да ги забележиш и уловиш. Въпреки това „Аз още броя дните“ е роман, който очевидно е отлежавал, премислян е, оставян е настрана и после отново е захващан. Книгата е едно от най-очакваните заглавия на годината, при това – от всякаква публика. Дори неизкушени от съвременната българска литература хора вече са чували за Георги Бърдаров (предимно заради онзи текст за ракията, но все пак показването по телевизията не вреди).
Какъв роман е “Аз още броя дните”?
Краткият отговор на този въпрос се събира само в една дума – горчив. Ужасно много горчилка е попила в страниците на този ръкопис, ужасно много тъга и болка. Не българскa, не балканскa, а човешки болка и тъга, и отчаяние и искрена, раздираща мъка. И тук започва дългият отговор.
цялото ревю в Аз чета
Какъв роман е “Аз още броя дните”?
Краткият отговор на този въпрос се събира само в една дума – горчив. Ужасно много горчилка е попила в страниците на този ръкопис, ужасно много тъга и болка. Не българскa, не балканскa, а човешки болка и тъга, и отчаяние и искрена, раздираща мъка. И тук започва дългият отговор.
цялото ревю в Аз чета
May 26, 2016
Нямам думи.
July 13, 2016
В „Аз още броя дните“ се съдържат историите на хиляди души, разказани през очите на малцина. Ако очаквате едно неангажиращо четиво – това не е вашата книга. Защото „Аз още броя дните“ е една истинска и брутална история за войната, но не коя да е война, а онази, близката до нас, станала преди едва двадесетина години, за която незнайно защо никой не говори и почти никой не знае…
Цялото ревю - > https://bookishipster.wordpress.com/2...
Цялото ревю - > https://bookishipster.wordpress.com/2...
July 3, 2017
Значи онова писание, чийто "редактор" и "авторка" се развихриха да ме плюят на лична основа, когато им показах, че "творбата" им е тъпа, че вдлъбната, не е единичен случай. Явно на така нареченото "шоу" «Ръкописът» са подбирали "четива" от кол и въже. Който графоман не го е мързяло да прати клишенцето си, опаковано в лъскава корица, него не са допуснали на надлъгването. Дотук съм чел две недоносчета, чиито "мастити" "автори" са се изложили като кифладжии. Дали да продължавам да чета нататък? Или няма смисъл да си моря нервните окончания?
И двамата "автори" са даскали. И това им личи, ама с всяка запетайка. За онова "нещо" вече писах, чудя се е нужно да пиша и за това. Дето се вика, и съвсем аргументирано да ви докажа, че тия 180 страници са си чиста загуба на време, рекламната машина, впрегната в поръждясващия плуг на "издателството-татко" (щото сериозно се е заело да такова мамата не само на БГ-литературата, ами и на преводната), пак ще ви убеди, че това кафявото не е онова, дето си го мислите и че "продуктчето" им става за ядене, даже е гурме.
Е, да, ама не.
Едно време, не знам дали си спомняте, по Дискавъри бълваха само филми за Втората световна война. Така бълваха, че студент-първокурсник, скъсал синджира на 8 декември, щеше да се засрами от бълването им. Неведнъж съм ставал свидетел на това как хора, заседнали в заведение, където се въртеше оная скука, плюеха и кресваха "Е, добре де, схванахме, войната е гадно нещо, нацистите са лоши, баф маа, колко може да дъвчете една и съща тема????".
Тук е същото. Войната, несъмнено, е лошо нещо. Но да ни го напомнят постоянно, да се опитват да ни вменят някаква "survival guilt" (вина на оцелелия - видиш ли, на сърбите им таковаха маменцето, пък ние тук нищо не усетихме...) - ми това е проява на лош вкус. Поне според мен.
А когато всичко това е описано с език на първолак... ммм, извинявам се, на ДАСКАЛ на първолак (да не забравяме основното поприще на лицето Бърдаров)...
... когато вътре са вкарани толкова клишенца, че чак зъбите почват да те болят...
