What do you think?
Rate this book
Пътуване в миналото и други новели
Страстна, но непозволена любов. Шанс за кариерно израстване отвъд Океана. Нова среща. Сенките на миналото надвисват застрашително над крехкото щастие. Младежките копнежи се рушат под напора на отминалото време. В цялостния си вид новелата „Пътуване в миналото“ е издадена за първи път през 1987 г. в Германия, а преводът й във Франция предизвиква истински фурор. Сюжетът служи за основа на филма „Обещание“ (2013) на френския режисьор Патрис Льоконт.
Сборникът съдържа седем новели, пет от които излизат за първи път на български език, а „Скарлатина“ и „Неподозирано запознанство с един занаят“ са в нов превод. Ето списък с всички заглавия в сборника:
Скарлатина
Пролет в Пратера
Двама самотници
Пътуване в миналото
Той ли е бил?
Човек, когото не можеш да забравиш
Неподозирано запознанство с един занаят
Сборникът съдържа седем новели, пет от които излизат за първи път на български език, а „Скарлатина“ и „Неподозирано запознанство с един занаят“ са в нов превод. Ето списък с всички заглавия в сборника:
Скарлатина
Пролет в Пратера
Двама самотници
Пътуване в миналото
Той ли е бил?
Човек, когото не можеш да забравиш
Неподозирано запознанство с един занаят
272 pages, Paperback
First published January 1, 2016
2 people are currently reading
59 people want to read
About the author
Stefan Zweig
2,250 books10.5k followersStefan Zweig was one of the world's most famous writers during the 1920s and 1930s, especially in the U.S., South America, and Europe. He produced novels, plays, biographies, and journalist pieces. Among his most famous works are Beware of Pity, Letter from an Unknown Woman, and Mary, Queen of Scotland and the Isles. He and his second wife committed suicide in 1942.
Zweig studied in Austria, France, and Germany before settling in Salzburg in 1913. In 1934, driven into exile by the Nazis, he emigrated to England and then, in 1940, to Brazil by way of New York. Finding only growing loneliness and disillusionment in their new surroundings, he and his second wife committed suicide.
Zweig's interest in psychology and the teachings of Sigmund Freud led to his most characteristic work, the subtle portrayal of character. Zweig's essays include studies of Honoré de Balzac, Charles Dickens, and Fyodor Dostoevsky (Drei Meister, 1920; Three Masters) and of Friedrich Hölderlin, Heinrich von Kleist, and Friedrich Nietzsche (Der Kampf mit dem Dämon, 1925; Master Builders). He achieved popularity with Sternstunden der Menschheit (1928; The Tide of Fortune), five historical portraits in miniature. He wrote full-scale, intuitive rather than objective, biographies of the French statesman Joseph Fouché (1929), Mary Stuart (1935), and others. His stories include those in Verwirrung der Gefühle (1925; Conflicts). He also wrote a psychological novel, Ungeduld des Herzens (1938; Beware of Pity), and translated works of Charles Baudelaire, Paul Verlaine, and Emile Verhaeren.
Most recently, his works provided the inspiration for 2014 film The Grand Budapest Hotel.
Zweig studied in Austria, France, and Germany before settling in Salzburg in 1913. In 1934, driven into exile by the Nazis, he emigrated to England and then, in 1940, to Brazil by way of New York. Finding only growing loneliness and disillusionment in their new surroundings, he and his second wife committed suicide.
Zweig's interest in psychology and the teachings of Sigmund Freud led to his most characteristic work, the subtle portrayal of character. Zweig's essays include studies of Honoré de Balzac, Charles Dickens, and Fyodor Dostoevsky (Drei Meister, 1920; Three Masters) and of Friedrich Hölderlin, Heinrich von Kleist, and Friedrich Nietzsche (Der Kampf mit dem Dämon, 1925; Master Builders). He achieved popularity with Sternstunden der Menschheit (1928; The Tide of Fortune), five historical portraits in miniature. He wrote full-scale, intuitive rather than objective, biographies of the French statesman Joseph Fouché (1929), Mary Stuart (1935), and others. His stories include those in Verwirrung der Gefühle (1925; Conflicts). He also wrote a psychological novel, Ungeduld des Herzens (1938; Beware of Pity), and translated works of Charles Baudelaire, Paul Verlaine, and Emile Verhaeren.
