What do you think?
Rate this book
Последните българи
Колекция дракус #14
Читателю, скитал ли си по родните земи?
Бродил ли си из буренясващи ниви, оредяващи гори, корита на изсъхващи реки?
Бил ли си из пустеещите села на Балкана и Родопите?
Виждал ли си порутените къщи и сринатите до земята плевни?
Застигала ли те е мелодията на кавал на самотен пастир, залутан с козичките си нейде в затънтени краища?
Вървял ли си срещу вятъра по очукан друм, докато нощта се спуска и зверовете излизат да търсят плячка?
Чувал ли си историите за последните българи по тези изоставени и погълнати от дивото земи?
Можеш ли, скъпи приятелю, разлиствайки страниците на тази книга, да споделиш сълзите и понесеш скръбта им?
Срещни се с последните българи и се пренеси в техния свят...
...преди окончателно и безвъзвратно да е рухнал.
Читателю, скитал ли си по родните земи?
Бродил ли си из буренясващи ниви, оредяващи гори, корита на изсъхващи реки?
Бил ли си из пустеещите села на Балкана и Родопите?
Виждал ли си порутените къщи и сринатите до земята плевни?
Застигала ли те е мелодията на кавал на самотен пастир, залутан с козичките си нейде в затънтени краища?
Вървял ли си срещу вятъра по очукан друм, докато нощта се спуска и зверовете излизат да търсят плячка?
Чувал ли си историите за последните българи по тези изоставени и погълнати от дивото земи?
Можеш ли, скъпи приятелю, разлиствайки страниците на тази книга, да споделиш сълзите и понесеш скръбта им?
Срещни се с последните българи и се пренеси в техния свят...
...преди окончателно и безвъзвратно да е рухнал.
- GenresBulgarian Literature
182 pages, Paperback
First published August 1, 2016
1 person is currently reading
98 people want to read
About the author
Делиян Маринов
12 books57 followers Биография
Делиян Маринов е роден на 28.04. 1992 в гр. Севлиево. Детството си прекарва в старопланинското градче Етрополе, чиито природна красота и запазени селски бит и обичаи, оставят приятен почерк в съзнанието му завинаги.
Започва да чете фентъзи на 14 години, като първата му прочетена книга е „Орки” на Стен Никълс и благодарение на нея се влюбва в жанра. По същото време, започва да се учи и на селскостопанска работа. По-късно се мести в гр. Севлиево и там прави първите си опити да пише, но бързо трие текстовете си тъй като му се струват твърде повлияни от любимите му автори.
На 19 годишна възраст записва специалност „Политология“ във Великотърновският университет „Св. Св. Кирил и Методий”, като там възобновява страстта си по писането.
През 2012 г. участва в академичния форум за обществени науки, провеждан от УНСС, с публикацията „Социалната срещу либералната държава: Здравеопазването и образованието като човешки капитал”. В същия форум, заедно с колегата си Денис Симеонов, печелят награда за „Академичен Екип“.
През 2013 г. Делиян започва работа по първия си фентъзи роман „Пътуване през спомени” книга първа от Истории от Последното Измерение. За да финансира печатането и издаването на творбата, му се налага да започне работа в завод за найлонови торбички, паралелно със следването. В фабриката се сблъсква и с едни от най-големите низости, до които може да стигне човешката природа. Есента същата година, „Пътуване през спомени” част 1 излиза от печат.
През следващата година, Делиян реализира и „Пътуване през спомени” част 2. В края на 2014-та година, разказът му „Балканът, който все още има сърце” печели поощрителна награда от конкурса „На шефа с любов” и е публикуван в едноименния сборник на издателска къща „Президент”.
През 2015-та година завършва бакалавърска степен и окончателно напуска фабриката, но не спира да пише. Пет негови разказа са четени на живо по време на инициативата „Истории от някога”, след одобрение за участие. Същата година печели специална награда от scifi.bg за разказа си „Изборът”, участвал в конкурса „Копнеж за растящо човешко творчество” на Човешката библиотека. Друго постижение в разказът му „Самотата на вятъра“, която печели 3-то място в IX-тото издание на Националния конкурс „Яна Язова“, организиран в гр. Лом през 2015 г.
