„Варианти на нас“ на Лора Барнет е книга, която е по-дълбока, отколкото (може би) читателят първоначално би предположил. Ведрата корица обещава заплетена история на двама души, но истината е, че по време на четенето по-често ми ставаше тъжно и замислено, отколкото безгрижно и весело.
Сюжет:
Ева и Джим се срещат в един приятен ден, когато са по на 19 години. Ева кара колелото си към консултация със свой преподавател, когато в опита си да избегне тичащо срещу нея кученце, губи контрол и пада. На помощ се притичва Джим.
Всеки един от тях е млад, красив, сравнително наясно със себе си и намиращ се на хубаво място в живота. Романът представлява три различни версии на това по какъв начин се развива тази среща и какво следва от това. В книгата се редуват Вариант 1, 2, 3 (да, нещо като при Пол Остър и „4321“, но романът на Бърнет е писан по-рано).
Романът проследява трите живота на Ева и Джим от срещата през 1958 година им до 2014. Това са години на срещи, раздели, семейства, деца, изневери, слава, провали, болести... Половин век живот, който е наситен с какво ли не.
Конструкция на романа:
Интересното на конструкцията е, че читателят следи паралелно развитието на трите версии на Ева, Джим, близките им и това, което се случва с тях. Виждаме как Бърнет залага едни и същи характеристики на персонажите си, но те се развиват по различен начин, защото са изложени на различни влияния. Героите носят в себе си неща, които в единия вариант проявяват, в другия не, а в третия - донякъде.
Така изградена „Варианти на нас“ е като 3D изображение на историята. Виждаш не само всички нейни ъгли, а и какво има зад тях, какво е можело да бъде, АКО... Това е нещо, което всеки си е мислил някога. Какво би станало, ако тогава бях взел друго решение. Какво щеше да стане, ако тогава бях казал нещо различно.
Персонажи:
Ева и Джим, естествено, са водещите. Във всеки вариант тя има афинитет към писането и литературата, а той - към изобразителното и приложното изкуство. Във всеки вариант той ми се струва по-малодушен от нея и на моменти ми беше искрено трудно да му съчувствам. С Ева не беше така. Дали намерих в нея черти, които смятам, че притежавам и аз, дали просто ми стана симпатична не знам, но се привързах към нея.
Беше ми любопитно да следя Джим, но през цялото време следенето ми беше изпитателно, сякаш знаех, че той ще (продължи) да се дъни.
Освен тях в книгата има много второстепенни герои, които са изградени по същия начин - солиден първоначален пакет от качества, който се проявява и развива спрямо варианта, в който са поставени.
Лора Барнет определено не се грижи само за главните герои, а с внимание и бдителност развива и останалите. Така се получава приятен баланс и усещане за истинност във всяка една от частите на книгата.
Лично и субективно:
„Варианти на нас“ ме завъртя в мисли за Ева и Джим и в мисли за мен самата. Колко странно би било да прочета за моите варианти и за това какво би станало, ако преди 10 години съм взела едно мъничко решение различно от онова, което съм взела тогава. Човек винаги си казва, че всичко, което някога е сторил, го е довело до мястото, което е сега. Но пък има и хора, които смятат, че независимо какво правиш, има неща, които ти е отредено да се случат. Аз не вярвам в това. Смятам, че човек сам си бута каруцата. И тази книга ме вкара още повече в тези мисли.
Та... това е книга, която ще ви накара да си спомняте, да се чудите и да ровите из кътчета на душата си, където може би скоро не сте ровили. При мен стана така.
Завършвам с цитат:
„Тогава тя изпита прилив на ярост, така могъщ, че ѝ се прииска да се разкрещи. „Ти влезе в живота ми, като бях на деветнайсет. Ти беше единственият мъж, когото някога съм обичала, единственият мъж, когото се надявах да обичам изобщо. Ти ми отне всичко, което постигнахме заедно, всичко, което представлявахме един за друг, и го изгори, превърна го в купчина пепел.“ Но не изрече нищо от това. Просто стисна ръката на Джим и после я пусна.“