Most recently, his works provided the inspiration for 2014 film The Grand Budapest Hotel.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 6 of 6 reviews
June 12, 2020
Стефан Цвайг никога не разочарова.
July 24, 2022
"Пътуване в миналото и други новели" Стефан Цвайг е чудесен сборник, който искрено ме развълнува и ме накара да се почувствам не просто в миналото, но и да усетя ярко света на Цвайг - Виена, Париж, Франкфурт, малко селище близо до Бат. Всяка от тези новели е изпълнена със собствен живот, а мястото е неделимо от преживяванията на героите. Развръзката е рязка и болезнена и не толкова дава някакво житейско осъзнаване, колкото показва пъстротата на живота и силата на желанията, мечтите, копнежите, които ни движат.
Виена е притегателна за студентите, след малките градчета, от които идват, тя омагьосва с новите срещи и възможности. Новият живот е труден, поражда очаквания да се впишеш в леко противоречивата студентска общност, чиято главна цел не е познанието, а насладите от живота - кръчми, жени, дуели. Съвсем непривично за младия и притеснителен студент Бергер, който така и не може да се почувства на място.
И плавно се пренасяме към следващата новела, където пролетта разцъфва в Пратера и подканва към приключения, във въздуха се носи веселие, палавост, нови възможности. Един съвсем друг начин на живот, който е някак повърхностен и суетен, но малка житейска несгода ще изкара Лизе от него и ще я накара да почувства пролетта с всички сетива, както някога в детството си, тя ще е отново безгрижна.
По различни причини не успях да се насладя докрай на "Пътуване в миналото", героите ме оставиха равнодушна, Цвайг е описал майсторски силата на чувствата, които въпреки времето и разстоянието не намаляват, а оставят дълбоко заровени да тлеят, но в тях има нещо, което ме кара не просто да не им симпатизирам, но и да смятам, че не заслужават благосклонност от съдбата, това е лично и субективно. Новелата обаче напълно заслужено е заглавна на сборника и е силно въздействаща именно с онова протягане към миналото, когато колкото и да вървиш напред, пак продължаваш да се обръщаш с копнеж към щастливите дни, те оставят силно отражение и не могат да бъдат забравени.
Историята в дълбоката и идилична английска провинция истински ме натъжи, поради силните емоции, които ярко се появяват и пораждат изтощаващо обожание, а след това обектът им се сменя и също толкова внезапно угасват, но оставят трайни следи, защото някой не иска да е пренебрегван, след като вече е бил център на вниманието. Развръзката е някак очаквана след загатнатото в началото, но това не я преви лесно поносима и оставя едно тягостно усещане.
Целият сборник е истинско удоволствие, много красив стил и много дълбок психологизъм по отношение на героите и ситуациите. Цвайг е обран в изграждането на историята и описанията, поднася колкото е нужно, без да е излишно многословен, също много изящно представя човешките страсти, без драматизъм.
Виена е притегателна за студентите, след малките градчета, от които идват, тя омагьосва с новите срещи и възможности. Новият живот е труден, поражда очаквания да се впишеш в леко противоречивата студентска общност, чиято главна цел не е познанието, а насладите от живота - кръчми, жени, дуели. Съвсем непривично за младия и притеснителен студент Бергер, който така и не може да се почувства на място.
И плавно се пренасяме към следващата новела, където пролетта разцъфва в Пратера и подканва към приключения, във въздуха се носи веселие, палавост, нови възможности. Един съвсем друг начин на живот, който е някак повърхностен и суетен, но малка житейска несгода ще изкара Лизе от него и ще я накара да почувства пролетта с всички сетива, както някога в детството си, тя ще е отново безгрижна.
