What do you think?
Rate this book
Книга на ирониите и опрощенията
Готически романс
Elle faisait songer aux très vieilles forêts.
Maurice Rollinat, La bibliothèque*
не грешиш
аз съм този блед ездач в нощната кавалкада
озарена от мъртвешката светлина на луната
аз съм стих от поема на Морис Ролина
призрак сред прашните книжни рафтове
мои са глухите прорицания за неща
които всъщност не би могло да се случат
мой е споменът за несбъднатото
всичко което е друго е мое
не грешиш
аз съм този който язди
прекрачил коня обратно
• Из "Книга на ирониите и опрощенията"
---------------------------------
* - Присъни ми се като древен лес. (Морис Ролина, Библиотеката)
Elle faisait songer aux très vieilles forêts.
Maurice Rollinat, La bibliothèque*
не грешиш
аз съм този блед ездач в нощната кавалкада
озарена от мъртвешката светлина на луната
аз съм стих от поема на Морис Ролина
призрак сред прашните книжни рафтове
мои са глухите прорицания за неща
които всъщност не би могло да се случат
мой е споменът за несбъднатото
всичко което е друго е мое
не грешиш
аз съм този който язди
прекрачил коня обратно
• Из "Книга на ирониите и опрощенията"
---------------------------------
* - Присъни ми се като древен лес. (Морис Ролина, Библиотеката)
- GenresPoetry
75 pages, Paperback
First published January 1, 2016
32 people want to read
About the author
Цочо Бояджиев
66 books42 followersЦочо Бояджиев (р. 25.9.1951 г. в Троян) е професор по история на философията в СУ „Свети Климент Охридски", член на Международното общество за изследване на средновековната философия (Лувен) и Европейската академия на науките и изкуствата (Виена). Автор е на книгите „Неписаното учение на Платон" (1984), „Студии върху средновековния хуманизъм" (1988), „Античната философия като феномен на културата" (1990, 1994), „Ренесансът на XII век: природата и човекът" (1991), „Августин и Декарт" (1992), „Философия на европейското средновековие" (1994), „Две университетски лекции" (1997), „Кръговрат на духа" (1998).
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 7 of 7 reviews
June 25, 2016
Така. Видях днес, че книгата е излязла, зарязах на бюрото лекциите за следващия изпит и се качих на първия изскочил ми трамвай.
Цочо Бояджиев е от много малкото поети, за които мога да кажа, че не просто са добри или любими, ами са ми изключително лични. Искам да мога да пиша така. Пък каквото чувствам - го чувствам така, както той го запазва. И заглавието на стихосбирката! "Книга на ирониите и опрощенията" - отклонявам се твърде с това споделяне, но така съм си кръстила отдавна цялото порастване. Иронии и опрощения в един по-скоро шеговит смисъл, радостен; смисълът на щастливата меланхолия. Да живее телепатията читател-писател, възкливам за пореден път.
Пък стихосбирката е точно сладка меланхолия. Нега някаква. Тъга, но от светлата. Гонене на улици, следобеди за припомняне, обич, която се е сбъдвала, а сега се губи по времето и чуждите градове и това е красиво, това е let it go по къмингс. Има много Европа вътре, дъждове, черно-бели снимки (самата книга се отваря на кадър с литнало в небето ято птици). Чудесна джобна вселена, събраните съкровища на фланьор-самотник-влюбен-пътуващ; на снимащия човек, на човека, който е допрял ухото си до самата тъкан на пространството и слуша подробностите на всеки жест, на всяка вечер.