... когато диалозите са умопомрачително тъпи,
сякаш излизат изпод перото на баба-нимфо/графоманка, издаваща през онова другото, нестолично издателство...
... когато нарочно се вкарват всички възможни похвати, за да ви убедят насила, че ДА, това е автентичен балкански роман ("Е*ем ѝ пичку материну и на войната!" например. Или така автентичното Baščaršija - йеее, авторът и страньорът могат да ползват диакритически знаци от клавиатурата - ПОКЛОН!)...
... когато любовните "терзания" в "романа" са изсмукани от малкия пръст на десния крак на носорог-дюстабанлия...
... когато през две страници има псевдо-интервюта - уж за да стане по-драматично (спойлер - не става)...
Ми какво да ви кажа? Четете на свой риск. То и без това народът почна да затъпява благодарение на подобни "риалити-селяндурщини" - какво толкова ще ви стане от още една простотийка...
И двамата "автори" са даскали. И това им личи, ама с всяка запетайка. За онова "нещо" вече писах, чудя се е нужно да пиша и за това. Дето се вика, и съвсем аргументирано да ви докажа, че тия 180 страници са си чиста загуба на време, рекламната машина, впрегната в поръждясващия плуг на "издателството-татко" (щото сериозно се е заело да такова мамата не само на БГ-литературата, ами и на преводната), пак ще ви убеди, че това кафявото не е онова, дето си го мислите и че "продуктчето" им става за ядене, даже е гурме.
Е, да, ама не.
Едно време, не знам дали си спомняте, по Дискавъри бълваха само филми за Втората световна война. Така бълваха, че студент-първокурсник, скъсал синджира на 8 декември, щеше да се засрами от бълването им. Неведнъж съм ставал свидетел на това как хора, заседнали в заведение, където се въртеше оная скука, плюеха и кресваха "Е, добре де, схванахме, войната е гадно нещо, нацистите са лоши, баф маа, колко може да дъвчете една и съща тема????".
Тук е същото. Войната, несъмнено, е лошо нещо. Но да ни го напомнят постоянно, да се опитват да ни вменят някаква "survival guilt" (вина на оцелелия - видиш ли, на сърбите им таковаха маменцето, пък ние тук нищо не усетихме...) - ми това е проява на лош вкус. Поне според мен.
А когато всичко това е описано с език на първолак... ммм, извинявам се, на ДАСКАЛ на първолак (да не забравяме основното поприще на лицето Бърдаров)...
... когато вътре са вкарани толкова клишенца, че чак зъбите почват да те болят...
... когато диалозите са умопомрачително тъпи,
сякаш излизат изпод перото на баба-нимфо/графоманка, издаваща през онова другото, нестолично издателство...
... когато нарочно се вкарват всички възможни похвати, за да ви убедят насила, че ДА, това е автентичен балкански роман ("Е*ем ѝ пичку материну и на войната!" например. Или така автентичното Baščaršija - йеее, авторът и страньорът могат да ползват диакритически знаци от клавиатурата - ПОКЛОН!)...
... когато любовните "терзания" в "романа" са изсмукани от малкия пръст на десния крак на носорог-дюстабанлия...
... когато през две страници има псевдо-интервюта - уж за да стане по-драматично (спойлер - не става)...
Ми какво да ви кажа? Четете на свой риск. То и без това народът почна да затъпява благодарение на подобни "риалити-селяндурщини" - какво толкова ще ви стане от още една простотийка...
December 2, 2016
Няма нищо лошо в тази книга на Георги Бърдаров всъщност, но няма и нищо специално. Това е една особено неспециална книга! Нелошо съставена (точно тук - в напасването на елементите на разказа и добавената динамика - са най-добрите попадения), неманиерна, ненатоварваща. В същото време, обаче, този разказ е и неоригинален, това е една от най-безжизнените интерпретации на военен конфликт, на която някога съм попадала.