Лятото на 2015 г. Делиян се мести във Варна, където започва работа в супермаркет, като паралелно с това пише статии за интернет медията „Под Моста”. Материалите му засягат различни аспекти на социалния живот: наболели световни проблеми; ревюта на известни български и световни романи; интервюта с издатели, автори и музиканти.
Есента, заедно със своята колежка Силвия Петрова, повеждат „Походът на българското епично фентъзи”, чиято настояща и бъдеща мисия, е да организира серия представяния, в различни градове на страната, заедно с други автори, за да може българското фентъзи да се утвърди още повече в литературните среди у нас. Първото събитие от мероприятието бива проведено в книжарница „Хеликон“ – Витоша, гр. София, събира близо петдесет човека, сред които и утвърдени в жанра автори.
През месец октомври 2015 г. участва доброволно в предизборен PR екип, като негова се пада ролята да подготвя и пише речи, статии към различни медии и рекламни материали. Участието му е напълно безкористно - с цел добиване на опит, както по специалността, така и в писането.
Началото на 2016-та става член на клубът за хорър автори „Lazarus”. В края на март същата година, излиза сборникът на национален клуб за фентъзи и фантастика „Цитаделата” – „Мечове в космоса”, в който участва с разказа си „Новооткрита раса”.
Същият месец, получава и грамота-сертификат за финалист, в конкурса на Българско либертарианско общество за есе на тема „Цената на безплатният обяд в социалната държава”.
Май, 2016-та година, излиза сборникът с хорър разкази „Писъци”, с който Делиян участва с произведението си „Саможертвата на твореца”.
Интересува се най-много от музика, кино и литера
Делиян Маринов е роден на 28.04. 1992 в гр. Севлиево. Детството си прекарва в старопланинското градче Етрополе, чиито природна красота и запазени селски бит и обичаи, оставят приятен почерк в съзнанието му завинаги.
Започва да чете фентъзи на 14 години, като първата му прочетена книга е „Орки” на Стен Никълс и благодарение на нея се влюбва в жанра. По същото време, започва да се учи и на селскостопанска работа. По-късно се мести в гр. Севлиево и там прави първите си опити да пише, но бързо трие текстовете си тъй като му се струват твърде повлияни от любимите му автори.
На 19 годишна възраст записва специалност „Политология“ във Великотърновският университет „Св. Св. Кирил и Методий”, като там възобновява страстта си по писането.
През 2012 г. участва в академичния форум за обществени науки, провеждан от УНСС, с публикацията „Социалната срещу либералната държава: Здравеопазването и образованието като човешки капитал”. В същия форум, заедно с колегата си Денис Симеонов, печелят награда за „Академичен Екип“.
През 2013 г. Делиян започва работа по първия си фентъзи роман „Пътуване през спомени” книга първа от Истории от Последното Измерение. За да финансира печатането и издаването на творбата, му се налага да започне работа в завод за найлонови торбички, паралелно със следването. В фабриката се сблъсква и с едни от най-големите низости, до които може да стигне човешката природа. Есента същата година, „Пътуване през спомени” част 1 излиза от печат.
През следващата година, Делиян реализира и „Пътуване през спомени” част 2. В края на 2014-та година, разказът му „Балканът, който все още има сърце” печели поощрителна награда от конкурса „На шефа с любов” и е публикуван в едноименния сборник на издателска къща „Президент”.
През 2015-та година завършва бакалавърска степен и окончателно напуска фабриката, но не спира да пише. Пет негови разказа са четени на живо по време на инициативата „Истории от някога”, след одобрение за участие. Същата година печели специална награда от scifi.bg за разказа си „Изборът”, участвал в конкурса „Копнеж за растящо човешко творчество” на Човешката библиотека. Друго постижение в разказът му „Самотата на вятъра“, която печели 3-то място в IX-тото издание на Националния конкурс „Яна Язова“, организиран в гр. Лом през 2015 г.
Лятото на 2015 г. Делиян се мести във Варна, където започва работа в супермаркет, като паралелно с това пише статии за интернет медията „Под Моста”. Материалите му засягат различни аспекти на социалния живот: наболели световни проблеми; ревюта на известни български и световни романи; интервюта с издатели, автори и музиканти.
