What do you think?
Rate this book
Lithium
Elle, vingt-trois ans, enfant de la consommation et des réseaux sociaux, noie ses craintes dans l'alcool, le sexe et la fête, sans se préoccuper du lendemain, un principe de vie. Il vient de terminer ses études et travaille sans passion dans une société où l'argent est roi. Pour eux, ni passé ni avenir. Perdus et désenchantés, deux jeunes d'aujourd'hui qui cherchent à se réinventer.
Dans un texte crépusculaire, Aurélien Gougaud entremêle leurs voix, leurs errances, leur soif de vivre, touchant au plus près la vérité d'une génération en quête de repères. Un premier roman d'une surprenante maturité, qui révèle le talent d'un jeune auteur de vingt-cinq ans.
Dans un texte crépusculaire, Aurélien Gougaud entremêle leurs voix, leurs errances, leur soif de vivre, touchant au plus près la vérité d'une génération en quête de repères. Un premier roman d'une surprenante maturité, qui révèle le talent d'un jeune auteur de vingt-cinq ans.
190 pages, Paperback
Published August 1, 2016
2 people are currently reading
40 people want to read
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 8 of 8 reviews
April 11, 2017
Ревю => http://justonebooklover.blogspot.bg/2...
~ ~ ~
"Литий" бе роман далеч-далеч от зоната ми на комфорт. И може би именно защото беше нещо различно от книгите, които съм свикнала да чета, ми допадна. Действието се развиваше в Париж, но не в онзи романтичен Париж, който изниква в съзнанието при споменаването на града, а просто в поредния голям град, дом на консуматорското общество. А двамата герои Той и Тя бяха типичните му представители - апатични, изживяващи един и същи работен ден отново и отново, до уикенда, когато идва ред на алкохолните опиянения и купоните до зори. С интересен стил на писане и реалистичен сюжет, отразяващ много точно действителността, авторът ни запознава с двама души, водещи живот, който би могъл да бъде описан като "съществуване".
~ ~ ~
"Литий" бе роман далеч-далеч от зоната ми на комфорт. И може би именно защото беше нещо различно от книгите, които съм свикнала да чета, ми допадна. Действието се развиваше в Париж, но не в онзи романтичен Париж, който изниква в съзнанието при споменаването на града, а просто в поредния голям град, дом на консуматорското общество. А двамата герои Той и Тя бяха типичните му представители - апатични, изживяващи един и същи работен ден отново и отново, до уикенда, когато идва ред на алкохолните опиянения и купоните до зори. С интересен стил на писане и реалистичен сюжет, отразяващ много точно действителността, авторът ни запознава с двама души, водещи живот, който би могъл да бъде описан като "съществуване".
April 9, 2017
Романът на Орелиен Гуго привлича вниманието именно с тази много вярна и детайлна до педантичност „снимка” на едно поколение, направена с психологизъм и поетичност. Зад привидното безразличие, отчужденост и цинизъм на тези „закъснели юноши” прозират старателно скриван романтизъм, чувствителност и жажда за любов.
Ярък портрет на едно поколение – обитаващо не само Париж, а и всички големи градове на развития свят.
Ярък портрет на едно поколение – обитаващо не само Париж, а и всички големи градове на развития свят.
August 25, 2017
Pretty nice fast read that actually shows the real people living in 2010s and how such a simple thing as love can change so much in all of us... Even the streets of the city of love sometimes are filled more with problems than with love itself..
April 24, 2017
http://podmosta.bg/litiy-glasat-na-po...
Главни роли: Той и Тя
Второстепенни: роднини, които търпят по задължение, приятели, които не понасят, шефове, които мразят.
Сцена: Париж
Времетраене: 1 седмица
Той е търговски представител – нещо като Вълкът на френския „Уолстрийт“ – безскрупулен, нахален, печелещ пари от нечестни сделки. Във връзка с жена, която не обича, но му харесва да е обичан от нея.