Това последното е парадоксално, защото книгата по същество е "преработване на преживяването", на реалната среща с обсадата на Сараево, която се е случила на Георги Бърдаров в някакъв момент (чрез снимка или разговор, не знам) и това си личи в текста. В този смисъл, книгата е явно лична, но се движи толкова по повърхността на всичките си теми, че заради това си заслужава 2-те звезди. Заслужава ги, защото единствената причина да се случи така е едното писателско безсилие; неумение да използваш думите и изобщо инструментите на романа като форма, за да създаваш вълнение, да изумяваш и да прекрачваш границите на всички други възможни средства за изразяване (снимката, разговора или каквото там).
Тази критика на инструментите :-), искам да обясня със следното: ако изведнъж кажеш "слон" е напълно оправдано очакването в съзнанието на човека срещу теб да изникне... слон. Ей така "работи" книгата на Георги Бърдаров в по-голямата си част: наслагва думи/образи един върху друг (кръв, студ, разкъсана пола, счупен прозорец), разчитайки, че те ще отключат собственото ни усещане за бруталността на изнасилването напр, но и за искреността на любовта. Но тези образи са чисти, те са двуизмерни, споделени и достъпни и могат чудесно да служат за целите на ежедневната ни комуникация или на вечерните новини. За писателство обаче трябва повече, особено когато протягаш ръка към вече описвани сюжети и теми. Да, не съм очаквала "Пътешествие до края на нощта", но определено очаквах повече.
Щях да харесам "Аз още броя дните", ако беше разказ. Тогава щях да дам 3 звезди. А ако бях редактор, щях да махана изречения като "кръчмата беше пълна с всякакви хора - от юпита до обикновени пияници". Изненадана съм от работата на Христо Карастоянов най-вече, защото именно неговите книги са мястото, където можеш да срещнеш автентичното усещане за ситуация на пиене на ракия, псуване и балканска драма. :D
А, и един въпрос ме мъчи - наистина ли в Югославия не е имало други автомобили освен "Застава"? Почти съм сигурна, че в "Аз още броя дните" навсякъде думата "кола" е заменена със "застава", която се използва членувано и с малка буква, все едно това е самото понятие.
Това последното е парадоксално, защото книгата по същество е "преработване на преживяването", на реалната среща с обсадата на Сараево, която се е случила на Георги Бърдаров в някакъв момент (чрез снимка или разговор, не знам) и това си личи в текста. В този смисъл, книгата е явно лична, но се движи толкова по повърхността на всичките си теми, че заради това си заслужава 2-те звезди. Заслужава ги, защото единствената причина да се случи така е едното писателско безсилие; неумение да използваш думите и изобщо инструментите на романа като форма, за да създаваш вълнение, да изумяваш и да прекрачваш границите на всички други възможни средства за изразяване (снимката, разговора или каквото там).
Тази критика на инструментите :-), искам да обясня със следното: ако изведнъж кажеш "слон" е напълно оправдано очакването в съзнанието на човека срещу теб да изникне... слон. Ей така "работи" книгата на Георги Бърдаров в по-голямата си част: наслагва думи/образи един върху друг (кръв, студ, разкъсана пола, счупен прозорец), разчитайки, че те ще отключат собственото ни усещане за бруталността на изнасилването напр, но и за искреността на любовта. Но тези образи са чисти, те са двуизмерни, споделени и достъпни и могат чудесно да служат за целите на ежедневната ни комуникация или на вечерните новини. За писателство обаче трябва повече, особено когато протягаш ръка към вече описвани сюжети и теми. Да, не съм очаквала "Пътешествие до края на нощта", но определено очаквах повече.
Щях да харесам "Аз още броя дните", ако беше разказ. Тогава щях да дам 3 звезди. А ако бях редактор, щях да махана изречения като "кръчмата беше пълна с всякакви хора - от юпита до обикновени пияници". Изненадана съм от работата на Христо Карастоянов най-вече, защото именно неговите книги са мястото, където можеш да срещнеш автентичното усещане за ситуация на пиене на ракия, псуване и балканска драма. :D
А, и един въпрос ме мъчи - наистина ли в Югославия не е имало други автомобили освен "Застава"? Почти съм сигурна, че в "Аз още броя дните" навсякъде думата "кола" е заменена със "застава", която се използва членувано и с малка буква, все едно това е самото понятие.
