Разкази, том 2

by Никола Статков

...Направи добро, па го хвърли зад гърба си, то все един ден ще те срещне.
Ако всеки се постави на мястото на другия, няма да има злини на земята.
Тайната е тайна, докато ти е под езика....

Така рече Мито Благата дума

392 pages, Paperback

Published January 1, 2007

About the author

Писател - прозаик, сценарист, журналист. Роден е в село Долна Бела речка, област Монтана, на 1 юни 1932 г. Завършва Юридическия факултет на Софийския държавен университет, 1955 г. Работи за кратко като съдия в София, четири години във вестник "Вечерни новини" и повече от трийсет години в Българската национална телевизия, продължително време като главен редактор на редакция "Кино". Автор на разкази, романи, както и на десетки сценарии за киното и телевизията. Член е на Съюза на българските писатели. Първият почетен гражданин на град Вършец. Носител на националната наградата за белетристика "Георги Караславов" за 2014 г.

Reviews

[Boriana Ovcharova · Rating 5 out of 5]

Поредното ново откритие за мен. Автор, който веднага си намери място в сърцето ми. Четох втори том на разказите му след "Влюбени разкази" на Димитър Шумналиев и неминуемо откривах сходства между двамата. Предимно в тематиката, далеч не в изказа. Някои разкази сякаш бяха напълно идентични, но разказани по съвсем различен начин, а усещането накрая - пак същото: ако ще е буца, горчи накрая и тежи; ако ще е вълнение, радост, щастлива развръзка - облекчена въздишка ще предшества усмивката. Статков е деликатен, нежен и силно придирчив в избора си на думи, а същевременно остър в критиката си към жестокостта, лицемерието, бездушието, продажността и скоростния темп на нашето съвремие.
Целият този втори том за мен лично е досущ като "Менините" на Веласкес. Аналогия на картината в слово. Читателят, подобно на посетителя в галерията, трябва да се доближи и да разгледа детайлите поотделно и задълбочено. Но накрая задължително трябва да отстъпи достатъчно назад, за да обхване цялата картина, да си даде сметка, че това, което досега е гледал / чел, не е истината, а само нейно отражение в едно по-голямо огледало. И да види в него самия художник / писател, който е неделима част от това отражение на истината. Аналогията ми хрумна, разбира се, от последния разказ, който обхваща всички предишни и слага горчива равносметка за стойността на вечното и непреходно изкуство, за наградата към твореца, за превръщането на години труд в... чувалче тоалетна хартия.