Няма по-подходящ човек, с когото да споделиш, от съвършено непознатия, от онзи, на когото не му пука, от когото нищо не очакваш и няма да те съди.
Тя е недоволна от работата, семейството, приятелите и мъжете в живота си. Работата в радиото отдавна не ѝ носи удовлетворение, но пък ѝ позволява да има изобилстващ от партита нощен живот. Всеки работен ден е еднакво нещастен, а всеки уикенд привидно щастлив сам по себе си – алкохолни запои, наркотици, еднократни връзки. Неща с чиято помощ да избяга от делниците и самата себе си. И един ден просто преживява burnout – напуска работата си и резервира билет за другия край на света. Но дали е готова да напусне Париж и да разбере, че единственото, от което бяга е самата тя?
Опитай да го живееш тоя живот, вместо да фантазираш, изтърсва той, гасейки последната цигара.
Определят автора на „Литий“ – Орлиен Гуго като „избраникът на Бегбеде“. За него най-известният плейбой сред авторите и най-популярният автор сред плейбоите – Фредерик – казва: „Никога няма да забравя деня, в който научих, че първият ми роман ще бъде публикуван. Какво чудо! О, безкрайна слава! Към мен, безброй фенки и дъжд от долари! Не стана така, както предвиждах. Издателят ме прие в кабинета си с думите: „Абе, има нещо”. Така че леко се обидих. Мислиш се за Оноре дьо Балзак, а ти казват, че в теб „има нещо”. Да пада от високо е всекидневната участ на младия романист. (…) „Литий” е очарователен дори в несръчността си. Г-н Гуго понякога е прекалено уверен в себе си, когато се прави на циник. Но неговата наблюдателност, точността на избраните детайли, го спасяват от насилената му арогантност. След трийсет години, когато ще бъде критик във „Фигаро”, той навярно ще съжалява за своите грешки на младостта. Няма да бъде прав. В него има нещо.“
Със своите 200 страници „Литий“ е подходящо четиво за някой мързелив следобед. Сюжетът се движи плавно, без сътресаващи обрати – но от тях няма и нужда. Роман, който е по-скоро „мисловен“, отколкото „деен“. Показва ни една различна страна на Париж. Не като град на любовта и романтиката, а на консуматорския свят, апатичността към ежедневието, рутинните дейности, бездуховността и липсата на идеали. Той и тя нямат имена, за да бъдат максимално унифицирани. Чертите на характерите им, малките им навици и сходни пороци откриваме навсякъде около нас.
Литий е най-лекият метал. Също като него героите в този роман са привидно леки. Те искат всичко и нищо, имат всичко и нищо, те са всичко и нищо.
Литий се използва при лечението на депресивни състояния. Той и тя са в състояние на перманентна апатия. Депресията е фонът на техния живот. На сцената има от всичко по много – партита, наркотици, секс, краткотрайни връзки, пари, приятели. Но каквото и да се случва на сцената – декорът си остава един – Литий.
Литий е песен на Нирвана, в която се пее за лудост, самота, липси, търсене на Бог и щастието, счупени огледала и неделни сутрини.
Романът се издава от „Ера“, в превод на Весела Шумакова.
Главни роли: Той и Тя
Второстепенни: роднини, които търпят по задължение, приятели, които не понасят, шефове, които мразят.
Сцена: Париж
Времетраене: 1 седмица
Той е търговски представител – нещо като Вълкът на френския „Уолстрийт“ – безскрупулен, нахален, печелещ пари от нечестни сделки. Във връзка с жена, която не обича, но му харесва да е обичан от нея.
Няма по-подходящ човек, с когото да споделиш, от съвършено непознатия, от онзи, на когото не му пука, от когото нищо не очакваш и няма да те съди.