Няколко неща:
"затова
довери се на болката довери се на този
сляп водач на незрящите своето собствено минало
опри се на тоягата на копнежа по дните
броими обратно и тръгни
размотавайки бавно кълбото на думите
към страната в която не знаеш защо се завръщаш"
* * *
"мой е споменът за несбъднатото"
* * *
"фадо е звън на струна в мига преди да се скъса
последно махване с ръка от завоя на пътя
тръпчив мирис на водорасли заплетени в котвата
която се вдига за да отпътуваш завинаги
от този бряг до който се е опирал животът ти досега
и на който оставяш всичко скъпо без да знаеш
какво те очаква отвъд
фадо е жаждата на душата да понесе непоносимото
и невъзможност да остане повече у дома"
* * *
ПОРТО
"река Дуеро се влива в океана
както този ден изтича в безбрежността на дните
както този ден се стапя в скута на времето
така река Дуеро потъва в океана
става минало на река
минало на върби и на риби сребристи
на момчета със запретнати крачоли
на тежки талиги край ронливия бряг
на път и на дом
минало
до което никога няма да се докоснем
както до пощенска картичка от мъртъв приятел
адресирана с нечетливия почерк на здрача"
* * *
"не се научих да свиря не се научих
да бъда съзвучен със себе си"
* * *
"тя тогава прошепна в ухото ми
име на някакъв непознат
който носел моите дрехи
обитавал моята стая
пиел от моята чаша
скитал по моите пътища
стенел от моята болка
сънувал моите спомени
изричал моите думи
и щял да умре с моята смърт
бях го изгубил като игла
в купа сено ала тя за щастие
помни"
* * *
"есен е и е пуста алеята край реката
хълмовете са оголели и обосели над покривите
се стели дим с мирис на сън и на дом
стъпките отзвучават по мокрия калдъръм
в градското кино дават филм с Жан Габен
реката сама реди стиховете и бърза
да натрупа думи в хамбара на паметта
защото времето се бои от пирамидите
но ние имаме само още четири месеца
до раздялата
и т.н.
историята е незавършена тя служи единствено
да подхранва тъгата ми извън това
е напълно безсмислена за когото и да било
за приятелите за случайните спътници в нощните влакове
за кръчмарските душеприказчици дори за оная
в чиито очи скришом надниквам
(докато сипва мляко в кафето си)
с надеждата да отгатна защо никога
не успях да се сбогувам истински с нея"
* * *
"понякога си представям че спим в едно легло само че като в
хотелска стая в която съм днес а ти ще си някога после
разбира се днес и някога не съвпадат затова и ние с теб сме
не повече от брънки във веригата преминаващи
тук сме но никога не сме заедно тук
такива шеги си правят с нас
времето и пространството
като деца си играят
на гоненица и криеница
когато едното надникне зад ъгъла
другото плюе на петите си
та ми идва на ум
да забравя тези стихове в дъното на чекмеджето с надеждата
да ги откриеш както случайно откриваме изпуснатата от някого
бутонела и макар че времето не може да хвърли поглед през рамо
и да тръгне внезапно назад поне да узнаеш какво си представям
понякога"
Цочо Бояджиев е от много малкото поети, за които мога да кажа, че не просто са добри или любими, ами са ми изключително лични. Искам да мога да пиша така. Пък каквото чувствам - го чувствам така, както той го запазва. И заглавието на стихосбирката! "Книга на ирониите и опрощенията" - отклонявам се твърде с това споделяне, но така съм си кръстила отдавна цялото порастване. Иронии и опрощения в един по-скоро шеговит смисъл, радостен; смисълът на щастливата меланхолия. Да живее телепатията читател-писател, възкливам за пореден път.
Пък стихосбирката е точно сладка меланхолия. Нега някаква. Тъга, но от светлата. Гонене на улици, следобеди за припомняне, обич, която се е сбъдвала, а сега се губи по времето и чуждите градове и това е красиво, това е let it go по къмингс. Има много Европа вътре, дъждове, черно-бели снимки (самата книга се отваря на кадър с литнало в небето ято птици). Чудесна джобна вселена, събраните съкровища на фланьор-самотник-влюбен-пътуващ; на снимащия човек, на човека, който е допрял ухото си до самата тъкан на пространството и слуша подробностите на всеки жест, на всяка вечер.