Есента, заедно със своята колежка Силвия Петрова, повеждат „Походът на българското епично фентъзи”, чиято настояща и бъдеща мисия, е да организира серия представяния, в различни градове на страната, заедно с други автори, за да може българското фентъзи да се утвърди още повече в литературните среди у нас. Първото събитие от мероприятието бива проведено в книжарница „Хеликон“ – Витоша, гр. София, събира близо петдесет човека, сред които и утвърдени в жанра автори.
През месец октомври 2015 г. участва доброволно в предизборен PR екип, като негова се пада ролята да подготвя и пише речи, статии към различни медии и рекламни материали. Участието му е напълно безкористно - с цел добиване на опит, както по специалността, така и в писането.
Началото на 2016-та става член на клубът за хорър автори „Lazarus”. В края на март същата година, излиза сборникът на национален клуб за фентъзи и фантастика „Цитаделата” – „Мечове в космоса”, в който участва с разказа си „Новооткрита раса”.
Същият месец, получава и грамота-сертификат за финалист, в конкурса на Българско либертарианско общество за есе на тема „Цената на безплатният обяд в социалната държава”.
Май, 2016-та година, излиза сборникът с хорър разкази „Писъци”, с който Делиян участва с произведението си „Саможертвата на твореца”.
Интересува се най-много от музика, кино и литера
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 35 reviews
September 1, 2016
Когато, преди няколко дни, при мен пристигнаха „Последните българи“, първото нещо, което ме трогна до сълзи, беше посвещението на Делиян Маринов. Думите му разкриваха онази способност, присъща единствено на добрите автори : да виждат и разчитат характерите на хората, без дори да ги познават.
По стар, детски навик, погледът ми се прехвърли на последната страница.
„Читателю, скитал ли си по родните земи?...
… Бил ли си из пустеещите села на Балканите и Родопите?
Виждал ли си порутените къщи и сринатите до земята плевни? …“
Това беше моментът, в който книгата се сви в скута ми, а умът ми започна да пропада в онези носталгични селения, които хората наричат „спомени“.
И си спомних…
… за деня, в който слязох от вечерния влак, най-после уморено „акостирал“ на гарата в родния ми град, и видях възрастния дядо да продава мед. Сам, треперещ, изнемогващ. Усещах на плещите си умората му. Денят, натежал от мрачни мисли за залязващото слънце на живота му, гаснеше. Той ми сподели, че продава мед, за да помага на внучката си. Медицината струвала скъпо.
… за деня, в който видях плачещата баба Гинка. Откраднали й пенсията, докато била на паша с единствената си козичка. Тежките й слова още се сипят в душата ми.
Просълзих се отново… но въпреки това зачетох.
Заради емоционалният тон, който вече беше зададен на предстоящото четене, реших да отворя на произволна страница. Произволната страница носеше името „Орисия“. Докато очите ми жадно попиваха сюжета, у мен се зароди порив. Поривът, който усещаш, когато някаква несправедливост предстои да се случи, а ти можеш само да наблюдаваш безучастен. Качество, което си усвоил до съвършенство. Качеството- причинител на безнаказаното зло. Не казвам, че безучастността е Коренът на злото, но несъмнено е Двигателят на отмъщението. Тя е онзи подтик, онзи екот, катализаторът из под чиято безпаметна агония се „ражда“ Вечната, Непреходна сентенция : „око за око, зъб за зъб“.
Но в това уравнение равенство няма. Има силна и слаба страна. И везната никога не може да застане в равновесно положение. Авторът ни показва точно това. Как агонията от малкото ти битово спасение бива изродена в мъст. Как мъстта замъглява съзнанието. Как се мре страдалчески. Как народът гине, но вече от ръката не на чужди, а на свои. Когато не справедливостта накланя везната, а силата (на властта, парите, беззаконието), тогава изходът е предречено кървав.
Но той не носи справедливост, носи само още безпаметност.
Когато апатия е покрила земята, от нея никне само троскот. Тя е само бегло отражение на безконечното търпение на дядо Атанас. А Златния кръст – опиращ сякаш в самите небеса – той е само още един апатичен наблюдател. Наблюдател, който с „участието“ си във финалната сцена, директно ме препрати към спомените ми за Вазов и безсмъртните му думи:
„И господ от свода, през гъстия дим,
гледаше на всичко тих, невъзмутим!...“
(„Кочо“)
Тук Господ … е Народът
… и Държавата
… и Нас
Всички ние – тихи, невъзмутими, примирени, апатични. Забравили истина и корени.