Тя е недоволна от работата, семейството, приятелите и мъжете в живота си. Работата в радиото отдавна не ѝ носи удовлетворение, но пък ѝ позволява да има изобилстващ от партита нощен живот. Всеки работен ден е еднакво нещастен, а всеки уикенд привидно щастлив сам по себе си – алкохолни запои, наркотици, еднократни връзки. Неща с чиято помощ да избяга от делниците и самата себе си. И един ден просто преживява burnout – напуска работата си и резервира билет за другия край на света. Но дали е готова да напусне Париж и да разбере, че единственото, от което бяга е самата тя?
Опитай да го живееш тоя живот, вместо да фантазираш, изтърсва той, гасейки последната цигара.
Определят автора на „Литий“ – Орлиен Гуго като „избраникът на Бегбеде“. За него най-известният плейбой сред авторите и най-популярният автор сред плейбоите – Фредерик – казва: „Никога няма да забравя деня, в който научих, че първият ми роман ще бъде публикуван. Какво чудо! О, безкрайна слава! Към мен, безброй фенки и дъжд от долари! Не стана така, както предвиждах. Издателят ме прие в кабинета си с думите: „Абе, има нещо”. Така че леко се обидих. Мислиш се за Оноре дьо Балзак, а ти казват, че в теб „има нещо”. Да пада от високо е всекидневната участ на младия романист. (…) „Литий” е очарователен дори в несръчността си. Г-н Гуго понякога е прекалено уверен в себе си, когато се прави на циник. Но неговата наблюдателност, точността на избраните детайли, го спасяват от насилената му арогантност. След трийсет години, когато ще бъде критик във „Фигаро”, той навярно ще съжалява за своите грешки на младостта. Няма да бъде прав. В него има нещо.“
Със своите 200 страници „Литий“ е подходящо четиво за някой мързелив следобед. Сюжетът се движи плавно, без сътресаващи обрати – но от тях няма и нужда. Роман, който е по-скоро „мисловен“, отколкото „деен“. Показва ни една различна страна на Париж. Не като град на любовта и романтиката, а на консуматорския свят, апатичността към ежедневието, рутинните дейности, бездуховността и липсата на идеали. Той и тя нямат имена, за да бъдат максимално унифицирани. Чертите на характерите им, малките им навици и сходни пороци откриваме навсякъде около нас.
Литий е най-лекият метал. Също като него героите в този роман са привидно леки. Те искат всичко и нищо, имат всичко и нищо, те са всичко и нищо.
Литий се използва при лечението на депресивни състояния. Той и тя са в състояние на перманентна апатия. Депресията е фонът на техния живот. На сцената има от всичко по много – партита, наркотици, секс, краткотрайни връзки, пари, приятели. Но каквото и да се случва на сцената – декорът си остава един – Литий.
Литий е песен на Нирвана, в която се пее за лудост, самота, липси, търсене на Бог и щастието, счупени огледала и неделни сутрини.
Романът се издава от „Ера“, в превод на Весела Шумакова.
January 18, 2017
Portrait d'une jeunesse parisienne entre solitude, débauche, envie de rêver et de croire au bonheur....
Un 1er roman très réussi et bien écrit !
Un 1er roman très réussi et bien écrit !
August 3, 2021
Ce livre ne vaut sûrement pas 4 stars, en tout cas pas au niveau de l'histoire, que j'ai trouvé assez banale et assez creuse.
Mais certains passages sont tellement puissants et bien écrits, ils m'ont fait mal au cœur.
"Il n'a pas besoin d'elle, mais ne peut accepter la réciproque. La sentir vulnérable malgré la distance, matérialiser un souvenir agréable comme l'on garde, dans le fond d'un tiroir, un beau vêtement devenu trop petit. C'est aussi ça, l'amour. L'amour des dominants. Laisser une trace. Peu importe le reste. On existe aussi par le mal qu'on fait aux autres. C'est comme ça.
Il existe."
Mais certains passages sont tellement puissants et bien écrits, ils m'ont fait mal au cœur.