По различни причини не успях да се насладя докрай на "Пътуване в миналото", героите ме оставиха равнодушна, Цвайг е описал майсторски силата на чувствата, които въпреки времето и разстоянието не намаляват, а оставят дълбоко заровени да тлеят, но в тях има нещо, което ме кара не просто да не им симпатизирам, но и да смятам, че не заслужават благосклонност от съдбата, това е лично и субективно. Новелата обаче напълно заслужено е заглавна на сборника и е силно въздействаща именно с онова протягане към миналото, когато колкото и да вървиш напред, пак продължаваш да се обръщаш с копнеж към щастливите дни, те оставят силно отражение и не могат да бъдат забравени.
Историята в дълбоката и идилична английска провинция истински ме натъжи, поради силните емоции, които ярко се появяват и пораждат изтощаващо обожание, а след това обектът им се сменя и също толкова внезапно угасват, но оставят трайни следи, защото някой не иска да е пренебрегван, след като вече е бил център на вниманието. Развръзката е някак очаквана след загатнатото в началото, но това не я преви лесно поносима и оставя едно тягостно усещане.
Целият сборник е истинско удоволствие, много красив стил и много дълбок психологизъм по отношение на героите и ситуациите. Цвайг е обран в изграждането на историята и описанията, поднася колкото е нужно, без да е излишно многословен, също много изящно представя човешките страсти, без драматизъм.
September 7, 2024
Наивно смятах, че съм чела почти всичко, което си заслужава от Стефан Цвайг. Не знам защо, но бях сигурна, че "Пътуване в миналото и други новели" е на рафта ми за моментите, в които искам да усетя някаква бледа сянка от творчеството му, което винаги дълбоко ме е впечатлявало и интригувало. Нещо като бял шоколад - не точно шоколад, но по-добре от нищо. Как съм грешала! Седемте новели, от които цели пет за пръв път на български, не са никаква сянка, а истински пълнокръвни истории, които за пореден път го утвърждават като един от майсторите на психологическата новела.
В привидно простички сценарии е голям талант да задържиш вниманието на читателя. Това че един младеж отива студент във Виена и му е трудно да се спогоди с големия град не звучи като най-интересното нещо на света, но всяка следваща страница ме караше да притихвам все повече, да се притеснявам, да усещам измененията в характера на мъжа, всеки негов опънат нерв беше и мой. Едноименната новела пък предизвиква истински фурор във Франция и нейният сюжет служи за основа на филма "Обещание" от френския режисьор Льоконт.
Голямо впечатление ми направи "Той ли е бил?". Става дума за едно куче, което преобръща живота на семейството, което го е приютило. Започва по човешки да се сърди, да роптае, да изисква внимание, да планира отмъщение, да прави умишлени бели, тук нервите ми бяха най-опънати, нямах търпение да стигна докрая и да разбера какво ще се случи. Неговият собственик пък е описан така колоритно, че читателят не само си го представя, ами му се струва, че някога го е познавал. Другият разказ, който ще остане с мен като филмова лента, която още се прожектира в главата ми, седмица след прочита, е "Неподозирано запознанство с един занаят". Хайде, тук няма да казвам нищо, че то ще излезе, че всичко съм разказала.
Десислава Филипова писа за сборника миналата година и каза, че на героите не само е трудно да се симпатизира, ами и не заслужават благосклонност от съдбата. Разбирам какво има предвид, но аз успях и на най-неприятните типове (освен на проклетото куче) да симпатизирам и да се надявам да получат малко милост. Те не са/бяха лоши хора, просто хора в цялата нелепост и безумност, която само Цвайг може така майсторски да ни покаже. Понякога само в рамките на 10 страници успява да опише обстановката, героя, да ни внуши нещо и да ни остави с усещането, че сме имали много повече време с историята, отколкото реално не ни е било предоставено.