Забравили, че точно този дядо Ата(нас) е отражение на всички НАС.
…
Винаги усещам дълбока връзка с книгите, които влизат в живота ми. Да, говоря за тях като за хора, защото познанието и опита, които ми дават, за мен се равняват на познанство и разговор с качествен събеседник. Всяка книга е написана от Човек, сътворил свят и характери на Човеци, често базирайки се или поне взимайки черти или качества от реални прототипи.
Книги – Хора – познанието е едно и също за мен.
Затова и този път бях убедена, че страницата, която зачитам, ще ми донесе отговор или насока за някое от всичките ми лутания.
„Кръщение“ ме грабна с едно от изреченията си : „За момент Васко усети онова, което все търсеше и все не намираше – душевния мир“. И ето ме – слята с героя. Опитващата се ред след ред бегло да докосна, онази струна от душата му, която ме накара да копнея за това усещане.
Изпитах го, но само мимолетно. За секунда. Също като Васко. Душевният мир е сложно състояние. Макар и подготвена, Душата се учи на живот от заобикалящата я среда и от хората в нея. Какво се случва, когато уроците са тесногръдие, неразбирателство, нетолератност? Как едно бебе – една крехка, неосъзната душа, започва земния си път? В мир или насред междуособица? Доколко това предопределя жизненият й път и развитие?
„Миналото се повтаряше. Да, някои от роднините му можеше да казват, че има родово проклятие, но Васко знаеше къде е причината. Тя беше у хората и няма по-голямо проклятие от техния нрав“.
…
Продължих със „Зачатието“… от пристрастие … към първото изречение: „Хубавата Елена беше най – известната курва в цялата околия“. Щом е Елена, разбира се, е хубава! Но вижте епитетът „курва“ (лепнат след историческата, бих я нарекла дори епична, героична, едноименна троянска Еленина хубост), трябваше да бъде разтълкуван.
Това беше разказът, който прочетох със свито сърце и на един дъх. Затаен. Издишах едва накрая. Но не от успокоение. Ако искате хорър – ето ви хорър. Мисля, че картните, които сюжетът нарисува в съзнанието ми, ще ме преследват дълго.
Един хорър е добър, когато несъзнателно те кара да се оглеждаш предпазливо из стаята, докато четеш. Непрекъснато хвърлях погледи към вратата. Все ми се струваше, че нещо се спотайва. Така както ужасът се спотайваше в съня на Елена. Ярък, страшен, чакащ… пролуката към реалността.
…
Последният разказ, за който ще споделя впечатления си, е „Бащи“. Защо избрах да завърша точно с него?
Защото го усетих като Началото и Краят. Като Примерът. Онзи пример, онова конкретно състояние, което те изгражда като характер с позиция и принципи. Защо го наричам състояние, а не качество, възпитание или урок? Защото лошият, грешният Пример, не развива. Той бележи. Може да поспорите и да отвърнете, че всичко развива – макар и в някои случай отрицателно. И донякъде ще бъдете прави. Но има белези, които срастват с нас. Те не позволят растеж на душата. Особено, когато тя е слаба, крехка, детска.
Детето трудно устоява на Примера, когато той е отрицателен. Или успява да се пребори с него и да израсне по-силно и мъдро. Или се слива с Примера.
…
Не знам, скъпи четящи, дали това са „Последните българи“. Техният ген, воля и слабости, текат в нашите вени. Парят, пулсират, опитват се да ни напомнят. Но ние ги заглушаваме. Опитваме се да ги откъснем от себе си. Ампутирали сме онова, Балканското усещане - копнежът по една сплотена нация. Справедлива, равна, българска. Сега сме бедни и богати, градски и селски, първи и последни. Никога равни. Забравили сме, че сме общ, единен организъм. Вместо да го съхраняваме и пазим, ние ежедневно го рушим. Всеки къса по парче, без да осъзнава, че рушейки него, разрушава себе си.
Ако това са „Последните българи“, какво ще остане след тях?
По стар, детски навик, погледът ми се прехвърли на последната страница.
„Читателю, скитал ли си по родните земи?...
… Бил ли си из пустеещите села на Балканите и Родопите?
Виждал ли си порутените къщи и сринатите до земята плевни? …“
Това беше моментът, в който книгата се сви в скута ми, а умът ми започна да пропада в онези носталгични селения, които хората наричат „спомени“.