Няколко неща:
"затова
довери се на болката довери се на този
сляп водач на незрящите своето собствено минало
опри се на тоягата на копнежа по дните
броими обратно и тръгни
размотавайки бавно кълбото на думите
към страната в която не знаеш защо се завръщаш"
* * *
"мой е споменът за несбъднатото"
* * *
"фадо е звън на струна в мига преди да се скъса
последно махване с ръка от завоя на пътя
тръпчив мирис на водорасли заплетени в котвата
която се вдига за да отпътуваш завинаги
от този бряг до който се е опирал животът ти досега
и на който оставяш всичко скъпо без да знаеш
какво те очаква отвъд
фадо е жаждата на душата да понесе непоносимото
и невъзможност да остане повече у дома"
* * *
ПОРТО
"река Дуеро се влива в океана
както този ден изтича в безбрежността на дните
както този ден се стапя в скута на времето
така река Дуеро потъва в океана
става минало на река
минало на върби и на риби сребристи
на момчета със запретнати крачоли
на тежки талиги край ронливия бряг
на път и на дом
минало
до което никога няма да се докоснем
както до пощенска картичка от мъртъв приятел
адресирана с нечетливия почерк на здрача"
* * *
"не се научих да свиря не се научих
да бъда съзвучен със себе си"
* * *
"тя тогава прошепна в ухото ми
име на някакъв непознат
който носел моите дрехи
обитавал моята стая
пиел от моята чаша
скитал по моите пътища
стенел от моята болка
сънувал моите спомени
изричал моите думи
и щял да умре с моята смърт
бях го изгубил като игла
в купа сено ала тя за щастие
помни"
* * *
"есен е и е пуста алеята край реката
хълмовете са оголели и обосели над покривите
се стели дим с мирис на сън и на дом
стъпките отзвучават по мокрия калдъръм
в градското кино дават филм с Жан Габен
реката сама реди стиховете и бърза
да натрупа думи в хамбара на паметта
защото времето се бои от пирамидите
но ние имаме само още четири месеца
до раздялата
и т.н.
историята е незавършена тя служи единствено
да подхранва тъгата ми извън това
е напълно безсмислена за когото и да било
за приятелите за случайните спътници в нощните влакове
за кръчмарските душеприказчици дори за оная
в чиито очи скришом надниквам
(докато сипва мляко в кафето си)
с надеждата да отгатна защо никога
не успях да се сбогувам истински с нея"
* * *
"понякога си представям че спим в едно легло само че като в
хотелска стая в която съм днес а ти ще си някога после
разбира се днес и някога не съвпадат затова и ние с теб сме
не повече от брънки във веригата преминаващи
тук сме но никога не сме заедно тук
такива шеги си правят с нас
времето и пространството
като деца си играят
на гоненица и криеница
когато едното надникне зад ъгъла
другото плюе на петите си
та ми идва на ум
да забравя тези стихове в дъното на чекмеджето с надеждата
да ги откриеш както случайно откриваме изпуснатата от някого
бутонела и макар че времето не може да хвърли поглед през рамо
и да тръгне внезапно назад поне да узнаеш какво си представям
понякога"
June 28, 2016
Химията между търсенията на 21-годишното момиче и поезията на 65-годишния фланьор не възниква веднага. Чака някакво свое си случване. Флиртуваме малко с един епизод на „Умно село“, където харесвам човека зад поезията и кадрите, без непременно да ги познавам. Само веднъж ми се е случвала такова нещо с творец – да се привлека от човека, преди да се запозная с творчеството му. С Боуи. Обикновено става обратното – срещата ми с автора е пост срещата ми с творчеството. И често е твърде разочароваща. Малко по-късно – в един майски ден – тези редове:
Последната надежда за спасение
на любовта ни е –
да те отмисля от пейзажа…
ме срещат съвсем навреме, на място и на настроение.
Невъзможно е да не ти стане симпатичен този човек дори чисто визуално – под свъсените вежди, които, ако се вдигнат, сякаш ще повдигнат цялата човешка мъдрост. Леко прегърбен, с фотоапарата – не просто продължение на ръката, а продължение на мисълта. Удължаване на света.
Четири части композират Книга на ирониите и опрощенията – първата и последната са без заглавие. Отворени. И е хубаво, че нито в началото, нито в края се нагърбваме с конкретика в очакването не знаем как идваме на този свят. В нашия си, личния свят. Не знаем и как излизаме от него. Мисля си, че със стиховете е същото. Понеже стиховете също редят свят. И стиховете също са живот.
В тази книга ирониите и опрощенията са се хванали за ръка – и няма как да е иначе, от опит знам, прошката не се преглъща без доза хумор. И Цочо Бояджиев е умерено закачлив тук, заиграва се с носталгиите, мъките, нещата, които си искат прошката. Опитва се да прости и на себе си – и точно опита наблюдаваме. Да си прости, че не може съвсем да пусне на воля (...) всички възторзи и бесове. Като: нестихващата ми тъга по теб / и всякакви такива сантиментални дреболии.