March 3, 2017
Най-тежката книга ,която съм чела досега и една от най-добрите от съвременен автор. Всяка страница си заслужава. Ако не довършиш книгата,тя ще те довърши.
November 29, 2017
/Цецко се връща и осъзнава, че старите му рецензии са грешни vol. 1/
"На Балканите омразата е повече от всичко. Тук всеки мрази всеки."
Тежка, жестока, безсмилостна, нечовешка, проклета... Никак не е приятна една история за война, особенно една война случила се преди не повече от 25 години. Книгата на Георги Бърдаров успява да породи доста чувства. Тя припомня една неприятна и остра истина за човешката природа. Всички са жертви на войната, дори чудовищата, които процъфтяват в нея. Няма щастлив край когато ние сме замесени. Колкото и да описва една широка картина, като народ от Балканите, това особенно се отнася за нас. Омразата за съжаление е по-разпростанена от любовта в нашата история.
Колкото до качеството на книгата, тук вече има доста работи за изшлайфане. "Аз още броя дните" е книга със що-годе ясен мотив и съобщение, но Бърдаров не е писателят, който да пресъздаде точната атмосфера, нунжа в такава история. Още не е за вярване как прочетох изречение от сорта "Абортът я промени, но си остана същият силен човек" и не свалих моментално три звезди, ама какво да се прави, нямах голяма база за сравнение. Сега обаче имам и грешките в писането няма как да ги простя, много други души са изразили подобно мение и няма как да не го кажа и аз -- книгата може да е емоционална, но се чете като чернова, като упражнение в писането. Не знам какво е правил редакторът (изречение, което скоро време прекалено често трябва да си задавам), но пък поне Бърдаров се е срещнал с интересни хора, които са му послужили за патерица, с която да разкаже една горе-долу приемлива история, написана почти напълно неприемливо зле.
"На Балканите омразата е повече от всичко. Тук всеки мрази всеки."
Тежка, жестока, безсмилостна, нечовешка, проклета... Никак не е приятна една история за война, особенно една война случила се преди не повече от 25 години. Книгата на Георги Бърдаров успява да породи доста чувства. Тя припомня една неприятна и остра истина за човешката природа. Всички са жертви на войната, дори чудовищата, които процъфтяват в нея. Няма щастлив край когато ние сме замесени. Колкото и да описва една широка картина, като народ от Балканите, това особенно се отнася за нас. Омразата за съжаление е по-разпростанена от любовта в нашата история.
Колкото до качеството на книгата, тук вече има доста работи за изшлайфане. "Аз още броя дните" е книга със що-годе ясен мотив и съобщение, но Бърдаров не е писателят, който да пресъздаде точната атмосфера, нунжа в такава история. Още не е за вярване как прочетох изречение от сорта "Абортът я промени, но си остана същият силен човек" и не свалих моментално три звезди, ама какво да се прави, нямах голяма база за сравнение. Сега обаче имам и грешките в писането няма как да ги простя, много други души са изразили подобно мение и няма как да не го кажа и аз -- книгата може да е емоционална, но се чете като чернова, като упражнение в писането. Не знам какво е правил редакторът (изречение, което скоро време прекалено често трябва да си задавам), но пък поне Бърдаров се е срещнал с интересни хора, които са му послужили за патерица, с която да разкаже една горе-долу приемлива история, написана почти напълно неприемливо зле.
May 27, 2016
"Аз още броя дните" на Бърдаров ми хареса. Хареса ми повече от повечето нови български автори, които съм чела. Успях да прочета книгата докрай. Това е роман, за който съм съгласна, че може да е победител в български литературен конкурс.
Имаше изречения, които не ми харесаха. Имаше дразнещи клишета (по памет: "Времето понякога сякаш лети, а понякога сякаш е спряло". Да, бе, наистина ли?)
Липсва ми цялостен отличителен стил на автора, няма да позная, че нещо е написано от него със сигурност.