Дълбок психологизъм, безкомпромисен подбор, няма да се притесня да кажа - шедьовър.
"В такива изпълнени с любопитство дни аз съм двойно, дори многократно себе си; тогава не ми е достатъчен ограниченият ми собствен живот, нещо ме напъва, нещо напира отвътре, като че ли ще се изсули от кожата си като пеперуда на какавидата. Всяка пора се разтваря, всеки нерв се извива като тънка нагорещена абордажна кукла, усещам се с фанатично остър слух, с прозорливост и с изумителна яснота, която разтваря зениците на очите и тъпънчетата в ушите ми. Всичко, което докосвам с поглед, ми изглежда изпълнено с тайнственост. [...] До безкрай мога да стоя пред някой чужд прозорец и да си измислям съдбата на непознатия човек, който може би живее или би могъл да живее тук, часове наред мога да не свалям очи от случаен минувач или пък да вървя подире му, магнетично-безсмислено привлечен от любопитство и при това с ясното съзнание, че цялото това действие би било напълно неразбираемо и глупаво за друг, който случайно ме наблюдава, но въпреки това тези фантазии и удоволствието от играта за мен са много по-пленителни от всяко вече създадено театрално представление...".
изд. "Колибри", превод от немски: Жанина Драгостинова
В привидно простички сценарии е голям талант да задържиш вниманието на читателя. Това че един младеж отива студент във Виена и му е трудно да се спогоди с големия град не звучи като най-интересното нещо на света, но всяка следваща страница ме караше да притихвам все повече, да се притеснявам, да усещам измененията в характера на мъжа, всеки негов опънат нерв беше и мой. Едноименната новела пък предизвиква истински фурор във Франция и нейният сюжет служи за основа на филма "Обещание" от френския режисьор Льоконт.
Голямо впечатление ми направи "Той ли е бил?". Става дума за едно куче, което преобръща живота на семейството, което го е приютило. Започва по човешки да се сърди, да роптае, да изисква внимание, да планира отмъщение, да прави умишлени бели, тук нервите ми бяха най-опънати, нямах търпение да стигна докрая и да разбера какво ще се случи. Неговият собственик пък е описан така колоритно, че читателят не само си го представя, ами му се струва, че някога го е познавал. Другият разказ, който ще остане с мен като филмова лента, която още се прожектира в главата ми, седмица след прочита, е "Неподозирано запознанство с един занаят". Хайде, тук няма да казвам нищо, че то ще излезе, че всичко съм разказала.
Десислава Филипова писа за сборника миналата година и каза, че на героите не само е трудно да се симпатизира, ами и не заслужават благосклонност от съдбата. Разбирам какво има предвид, но аз успях и на най-неприятните типове (освен на проклетото куче) да симпатизирам и да се надявам да получат малко милост. Те не са/бяха лоши хора, просто хора в цялата нелепост и безумност, която само Цвайг може така майсторски да ни покаже. Понякога само в рамките на 10 страници успява да опише обстановката, героя, да ни внуши нещо и да ни остави с усещането, че сме имали много повече време с историята, отколкото реално не ни е било предоставено.
Дълбок психологизъм, безкомпромисен подбор, няма да се притесня да кажа - шедьовър.
"В такива изпълнени с любопитство дни аз съм двойно, дори многократно себе си; тогава не ми е достатъчен ограниченият ми собствен живот, нещо ме напъва, нещо напира отвътре, като че ли ще се изсули от кожата си като пеперуда на какавидата. Всяка пора се разтваря, всеки нерв се извива като тънка нагорещена абордажна кукла, усещам се с фанатично остър слух, с прозорливост и с изумителна яснота, която разтваря зениците на очите и тъпънчетата в ушите ми. Всичко, което докосвам с поглед, ми изглежда изпълнено с тайнственост. [...] До безкрай мога да стоя пред някой чужд прозорец и да си измислям съдбата на непознатия човек, който може би живее или би могъл да живее тук, часове наред мога да не свалям очи от случаен минувач или пък да вървя подире му, магнетично-безсмислено привлечен от любопитство и при това с ясното съзнание, че цялото това действие би било напълно неразбираемо и глупаво за друг, който случайно ме наблюдава, но въпреки това тези фантазии и удоволствието от играта за мен са много по-пленителни от всяко вече създадено театрално представление...".