И си спомних…
… за деня, в който слязох от вечерния влак, най-после уморено „акостирал“ на гарата в родния ми град, и видях възрастния дядо да продава мед. Сам, треперещ, изнемогващ. Усещах на плещите си умората му. Денят, натежал от мрачни мисли за залязващото слънце на живота му, гаснеше. Той ми сподели, че продава мед, за да помага на внучката си. Медицината струвала скъпо.
… за деня, в който видях плачещата баба Гинка. Откраднали й пенсията, докато била на паша с единствената си козичка. Тежките й слова още се сипят в душата ми.
Просълзих се отново… но въпреки това зачетох.
Заради емоционалният тон, който вече беше зададен на предстоящото четене, реших да отворя на произволна страница. Произволната страница носеше името „Орисия“. Докато очите ми жадно попиваха сюжета, у мен се зароди порив. Поривът, който усещаш, когато някаква несправедливост предстои да се случи, а ти можеш само да наблюдаваш безучастен. Качество, което си усвоил до съвършенство. Качеството- причинител на безнаказаното зло. Не казвам, че безучастността е Коренът на злото, но несъмнено е Двигателят на отмъщението. Тя е онзи подтик, онзи екот, катализаторът из под чиято безпаметна агония се „ражда“ Вечната, Непреходна сентенция : „око за око, зъб за зъб“.
Но в това уравнение равенство няма. Има силна и слаба страна. И везната никога не може да застане в равновесно положение. Авторът ни показва точно това. Как агонията от малкото ти битово спасение бива изродена в мъст. Как мъстта замъглява съзнанието. Как се мре страдалчески. Как народът гине, но вече от ръката не на чужди, а на свои. Когато не справедливостта накланя везната, а силата (на властта, парите, беззаконието), тогава изходът е предречено кървав.
Но той не носи справедливост, носи само още безпаметност.
Когато апатия е покрила земята, от нея никне само троскот. Тя е само бегло отражение на безконечното търпение на дядо Атанас. А Златния кръст – опиращ сякаш в самите небеса – той е само още един апатичен наблюдател. Наблюдател, който с „участието“ си във финалната сцена, директно ме препрати към спомените ми за Вазов и безсмъртните му думи:
„И господ от свода, през гъстия дим,
гледаше на всичко тих, невъзмутим!...“
(„Кочо“)
Тук Господ … е Народът
… и Държавата
… и Нас
Всички ние – тихи, невъзмутими, примирени, апатични. Забравили истина и корени.
Забравили, че точно този дядо Ата(нас) е отражение на всички НАС.
…
Винаги усещам дълбока връзка с книгите, които влизат в живота ми. Да, говоря за тях като за хора, защото познанието и опита, които ми дават, за мен се равняват на познанство и разговор с качествен събеседник. Всяка книга е написана от Човек, сътворил свят и характери на Човеци, често базирайки се или поне взимайки черти или качества от реални прототипи.
Книги – Хора – познанието е едно и също за мен.
Затова и този път бях убедена, че страницата, която зачитам, ще ми донесе отговор или насока за някое от всичките ми лутания.
„Кръщение“ ме грабна с едно от изреченията си : „За момент Васко усети онова, което все търсеше и все не намираше – душевния мир“. И ето ме – слята с героя. Опитващата се ред след ред бегло да докосна, онази струна от душата му, която ме накара да копнея за това усещане.
Изпитах го, но само мимолетно. За секунда. Също като Васко. Душевният мир е сложно състояние. Макар и подготвена, Душата се учи на живот от заобикалящата я среда и от хората в нея. Какво се случва, когато уроците са тесногръдие, неразбирателство, нетолератност? Как едно бебе – една крехка, неосъзната душа, започва земния си път? В мир или насред междуособица? Доколко това предопределя жизненият й път и развитие?
„Миналото се повтаряше. Да, някои от роднините му можеше да казват, че има родово проклятие, но Васко знаеше къде е причината. Тя беше у хората и няма по-голямо проклятие от техния нрав“.
…
Продължих със „Зачатието“… от пристрастие … към първото изречение: „Хубавата Елена беше най – известната курва в цялата околия“. Щом е Елена, разбира се, е хубава! Но вижте епитетът „курва“ (лепнат след историческата, бих я нарекла дори епична, героична, едноименна троянска Еленина хубост), трябваше да бъде разтълкуван.