Любовната история - чувства, емоции, описания са наивни и плоски и праволинейни (как пък веднъж двамата не се скараха за нещо, как пък всичко беше тип-топ 20 години? И така да е, в литературата е съмнително.)
Но цялостният замисъл е добър. Интересни са, макар и измислените, интервюта. Има хубави описания. Финалът е силен, без да е велик.
Но мисля, че Бърдаров разказва добре. С хъс и желание, без велика претенция.
Това, което за мен е най-неубедително, е, че той показва, че преживява така всичко, сякаш е бил там, сякаш това е част от неговия живот. Сякаш е лично. А то не е лично и не е негово. И когато нещо не е лично, е трудно да му повярваш до степен да те погълне и убеди. Особено в такива теми. Не ме разрева, не се плеснах по челото, но и не съжалявам, че я прочетох.
Имаше изречения, които не ми харесаха. Имаше дразнещи клишета (по памет: "Времето понякога сякаш лети, а понякога сякаш е спряло". Да, бе, наистина ли?)
Липсва ми цялостен отличителен стил на автора, няма да позная, че нещо е написано от него със сигурност.
Любовната история - чувства, емоции, описания са наивни и плоски и праволинейни (как пък веднъж двамата не се скараха за нещо, как пък всичко беше тип-топ 20 години? И така да е, в литературата е съмнително.)
Но цялостният замисъл е добър. Интересни са, макар и измислените, интервюта. Има хубави описания. Финалът е силен, без да е велик.
Но мисля, че Бърдаров разказва добре. С хъс и желание, без велика претенция.
Това, което за мен е най-неубедително, е, че той показва, че преживява така всичко, сякаш е бил там, сякаш това е част от неговия живот. Сякаш е лично. А то не е лично и не е негово. И когато нещо не е лично, е трудно да му повярваш до степен да те погълне и убеди. Особено в такива теми. Не ме разрева, не се плеснах по челото, но и не съжалявам, че я прочетох.
October 24, 2018
Уффф...много ми се искаше да харесам тази книга, но не успях. Клане, трупове, война е, война е, война е. Ясно е на всички какво е войната, бе, човек. Не добавяш нищо ново към това, което вече знам - въпреки че не съм била там, да, не съм преживявала война, но съм чела достатъчно, имам емпатия и въображение. Според мен, след хилядите книги, писани на тази тема, за да грабнеш читателя е необходимо нещо повече от едно просто описание на снайперисти, които стрелят и разчленяват тичащи хора на две половини, и войници, които изнасилват жени. И любовната история- много, много се е старал авторът, но нищо не е получило. Нито в Давор успях да се вживея, нито в Айда, а в чувствата им - съвсем. Стояха ми празни и двуизмерни. Давам рейтинг дв�� за приятните диалози по време на интервютата. Иначе и стилът не беше кой знае какво - пълен с клишета. Жалко.
March 12, 2022
Завърших книгата, но и тя ме довърши.
"Всяка война се дължи не на някаква справедлива кауза, а на манипулация, неграмотност / политическа и религиозна / и много страх."
" Печелившите от една в��йна са винаги съмнителни, но губещите са ясни - милионите пионки, жертвани за интересите на малцината съмнителни."
Какво друго мога да кажа след това.
"Всяка война се дължи не на някаква справедлива кауза, а на манипулация, неграмотност / политическа и религиозна / и много страх."
" Печелившите от една в��йна са винаги съмнителни, но губещите са ясни - милионите пионки, жертвани за интересите на малцината съмнителни."
Какво друго мога да кажа след това.
Read
October 24, 2021Война + любов. Ето една успешна и доказана формула, която почти винаги работи. 🤷♂️
В допълнение като се добави и един трагичен край, който пък ако успее и да ни разчувства, резултатът ще е почти страхотна работа. 🤷♂️
И така. Повече подробности не са и нужни.
В допълнение като се добави и един трагичен край, който пък ако успее и да ни разчувства, резултатът ще е почти страхотна работа. 🤷♂️
И така. Повече подробности не са и нужни.
June 12, 2016
Смъртта е във вятъра:
(Цялото ревю е тук: https://knijenpetar.wordpress.com/201...)