"Il n'a pas besoin d'elle, mais ne peut accepter la réciproque. La sentir vulnérable malgré la distance, matérialiser un souvenir agréable comme l'on garde, dans le fond d'un tiroir, un beau vêtement devenu trop petit. C'est aussi ça, l'amour. L'amour des dominants. Laisser une trace. Peu importe le reste. On existe aussi par le mal qu'on fait aux autres. C'est comme ça.
Il existe."
September 3, 2016
Pour son premier roman, Aurélien Gougaud n’est pas aller trop loin pour trouver l’inspiration, puisqu’il nous raconte la vie de parisiens de son âge, c’est-à-dire autour de 25 ans. L’un des personnages travaille également comme lui, au sein d’une chaîne de radio.
Portrait d’une génération, son livre ausculte cette période un peu étrange où l’on commence à gagner sa vie, ou il faudrait se construire un avenir, alors même que l’on doute en permanence de ses choix. Peut-on s’imaginer continuer toute sa vie comme agent commercial dans une entreprise qui n’a pour objectif que de soutirer de l’argent à des personnes un peu fragiles ? Faut-il tous les jours subir les railleries d’un supérieur qui se prend pour une vedette, alors qu’il ne serait rien sans son équipe ? Ou encore cette question cruciale : Ne serait-il pas temps de s’engager dans une relation plus stable que ces coucheries d’un soir ?
Car au traditionnel métro-boulot, il n’y a guère pour l’instant qu’un complément apéro-bistro-disco, notamment en fin de semaine. Il s’agit alors de remplir l’agenda pour ne pas sombrer dans la dépression. Pour Elle comme pour Lui qui nous suivront durant une semaine, un jour et un chapitre pour lui, un jour et un chapitre pour elle. S’ils ont des rêves, ce sont sans doute les dures réalités de leurs vies professionnelles respectives qui les découragent le plus. Les réseaux sociaux ne les distraient plus, l’alcool n’est plus un compagnon de fête, mais plutôt l’étape obligée avant de vomir leur mal-être, la drogue n’est plus un excitant hors-la-loi, mais une sorte de médication pour tenir le coup dans cette misère ambiante.
O rage, o désespoir ! N’y aurait-il pas d’échappatoire possible ?
Après une nouvelle journée d’humiliations, Elle croit avoir trouvé la solution. Plutôt que de subir une nouvelle séance débriefing durant laquelle «les gros salaires profitent de leur statut pour discréditer les autres, tandis que les petits n’aspirent qu’à prendre la place de leurs aînés.» il suffit de démissionner et de partir, de préférence loin. En Australie par exemple.
L’ironie du sort veut que c’est à ce moment que nos deux jeunes désabusés se rencontrent. Qu’elle est prête à changer de vie, qu’il est prêt à réviser sa théorie de l’amour : «Un type a dit qu’aimer, c’est la préférence de l’autre à soi-même. Pour lui, c’est juste la prise de risque à plein temps. L’Amour. Naïveté contraignante à laquelle il ne voit que deux explications plausibles : la solitude et l’ennui. Aimer, c’est pour ceux qui n’ont que ça à faire. C’est la solution le plus populaire pour donner du sens aux vies qui en sont dénuées.»
Je vous laisse découvrir l’épilogue de ce premier roman qui place le cynisme sur un piédestal, pour le plaisir du lecteur. Ce cynisme que mon dictionnaire définit comme un «mépris effronté des convenances et de l'opinion qui pousse à exprimer sans ménagements des principes contraires à la morale, à la norme sociale.» Les exemples fourmillent dans le livre. En voici un : «La radio, au fond, c’est un peu comme le communisme : dans l’idée c’est formidable, mais la nature humaine rend l’idéal inapplicable et l’applicable forcément nauséabond.»