Това беше разказът, който прочетох със свито сърце и на един дъх. Затаен. Издишах едва накрая. Но не от успокоение. Ако искате хорър – ето ви хорър. Мисля, че картните, които сюжетът нарисува в съзнанието ми, ще ме преследват дълго.
Един хорър е добър, когато несъзнателно те кара да се оглеждаш предпазливо из стаята, докато четеш. Непрекъснато хвърлях погледи към вратата. Все ми се струваше, че нещо се спотайва. Така както ужасът се спотайваше в съня на Елена. Ярък, страшен, чакащ… пролуката към реалността.
…
Последният разказ, за който ще споделя впечатления си, е „Бащи“. Защо избрах да завърша точно с него?
Защото го усетих като Началото и Краят. Като Примерът. Онзи пример, онова конкретно състояние, което те изгражда като характер с позиция и принципи. Защо го наричам състояние, а не качество, възпитание или урок? Защото лошият, грешният Пример, не развива. Той бележи. Може да поспорите и да отвърнете, че всичко развива – макар и в някои случай отрицателно. И донякъде ще бъдете прави. Но има белези, които срастват с нас. Те не позволят растеж на душата. Особено, когато тя е слаба, крехка, детска.
Детето трудно устоява на Примера, когато той е отрицателен. Или успява да се пребори с него и да израсне по-силно и мъдро. Или се слива с Примера.
…
Не знам, скъпи четящи, дали това са „Последните българи“. Техният ген, воля и слабости, текат в нашите вени. Парят, пулсират, опитват се да ни напомнят. Но ние ги заглушаваме. Опитваме се да ги откъснем от себе си. Ампутирали сме онова, Балканското усещане - копнежът по една сплотена нация. Справедлива, равна, българска. Сега сме бедни и богати, градски и селски, първи и последни. Никога равни. Забравили сме, че сме общ, единен организъм. Вместо да го съхраняваме и пазим, ние ежедневно го рушим. Всеки къса по парче, без да осъзнава, че рушейки него, разрушава себе си.
Ако това са „Последните българи“, какво ще остане след тях?
August 24, 2016
Някак си неусетно, в шеги и закачки, докато чакаме новата книга на Делиян от поредицата „Пътуване през спомени“, на бял свят изненадващо изскочи новата, 14-а поред, книжка-бижу от „Колекция Дракус“ – „Последните българи“. 12 разказа (йей! аман от многословие! :) с чисто български сетинг (meh... знаете колко много обичам „булгар-булгар!“ произведенията...). Тоест, смесени чувства още преди да съм прочел и една страница.
Само че след това прочетох. Не една, ами всичките 177. Включително бележките на автора в края (между другото, много добра практика – няма да е лошо да се възприеме от повече хора).
И тук логично идват и петте звездички на книгата.
Защо я хваля, въпреки че мразя българските гадости?
Със сигурност не от шуробаджанащина, както намеква в последните си изпражнявания един самозабравил се литературен глист.
Просто книгата е супер. Бърка в душата, вади оттам най-тънките струни на човещината, която независимо от грубиянската действителност все още се намира у всеки един от нас, и започва да свири на тях. Леко и без излишна показност.
Силна книга. Със сигурност ще се понрави на любителите на Йовков, Хайтов и всички онези десетки автори, които са се обяснявали в любов на българското село.
Само че след това прочетох. Не една, ами всичките 177. Включително бележките на автора в края (между другото, много добра практика – няма да е лошо да се възприеме от повече хора).
И тук логично идват и петте звездички на книгата.
Защо я хваля, въпреки че мразя българските гадости?
Със сигурност не от шуробаджанащина, както намеква в последните си изпражнявания един самозабравил се литературен глист.
Просто книгата е супер. Бърка в душата, вади оттам най-тънките струни на човещината, която независимо от грубиянската действителност все още се намира у всеки един от нас, и започва да свири на тях. Леко и без излишна показност.
Силна книга. Със сигурност ще се понрави на любителите на Йовков, Хайтов и всички онези десетки автори, които са се обяснявали в любов на българското село.