изд. "Колибри", превод от немски: Жанина Драгостинова
October 28, 2016
Щефан Цвайг се превръща като нещо в любимия ми автор. Непринуден, драматичен, поетичен, постоянно говорещ, описващ и разбиращ. Колко невероятно е да четеш думи при него - всяка има точно определено място и никога не би имала друго място - хармония.
"Пътуване в миналото" определено беше най-добре написаната новела от събраните. Имаше драма, стил, философски размисли, любов, страст. Хубавото при Цвайг, е че засега никога не отговаря на въпросите. Само ги повдига
"...не бяха ли това самите те, тези сенки, които търсеха младостта си, които отправяха смътни въпроси към едно минало, което вече го нямаше, сенки, които искаха да оживеят, но никога повече не биха могли да го сторят;нито тя, нито той бяха вее същите, но продължаваха с напразни усилия да се търсят, да тичат нанякъде и да дирят опора в нереални, безсмислени опити - като тези черни признаци пред нозете им?"
Все това преследване на миналото. Неизказаната любов, неизживяното желание. Като камък на врата. Гледа човек миналото, търси го, хваща го между пръстите, а то се разтапя и като живак се изплъзва от хватката. Защото не е същото, защото не принадлежи към настоящето. И никога няма да принадлежи, то е само захарния памук на несбъднатия блян.
"И се ослуша, потъвайки все по-навътре в себе си, в придошлото предишно, дали този глас, предсказващ чрез спомена, няма отново да му проговори и заедно с миналото да му открие настоящето".
Понякога миналото не умира. Не е същото, не продължава своя път, но остава част от теб. Как човек ще го изтълкува зависи само от него. Но реалистично, миналото е минало и там му е мястото.
"Той не отговори. Само седеше и я гледаше. Безсилно време помисли си, безсилието ��а времето срещу нашето чувство: девет години оттогава, а дори и тон от гласа ѝ не се е променил, нито един нерв от тялото ми не я възприема по друг начин. Нищо не е загубено, нищо не си е отишло, присъствието ѝ е нежно щастие както преди".
"Тази жена идваше от съвсем друга сфера на непохотливостта, чиста и недосегаема, и дори в най-страстнитата си мечта той не се осмели да я съблече. По момчешки объркан, следваше уханието на присъствието ѝ, наслаждаваше се на ввсяко нейно движение като на музика, щастлив от доверието ѝ и в постоянен уплах да не би да ѝ издаде нещо от огромното чувство, което все още нямаше име, но отдавна беше оформено и нажежено под покривалото си".
Другите разкази и новели бяха добри, като изключим "Той ли е бил", която ми се стори много скучна, но пък не лишена от смисъл.
"Скарлатина" особено ми допадна в майсторски разгънатата тематика за младостта, за разминаването очаквания-реалност, за самотата на формиращите години, за дяволската страст и фаталната жена, за финния мъж и незрялостта на обществото, за агресията между половете и животинското; за това, че всяка жената обича увереността и я бърка често с агресията; за невиността на детското и непокварената плът и душа, за силата на духа, за вдъхването на живот, за волята за живот и падащите листа, за несбъднатата мечта.
"Уханието на косите ѝ, дивото, страстно стягане на бедрата ѝ, похота ѝ, всичко това го изгаряше и той знаеше, че няма да може да ѝ устои, ако пак го погледнеше както днес с тази прелъстителна нежна усмивка".
"Incipit vita Nuova" - Започна нов живот.
И нещо от "Пролет в Пратера"
" По устните ѝ играе усмивката на дете, което рано сутрин щастливо се събужда от прекрасен сън".
