Разкази и новели

by William Faulkner, Уилям Фокнър

Разказите и новелите са взети от книгите:
"Collected stories of William Faulkner" 1950
"Big Woods, The hunting stories of William Faulkner" 1955
"Go Down Moses" 1960
"An Anthology of Famous American Short Stories" 1953
"Requiem for a Nun" 1965

Съдържа следните произведения:
"Горящите обори"
"Роза за Емили"
"Уаш"
"Победа в планината"
"Червени листа"
"За едно женско сърце"
"Коса"
"Сух Септември"
"Слез на земята, Моисей"
"Това вечерно слънце"
"Черните панталони"
"Пърси Грим"
"Високите"
"Смърт на косъм"
"Чичо Уили"
"Ели"
"Брошката"
"Стръвницата"
"Реквием за една светица"

Предговор от Кръстан Дянков.

488 pages, Hardcover

First published January 1, 1855

About the author

William Cuthbert Faulkner was an American writer. He is best known for his novels and short stories set in the fictional Yoknapatawpha County, Mississippi, a stand-in for Lafayette County where he spent most of his life. A Nobel laureate, Faulkner is one of the most celebrated writers of American literature and often is considered the greatest writer of Southern literature.
Faulkner was born in New Albany, Mississippi, and raised in Oxford, Mississippi. During World War I, he joined the Royal Canadian Air Force, but did not serve in combat. Returning to Oxford, he attended the University of Mississippi for three semesters before dropping out. He moved to New Orleans, where he wrote his first novel Soldiers' Pay (1925). He went back to Oxford and wrote Sartoris (1927), his first work set in the fictional Yoknapatawpha County. In 1929, he published The Sound and the Fury. The following year, he wrote As I Lay Dying. Later that decade, he wrote Light in August, Absalom, Absalom! and The Wild Palms. He also worked as a screenwriter, contributing to Howard Hawks's To Have and Have Not and The Big Sleep, adapted from Raymond Chandler's novel. The former film, adapted from Ernest Hemingway's novel, is the only film with contributions by two Nobel laureates.
Faulkner's reputation grew following publication of Malcolm Cowley's The Portable Faulkner, and he was awarded the 1949 Nobel Prize in Literature for "his powerful and unique contribution to the modern American novel." He is the only Mississippi-born Nobel laureate. Two of his works, A Fable (1954) and The Reivers (1962), won the Pulitzer Prize for Fiction. Faulkner died from a heart attack on July 6, 1962, following a fall from his horse the month before. Ralph Ellison called him "the greatest artist the South has produced".

Reviews

[Katrin Kirilova · Rating 5 out of 5]

Фокнър е един от титаните на старото писане, съчетано с кръпки от нови течения. Сам привърженик на старите автори. Думите са неговият небосвод и той се рее из тях като орел, величествен и недостижим. Четейки Фокнър се чувстваш насред катедрала построена в името на литературния гений. Усещаш онова тотално преклонение пред невидимият дух на твореца, за който словото наистина се превръща във вечно битие. Фокнър търси доброто у своите герои. Човеци, които носят алената буква на своето човешко. Човекът получава своето опрощение, но не търсейки помощ от някого горе в небето, а в собственото си аз - его и бог, което е носител на моралните разбирания на отделната личност и на собствената представа за това, какво идва след нас. Сами можем ли да си простим, преди да очакваме прошката на другиго? Чистилището е някъде в собствената ни глава. Да, има непоправимо зли хора, но дори тях Фокнър вижда като жертви на обществото, на социалното си положение, на някакво събитие. Човек има право да изкупи греховете си! Човек има право да вярва в собственото си безсмъртие! При Фокнър има силно противопоставяне между два реала - между човек и човек, човек и природа, човек и една мечка. И в тези взаимоотношения откриваме истинското лице на всяка една от страните. Защото в тези сблъсъци, героят се замисля за онези неща, за които пропуска да се замисли в ежедневието си.
Фигуративният език на Фокнър ме убиваше през цялото време. Не обичам да подчертавам в книгата си, обичам да слагам малки хартийки между страниците, там където ми е харесал дали цитат, дали пък самия изказ на автора.... и докато я завърша, тя цялата беше изпълнена с малки хартийки, все едно няма как да отделя една нишка, от целия този сноп на гениалност. На много места ми се плачеше, ей така, не защото е много тъжно, а защото е красиво и истинско, и чак ти се плаче от това колко талантлив може да бъде един човек. Фокнър е анахронизъм (дума, която толкова обича да споменава) на южняка американец. На едно време, към което той непрестанно се връща. И което (отново противопоставяне) той сравнява с новото:времето на електрическия стол и стоте коня под капак, голям колкото килим. Но за разлика от него, на мен думите понякога не ми стигат .... не ми стигат да описвам големите неща .... като Фокнър. За това просто ще сложа неговия завършек ( негов кометар, защото фактически този цитат не е финал) на "Реквием за една светица".