Но понеже животът е кратък / и близкото все е оттатък / и също защото е край още първият ден, ние все имаме нужда да описваме. Да запечатваме – човек нали снима онова, което най-много се страхува да изгуби. А Цочо запечатва и буквално – през обектива – и със слово. И любопитното е, че все преговаря случени неща – градове, хотелски стаи, всичките монмартъри, всички сгради, булеварди, пътни артерии, на които се порязваме не толкова по спомен, колкото по навик:
нищо не е такова каквото трябва да бъде аз самият / нямам обяснение за присъствието си / в този измислен град.
Тези градове опорни точки, тази координатна система на присъствията и отсъствията, на липсите, на добрите идеи, които пропускат спирката или които времето заличава, които са отмислени от пейзажа... страхувам се че гумата на времето изтрива / най-смислените изречения и ни оставя / единствено отделни думи със които / едва-едва да скърпваме живота си – са ми толкова близки сега, на 21. Има я тихата мъдрост, която ме отдалечава – както ми се е случвало с Чеслав Милош, но дистанцията се скъсява толкова деликатно, че не я усещам. Поезия на припознаването.
Тази книга е пътешествие, в което на спирките оставяме излишните товари, като товара на невъзможните си сбъдвания: не се научих / да свиря не се научих / да бъда съзвучен със себе си.
Крайна точка няма; пътуването продължава винаги, но на финала желанията са други: да отпътуваш завинаги / от този бряг до който се е опирал животът ти досега / и на който оставяш всичко скъпо без да знаеш / какво те очаква отвъд. Предвкусването на предстоящото, на непознатото. Страхът е заместен от любопитство. Учим се да бъдем. Учим се да сме. А научаването е следствие от една априорна жажда – жаждата на душата да понесе непоносимото / и невъзможност да остане повече у дома.
Тази поезия е разкършване, разпускане на носталгиите, дискретно разтърсване на аз-а. Припомям си: да загърбя егоизма някога бях огледало накъдето погледнех / виждах себе си постепенно привикнах / сутрин да дръпвам завесите, да се движа по повърхността от време на време.
Всички имаме нужда да изплуваме.
Последната надежда за спасение
на любовта ни е –
да те отмисля от пейзажа…
ме срещат съвсем навреме, на място и на настроение.
Невъзможно е да не ти стане симпатичен този човек дори чисто визуално – под свъсените вежди, които, ако се вдигнат, сякаш ще повдигнат цялата човешка мъдрост. Леко прегърбен, с фотоапарата – не просто продължение на ръката, а продължение на мисълта. Удължаване на света.
Четири части композират Книга на ирониите и опрощенията – първата и последната са без заглавие. Отворени. И е хубаво, че нито в началото, нито в края се нагърбваме с конкретика в очакването не знаем как идваме на този свят. В нашия си, личния свят. Не знаем и как излизаме от него. Мисля си, че със стиховете е същото. Понеже стиховете също редят свят. И стиховете също са живот.
В тази книга ирониите и опрощенията са се хванали за ръка – и няма как да е иначе, от опит знам, прошката не се преглъща без доза хумор. И Цочо Бояджиев е умерено закачлив тук, заиграва се с носталгиите, мъките, нещата, които си искат прошката. Опитва се да прости и на себе си – и точно опита наблюдаваме. Да си прости, че не може съвсем да пусне на воля (...) всички възторзи и бесове. Като: нестихващата ми тъга по теб / и всякакви такива сантиментални дреболии.
Но понеже животът е кратък / и близкото все е оттатък / и също защото е край още първият ден, ние все имаме нужда да описваме. Да запечатваме – човек нали снима онова, което най-много се страхува да изгуби. А Цочо запечатва и буквално – през обектива – и със слово. И любопитното е, че все преговаря случени неща – градове, хотелски стаи, всичките монмартъри, всички сгради, булеварди, пътни артерии, на които се порязваме не толкова по спомен, колкото по навик:
нищо не е такова каквото трябва да бъде аз самият / нямам обяснение за присъствието си / в този измислен град.
Тези градове опорни точки, тази координатна система на присъствията и отсъствията, на липсите, на добрите идеи, които пропускат спирката или които времето заличава, които са отмислени от пейзажа... страхувам се че гумата на времето изтрива / най-смислените изречения и ни оставя / единствено отделни думи със които / едва-едва да скърпваме живота си – са ми толкова близки сега, на 21. Има я тихата мъдрост, която ме отдалечава – както ми се е случвало с Чеслав Милош, но дистанцията се скъсява толкова деликатно, че не я усещам. Поезия на припознаването.