Au fait, ayant le dictionnaire à portée de main, j’en ai profité pour consulter la définition du mot lithium (symbole chimique Li). J’y ai appris que ce métal est «le plus léger de l'ensemble des métaux connus sur terre, il est aussi le premier alcalin» et qu’il «est utilisé en psychiatrie pour soigner les psychoses maniaco-dépressives». Voilà qui peut expliquer le titre énigmatique de cette intéressante étude de mœurs !
Portrait d’une génération, son livre ausculte cette période un peu étrange où l’on commence à gagner sa vie, ou il faudrait se construire un avenir, alors même que l’on doute en permanence de ses choix. Peut-on s’imaginer continuer toute sa vie comme agent commercial dans une entreprise qui n’a pour objectif que de soutirer de l’argent à des personnes un peu fragiles ? Faut-il tous les jours subir les railleries d’un supérieur qui se prend pour une vedette, alors qu’il ne serait rien sans son équipe ? Ou encore cette question cruciale : Ne serait-il pas temps de s’engager dans une relation plus stable que ces coucheries d’un soir ?
Car au traditionnel métro-boulot, il n’y a guère pour l’instant qu’un complément apéro-bistro-disco, notamment en fin de semaine. Il s’agit alors de remplir l’agenda pour ne pas sombrer dans la dépression. Pour Elle comme pour Lui qui nous suivront durant une semaine, un jour et un chapitre pour lui, un jour et un chapitre pour elle. S’ils ont des rêves, ce sont sans doute les dures réalités de leurs vies professionnelles respectives qui les découragent le plus. Les réseaux sociaux ne les distraient plus, l’alcool n’est plus un compagnon de fête, mais plutôt l’étape obligée avant de vomir leur mal-être, la drogue n’est plus un excitant hors-la-loi, mais une sorte de médication pour tenir le coup dans cette misère ambiante.
O rage, o désespoir ! N’y aurait-il pas d’échappatoire possible ?
Après une nouvelle journée d’humiliations, Elle croit avoir trouvé la solution. Plutôt que de subir une nouvelle séance débriefing durant laquelle «les gros salaires profitent de leur statut pour discréditer les autres, tandis que les petits n’aspirent qu’à prendre la place de leurs aînés.» il suffit de démissionner et de partir, de préférence loin. En Australie par exemple.
L’ironie du sort veut que c’est à ce moment que nos deux jeunes désabusés se rencontrent. Qu’elle est prête à changer de vie, qu’il est prêt à réviser sa théorie de l’amour : «Un type a dit qu’aimer, c’est la préférence de l’autre à soi-même. Pour lui, c’est juste la prise de risque à plein temps. L’Amour. Naïveté contraignante à laquelle il ne voit que deux explications plausibles : la solitude et l’ennui. Aimer, c’est pour ceux qui n’ont que ça à faire. C’est la solution le plus populaire pour donner du sens aux vies qui en sont dénuées.»
Je vous laisse découvrir l’épilogue de ce premier roman qui place le cynisme sur un piédestal, pour le plaisir du lecteur. Ce cynisme que mon dictionnaire définit comme un «mépris effronté des convenances et de l'opinion qui pousse à exprimer sans ménagements des principes contraires à la morale, à la norme sociale.» Les exemples fourmillent dans le livre. En voici un : «La radio, au fond, c’est un peu comme le communisme : dans l’idée c’est formidable, mais la nature humaine rend l’idéal inapplicable et l’applicable forcément nauséabond.»
Au fait, ayant le dictionnaire à portée de main, j’en ai profité pour consulter la définition du mot lithium (symbole chimique Li). J’y ai appris que ce métal est «le plus léger de l'ensemble des métaux connus sur terre, il est aussi le premier alcalin» et qu’il «est utilisé en psychiatrie pour soigner les psychoses maniaco-dépressives». Voilà qui peut expliquer le titre énigmatique de cette intéressante étude de mœurs !
Displaying 1 - 8 of 8 reviews