"Но това съвсем не е достатъчно: лицето зад стъклото. То съвсем не е символ на брачния матриархат, а фатален случай с цялата своя неумолима и безсмъртна безплодност, който повече нищо не иска, освен волята, надеждите, мечтите и въображението на всеки човек (вашите също), за да ги вплете в тази светла и крехка мрежа и капан; и не дори да ги хване с едно единствено безпогрешно хвърляне на ласото, а да ги придърпа, за да гледат търпеливо и едно по едно как се усуква златното задушаващо въже — да придърпа със сто години и вас двамата, вас и вашия домакин — вас, чуждия човек, дошъл с научна степен от Харвард или от Станфорд, минаващ през Джеферсън случайно, на път за някъде другаде, и вашия домакин, който от три поколения не е отивал по-далеч от Мемфис или Ню Орлеанз и който е чувал за Джени Линд не защото е чувал за Марк Твен или защото Марк Твен е казал хубави думи за нея, а по същата причина, която е накарала Марк Твен да говори добре за нея: не толкова, че е пеела песни, а че ги е пеела в стария Запад в старото време; който е чувал, че човекът, комуто обществено е било разрешено да носи на пояса револвер, е бил неделима част от мечтите на Мизури и Йокнапатофа, но нищо не е чувал за Елеонора Дузе, Сара Бернар или Максимилиан Мексикански, да не говорим пък за това, че императорът на Мексико е бил дори женен („Казвате, че бил женен, така ли?“ ще попита вашият чичероне, а вие ще се учудите: „Защо не, нали е била момиче от Джеферсън?“); и ще стоите в тази топла чужда стая, в която се пържи мазнина, сред регистри и хроники, сред безсмъртния шепот на сюблимното и безсмъртните имена и лица, всепоглъщащи и неутолими и вечно незадоволени: светици-демони, ангели-вещици, императрици, сирени, Еринии: една Мистингет, непобедимата, притежаваща половин век повече години от трите двайсетици, с които се хвали, за да имате възможност за избор: толкова огромно, толкова необятно по способности е човешкото въображение, че може да разпръсне и да изгори дреболиите на факти и вероятности и да остави само истината и мечтата; а после излизате и отново сте вън, под топлото обедно слънце. Късно е, вече сте изгубили твърде много време, сега ви предстои да се измъкнете сред пътните знаци и бензиностанциите обратно до шосето, което познавате и което ще ви върне в Съединените щати; не че това е много важно, и без това знаете, че нямате време, че няма пространство, че няма разстояния: има само една нежна драскотина по едно старо, почти непрозрачно стъкло и ясният не много далечен глас, долитащ сякаш от тънките радиоантени през едно огромно, огромно време: Чуй ме, чужденецо! Това бях аз."

[Julia]

Животът е прекалено кратък за да чета книги, които не ми харесват.Няма да я дочета, защото темите на разказите не ми допадат.Изобщо.
Не отричам, че Фокнър има добър стил на писане.Може би трябва да прочета нещо друго.
До тогава - не съм впечатлена.