Тази книга е пътешествие, в което на спирките оставяме излишните товари, като товара на невъзможните си сбъдвания: не се научих / да свиря не се научих / да бъда съзвучен със себе си.
Крайна точка няма; пътуването продължава винаги, но на финала желанията са други: да отпътуваш завинаги / от този бряг до който се е опирал животът ти досега / и на който оставяш всичко скъпо без да знаеш / какво те очаква отвъд. Предвкусването на предстоящото, на непознатото. Страхът е заместен от любопитство. Учим се да бъдем. Учим се да сме. А научаването е следствие от една априорна жажда – жаждата на душата да понесе непоносимото / и невъзможност да остане повече у дома.
Тази поезия е разкършване, разпускане на носталгиите, дискретно разтърсване на аз-а. Припомям си: да загърбя егоизма някога бях огледало накъдето погледнех / виждах себе си постепенно привикнах / сутрин да дръпвам завесите, да се движа по повърхността от време на време.
Всички имаме нужда да изплуваме.
February 3, 2017
стрелата на залеза е попаднала точно в сърцето
на стария град кръвта е обагрила покривите...
Стрелата на тази просто неземна поезия попадна точно в сърцето ми.
Толкова, толкова съм впечатлена от тази стихосбирка, а толкова рядко ми се случва... безценни моменти ми подари.
Цочо Бояджиев не създава красота- думите му са абсолютна феерия.
Удоволствие!!
Птици
изпълват небето от край до край и го превръщат
в море с вълните на крилете си (...)
с усещането за нетрайност
на формите
(...)
твое ли е това творение
Господи
на стария град кръвта е обагрила покривите...
Стрелата на тази просто неземна поезия попадна точно в сърцето ми.
Толкова, толкова съм впечатлена от тази стихосбирка, а толкова рядко ми се случва... безценни моменти ми подари.
Цочо Бояджиев не създава красота- думите му са абсолютна феерия.
Удоволствие!!
Птици
изпълват небето от край до край и го превръщат
в море с вълните на крилете си (...)
с усещането за нетрайност
на формите
(...)
твое ли е това творение
Господи
July 2, 2017
Убежище за меланхолии!
December 16, 2017
Поезия за препрочитане.
***
... но аз не се лъжа
не отварям вратата страхувам се да не би
да се размекне от топлината и както се случва
да започне да ми разказва историята си
(това прочее правя и аз
доловя ли дори капка човешко съчувствие)
не мога вече да слушам истории не мога
да трупам минало над собственото си минало
да добавям тъга към тъгите си
да страдам от чуждата рана
не мога да забулвам в още мъгла
така и така неясния (скрит под маската
на безбройни истории) лик на живота си
***
... но аз не се лъжа
не отварям вратата страхувам се да не би
да се размекне от топлината и както се случва
да започне да ми разказва историята си
(това прочее правя и аз
доловя ли дори капка човешко съчувствие)
не мога вече да слушам истории не мога
да трупам минало над собственото си минало
да добавям тъга към тъгите си
да страдам от чуждата рана
не мога да забулвам в още мъгла
така и така неясния (скрит под маската
на безбройни истории) лик на живота си
October 13, 2018
Божествена.
November 14, 2018
Из "Книга на ирониите и опрощенията"
страхувам се че гумата на времето изтрива
най-смислените изречения и ни оставя
единствено отделни думи със които
едва-едва да скърпваме живота си
от кръпките на оскъднялата ни памет
е миналото ни съшито затова
понякога ще ни се стори разноцветно
подобно дрехата на някой дворцов шут
който говори истини но непременно
изречени с отсянка непристойност
Цочо Бояджиев
(Издателство за поезия ДА, 2016)
страхувам се че гумата на времето изтрива
най-смислените изречения и ни оставя
единствено отделни думи със които
едва-едва да скърпваме живота си
от кръпките на оскъднялата ни памет
е миналото ни съшито затова
понякога ще ни се стори разноцветно
подобно дрехата на някой дворцов шут
който говори истини но непременно
изречени с отсянка непристойност
Цочо Бояджиев
(Издателство за поезия ДА, 2016)
Displaying 1 - 7 of 7 reviews