За тази книга с кървавочервена корица вече се водят люти спорове, а опитът за анализирането ѝ по всякакви критерии за качество може да изуми незапознатите (като мен) по въпроса за „менталните увреждания“ на българската литература. Всъщност такива няма, затова съм сложил тази неприятна диагноза в кавички. Все едно ние сме различните, а всички други са цъфнали и вързали. Съвсем разумно изчаках да спре малтретирането на поредната българска книга и намерих няколко часа за прочитането ѝ – защото ме привлича, защото усещам нейният призив към читателите, които са способни да я усетят.
„Аз още броя дните“ („Сиела“, 2016) е кървава, тъжна и носи отчаянието на притихналите от изнемога останали живи от тази не толкова далечна война. Те още броят дните, защото само това ги поддържа в равновесие и кара сърцата им да тупкат, докато спомените им ги пренасят неизменно в онези години на смърт, разрушения и всекидневни мълчаливи погребения. А когато ти поднесат книга, сякаш напоена с кръв, историята в нея те кара също да притихнеш сякаш за почит или от потрес. Усещането е за мъгла, за безсмислието на унищожителните конфликти, възникнали за да сеят омраза и нищо друго.
(Продължава в блога: https://knijenpetar.wordpress.com/201...)
(Цялото ревю е тук: https://knijenpetar.wordpress.com/201...)
За тази книга с кървавочервена корица вече се водят люти спорове, а опитът за анализирането ѝ по всякакви критерии за качество може да изуми незапознатите (като мен) по въпроса за „менталните увреждания“ на българската литература. Всъщност такива няма, затова съм сложил тази неприятна диагноза в кавички. Все едно ние сме различните, а всички други са цъфнали и вързали. Съвсем разумно изчаках да спре малтретирането на поредната българска книга и намерих няколко часа за прочитането ѝ – защото ме привлича, защото усещам нейният призив към читателите, които са способни да я усетят.
„Аз още броя дните“ („Сиела“, 2016) е кървава, тъжна и носи отчаянието на притихналите от изнемога останали живи от тази не толкова далечна война. Те още броят дните, защото само това ги поддържа в равновесие и кара сърцата им да тупкат, докато спомените им ги пренасят неизменно в онези години на смърт, разрушения и всекидневни мълчаливи погребения. А когато ти поднесат книга, сякаш напоена с кръв, историята в нея те кара също да притихнеш сякаш за почит или от потрес. Усещането е за мъгла, за безсмислието на унищожителните конфликти, възникнали за да сеят омраза и нищо друго.
(Продължава в блога: https://knijenpetar.wordpress.com/201...)
May 30, 2016
Простете ми предварително, че ще се отнеса с не особено голям респект към една „свещена крава“. Прочетох за половин ден чакания роман „Аз още броя дните“ на Георги Бърдаров. Бях настървена да видя как изглежда точно тази книга, за която ме подготвяха с еднакво въодушевление телевизионният екран и социалните мрежи. Предварително я бяха превърнали в събитие, което си заслужава чакането...
http://www.ploshtadslaveikov.com/otkr...
http://www.ploshtadslaveikov.com/otkr...
June 12, 2019
Много съм раздвоена. Хубава история, но разказана с преднамерен патос. Не успях да се почувствам съпричастна към любовната история в романа, а светът на Сараево е представен твърде черно-бял. Харесаха ми някои странични сюжетни нишки - лудият, който спасява 101 живота, например. И цялостния пацифистки и хуманистичен тон на книгата. Но мелодрамата, търсена умишлено, не беше точно по мой вкус.
January 16, 2021
Хубаво написана книга за събития, съдби и истории, които трудно се преглъщат, преживяват и забравят. Знаех как ще свърши, но въпреки това се изненадах. Майсторски завъртян сюжет. Лицето на войната в истинския му вид. Във войната няма добра и лоша страна, всичко е лошо, трагедиите и от двете страни са еднакво тежки, безсмислени и опустошителни.
December 1, 2018
Липсва дълбочина на героите.