И там е проблема със Щефан Цвайг. Бих изписал половината му засега прочетени книги в цитати
"Пътуване в миналото" определено беше най-добре написаната новела от събраните. Имаше драма, стил, философски размисли, любов, страст. Хубавото при Цвайг, е че засега никога не отговаря на въпросите. Само ги повдига
"...не бяха ли това самите те, тези сенки, които търсеха младостта си, които отправяха смътни въпроси към едно минало, което вече го нямаше, сенки, които искаха да оживеят, но никога повече не биха могли да го сторят;нито тя, нито той бяха вее същите, но продължаваха с напразни усилия да се търсят, да тичат нанякъде и да дирят опора в нереални, безсмислени опити - като тези черни признаци пред нозете им?"
Все това преследване на миналото. Неизказаната любов, неизживяното желание. Като камък на врата. Гледа човек миналото, търси го, хваща го между пръстите, а то се разтапя и като живак се изплъзва от хватката. Защото не е същото, защото не принадлежи към настоящето. И никога няма да принадлежи, то е само захарния памук на несбъднатия блян.
"И се ослуша, потъвайки все по-навътре в себе си, в придошлото предишно, дали този глас, предсказващ чрез спомена, няма отново да му проговори и заедно с миналото да му открие настоящето".
Понякога миналото не умира. Не е същото, не продължава своя път, но остава част от теб. Как човек ще го изтълкува зависи само от него. Но реалистично, миналото е минало и там му е мястото.
"Той не отговори. Само седеше и я гледаше. Безсилно време помисли си, безсилието ��а времето срещу нашето чувство: девет години оттогава, а дори и тон от гласа ѝ не се е променил, нито един нерв от тялото ми не я възприема по друг начин. Нищо не е загубено, нищо не си е отишло, присъствието ѝ е нежно щастие както преди".
"Тази жена идваше от съвсем друга сфера на непохотливостта, чиста и недосегаема, и дори в най-страстнитата си мечта той не се осмели да я съблече. По момчешки объркан, следваше уханието на присъствието ѝ, наслаждаваше се на ввсяко нейно движение като на музика, щастлив от доверието ѝ и в постоянен уплах да не би да ѝ издаде нещо от огромното чувство, което все още нямаше име, но отдавна беше оформено и нажежено под покривалото си".
Другите разкази и новели бяха добри, като изключим "Той ли е бил", която ми се стори много скучна, но пък не лишена от смисъл.
"Скарлатина" особено ми допадна в майсторски разгънатата тематика за младостта, за разминаването очаквания-реалност, за самотата на формиращите години, за дяволската страст и фаталната жена, за финния мъж и незрялостта на обществото, за агресията между половете и животинското; за това, че всяка жената обича увереността и я бърка често с агресията; за невиността на детското и непокварената плът и душа, за силата на духа, за вдъхването на живот, за волята за живот и падащите листа, за несбъднатата мечта.
"Уханието на косите ѝ, дивото, страстно стягане на бедрата ѝ, похота ѝ, всичко това го изгаряше и той знаеше, че няма да може да ѝ устои, ако пак го погледнеше както днес с тази прелъстителна нежна усмивка".
"Incipit vita Nuova" - Започна нов живот.
И нещо от "Пролет в Пратера"
" По устните ѝ играе усмивката на дете, което рано сутрин щастливо се събужда от прекрасен сън".
И там е проблема със Щефан Цвайг. Бих изписал половината му засега прочетени книги в цитати
March 1, 2018
Разказът "Пътуване в миналото" ще остане ярък в спомените ми за дълго време. Съдържа изключителен заряд и успя да ме завихри в бурята от чувства, през които преминава героят. Подобно чувство изпитах преди време, когато прочетох "Шахматна новела" - всъщност и причината да си купя настоящата книга. Останалите разкази от сборника са предимно на средно ниво, като някои прочетох откровено с мъка.
August 8, 2021
"Неподозирано запознанство в един занаят" !!
Displaying 1 - 6 of 6 reviews