Цитирам Хемингуей по памет: ,,Голямо предимство за един писател е да е бил на война". Тогава всичко идва ,,отвътре", във всяка буквичка има чувства. Тук имаше много описани гнусотии - тоя се изпикал, оня се насрал, третият - повърнал. Това по никакъв начин не може да събуди някакво чувство към четящия да преживее малко и да се разчувства.
Защото тези описани неща всеки с по-голямо въображение може да си ги измисли.
Любовната нишка ми беше малко...абе, не ми беше интересна. Липсваха ми детайли. Като цялото книгата ми приличаше на наратив от журналист, който малко се е опитал да се вживее в работата и в разказа. Мисля си, че ако го гледам като заснета идея с интервюта, малко любов и сцените в кръчмата, може и да ми хареса, но като текст в този вид - не.
Не казвам обаче, че е лоша, защото не се имам за някакъв капацитет, но осъзнавам, че сравнявам с висока летва за войната като цяло.
Например моята любима ,,Чочарка" - там няма никакви бомби, нищо стресиращо - четеш и ти се доплаква, защото те ,,удря право в имоцийти" и в един момент не издържаш.
Тук не знам какъв ефект се търси от читателя.
Цитирам Хемингуей по памет: ,,Голямо предимство за един писател е да е бил на война". Тогава всичко идва ,,отвътре", във всяка буквичка има чувства. Тук имаше много описани гнусотии - тоя се изпикал, оня се насрал, третият - повърнал. Това по никакъв начин не може да събуди някакво чувство към четящия да преживее малко и да се разчувства.
Защото тези описани неща всеки с по-голямо въображение може да си ги измисли.
Любовната нишка ми беше малко...абе, не ми беше интересна. Липсваха ми детайли. Като цялото книгата ми приличаше на наратив от журналист, който малко се е опитал да се вживее в работата и в разказа. Мисля си, че ако го гледам като заснета идея с интервюта, малко любов и сцените в кръчмата, може и да ми хареса, но като текст в този вид - не.
Не казвам обаче, че е лоша, защото не се имам за някакъв капацитет, но осъзнавам, че сравнявам с висока летва за войната като цяло.
Например моята любима ,,Чочарка" - там няма никакви бомби, нищо стресиращо - четеш и ти се доплаква, защото те ,,удря право в имоцийти" и в един момент не издържаш.
Тук не знам какъв ефект се търси от читателя.
This entire review has been hidden because of spoilers.
April 21, 2017
Толкова тежка, задушаваща, стискаща те за гърлото.
Как можеш да кажеш, че една такава книга ти харесва?
Спирах на места, за да си поема глътка въздух, да се поразтъпча, да изтрия сълзите, да си дам почивка от ужаса, който са изживели хората. А те са нямали тази възможност...
Как можеш да кажеш, че една такава книга ти харесва?
Спирах на места, за да си поема глътка въздух, да се поразтъпча, да изтрия сълзите, да си дам почивка от ужаса, който са изживели хората. А те са нямали тази възможност...
December 7, 2020
Книга, която е способна да ти извади душата навън.
May 1, 2023
Un académico de la Universidad de Sofía decide viajar a Sarajevo para efectuar unas entrevistas a protagonistas y víctimas de la guerra de Bosnia y los más de mil trescientos días de asedio serbio a la ciudad; y en particular, movido por la historia de Davor y Aída, cuyo amor trascendió las limitaciones religiosas y étnicas, en el peor momento.
El relato se divide en tres partes, que se van presentando en forma intercalada: el diario del académico, acompañado por Zoran, el fiel traductor de bosnio-búlgaro; la historia de amor entre Davor (serbio cristiano) y Aída (bosnia musulmana); y por último, los testimonios surgidos de las entrevistas.
La narración es bastante ágil, y permite percibir el horror de esta guerra, en algunos casos con golpes de efecto en torno a los hechos ocurridos, aunque no incursiona mucho en los motivos que encendieron un odio, en apariencia tan súbito como intransigente.
Una buena lectura para conocer estos episodios históricos y a los extremos a los que pueden llegar los hombres.
Georgi Bardarov es académico especializado en demografía y conflictos etno-religiosos; además de su actividad académica, ha publicado varios cuentos, y desarrolla actividades de apoyo a las artes en jóvenes. Ésta es su primera novela.
El relato se divide en tres partes, que se van presentando en forma intercalada: el diario del académico, acompañado por Zoran, el fiel traductor de bosnio-búlgaro; la historia de amor entre Davor (serbio cristiano) y Aída (bosnia musulmana); y por último, los testimonios surgidos de las entrevistas.
La narración es bastante ágil, y permite percibir el horror de esta guerra, en algunos casos con golpes de efecto en torno a los hechos ocurridos, aunque no incursiona mucho en los motivos que encendieron un odio, en apariencia tan súbito como intransigente.
Una buena lectura para conocer estos episodios históricos y a los extremos a los que pueden llegar los hombres.
Georgi Bardarov es académico especializado en demografía y conflictos etno-religiosos; además de su actividad académica, ha publicado varios cuentos, y desarrolla actividades de apoyo a las artes en jóvenes. Ésta es su primera novela.
November 25, 2021
Не зная какво ме побутна към решението да прочета “Аз още броя дните”. Със сигурност не и желанието за преднамерен хейт (забелязвам, че в последно време е доста често срещан сред читателите що се отнася до българската литература), избягвам да чета книги, само за да ги оплювам мазно после.
Не съм впечатлен, макар и текстът на места да е трогателен. Описаните ужаси от войната няма как да не размекнат, чието и да е сърце. Иначе историята на Давор и Айда не ми се стори нищо особено. Краят е твърде претупан, можеше и по-добре да бъде.
Като цяло, понеже съм чел “Да дойдеш на света” на Маргарет Мацантини (роман със сходен сюжет, но далеч по-дълбок и красиво написан), няма как да забележа достойнствата на “Аз още броя дните”, които със сигурност съществуват, но просто не могат да ме докоснат.
Давам две звезди, понеже четенето беше все пак увлекателно и съвсем ненапрягащо. Това не означава, че книгата е лоша, просто не успя и да ми се хареса.
Не съм впечатлен, макар и текстът на места да е трогателен. Описаните ужаси от войната няма как да не размекнат, чието и да е сърце. Иначе историята на Давор и Айда не ми се стори нищо особено. Краят е твърде претупан, можеше и по-добре да бъде.
Като цяло, понеже съм чел “Да дойдеш на света” на Маргарет Мацантини (роман със сходен сюжет, но далеч по-дълбок и красиво написан), няма как да забележа достойнствата на “Аз още броя дните”, които със сигурност съществуват, но просто не могат да ме докоснат.
Давам две звезди, понеже четенето беше все пак увлекателно и съвсем ненапрягащо. Това не означава, че книгата е лоша, просто не успя и да ми се хареса.
February 5, 2021
За мен книгата е невероятно написана и те пренася в едно време, което всъщност е доста близо до нас и не сме застраховани, че някой ден и ние няма да сме в подобна ситуация.
Показва животинските емоции в хората и как войните карат хората да забравят за човечността, милостта, добротата и какво е важното в живота.
Не разбирам хората, които коментират, че книгата непрекъснатото те връща към едни и същи сцени. Но това е реалността... хората, които са преживяли тази война са били свидетели на тези събития ежедневно, това е било тяхното ежедневие. За мен е нормално да се покаже реалната страна на войната, за да ни накара да помним и да не повтаряме грешките си.
Показва животинските емоции в хората и как войните карат хората да забравят за човечността, милостта, добротата и какво е важното в живота.
Не разбирам хората, които коментират, че книгата непрекъснатото те връща към едни и същи сцени. Но това е реалността... хората, които са преживяли тази война са били свидетели на тези събития ежедневно, това е било тяхното ежедневие. За мен е нормално да се покаже реалната страна на войната, за да ни накара да помним и да не повтаряме грешките си.
Displaying 1 - 30 of 520 reviews