February 6, 2017
Делиян Маринов ни изненада повече приятно, нас читателите, с този наистина качествен сборник. Още щом зърнах страхотната корица, когато той обяви новината за новата си творба, бях сигурен, че това ще е следващата книга, която ще прочета, оставяйки на заден план планираните книги за четене. Оставаше ми само търпеливо да изчакам, докато излезе. Оказа се трудна работа, но заветният миг дойде и аз се потопих в суровия свят на „Последните българи”.
Преди да споделя мнението си за всеки от дванадесетте разказа, бих казал, че „Последните българи” сякаш е духовно продължение на шедьовъра „Диви разкази” от Николай Хайтов. Едно мрачно и тъжно продължение, което за съжаление показва правдиво ситуацията с бъдещето на българските села и хората, които живеят в тях. Конфликтите, които авторът развива в разказите, са най-различни: село-град; родина-чужбина; човек-човек, човек-зло; човек-природа; човек-религия; човек-общество.
Поздравявам Делиян основно за две неща – че един млад човек като него е решил да засегне тази болезнена тема, от която сякаш всички бягаме и не искаме да мислим за нея, и по този начин показва, че има млади хора, които се интересуват.
Другото, за което го поздравявам е, че като автор иска да опита различни неща – както добре знаете, той твори предимно фентъзи, както хорър и фантастика.
С „Последните българи” е решил да пробва нещо съвсем различно. Дали му се е получило? За мен – да. И то толкова добре, че историите на „Последните българи” ще останат задълго в съзнанието ми.
„Пастирът” –история, чиято цел е да ни вкара в тематиката и света на книгата, и го прави по най-добрия начин. Много ми хареса легендата в разказа и извода от нея.
„Вземи си, баба, череши” – разказ за сблъсъка между поколенията, в който няма как да не съжалиш горката баба. Антагонистичният образ на майката е хиперболизиран, но това спомага за въздействието от творбата.
„Кръщение” – както се разбира от заглавието, в разказа е разгледан един от най-традиционните празници – Кръщенето, показано през погледа на пълнокръвния герой Васко, който има болезнен спомен от миналото и който за съжаление ще се повтори пред очите му.
„Задушница” – брутален разказ за разпадането на семейните ценности, егоизма и още нещо. Краят е много изненадващ и идва като плесница.
„Зачатието” – психически изцеден от тъжния тон и мрачните финали на първите четири разказа, си мислех, че ме очаква още нещо подобно, но тук нещата са различни. Разказът е пълен с черен хумор, като в развитието на сюжета идва и хорър елементът, който работи изключително добре.
„Обаждане до Америка” – един от най-дългите разкази в сборника. Докато го четях си нямах представа как ще се развие сюжетът. Авторът много внимателно описва цялостната картина на мястото и действието, изграждайки трагичния образ на баба Спаска, която просто иска да се свърже със сина си, заминал и работещ в Америка. За мен това е най-бруталния разказ в сборника и да си призная доста ми скапа настроението, понеже нещата, които са описани, наистина са се случвали и уви ще продължават да се случват.
„Реквием за старец и мечка” – имаше нещо много приключенско-романтично в този разказ, което носи духа на приключенскaта литература от края на 19 век и началото 20-ти, но показано през призмата на родната действителност.
„Бащи” – разказ за детството, в който героят е момче, което бива постоянно тормозено, каквито са съжаление се намират във всяко училище и до ден днешен. Краят е доста „Стивън Кинг” стил.
„Орисия” – другият по-дълъг разказ в сборника и с право, защото мащабите му са по-епични. Главният герой ще видите на страхотната корица. Един измъчен човек, който е искал да направи повече за семейството си, но не е успял и е принуден да работи за омразния си враг. Но в един момент чашата прелива и последват серия от събития, които са покъртителни. Разказ с дълбок религиозен подтекст.
„Пътят към светлината” – тук Делиян засяга тъмната страна на църквата, каквато я показа и колегата му Бранимир Събев в разказа си „Благословеният, вещицата и дяволът”. Произведенията естествено са доста различни, като краят на „Пътят на светлината” носи едно успокояващо чувство.
„Самотата на вятъра” – тук главен герой не е човек, а природна сила. Майсторски написан разказ, който показва, че авторът е забелязал всички детайли около тъжната родна действителност и умело предава наблюденията си върху хартия.
„Последният нестинар” – да опишеш нестинарството и то през гледната точка на човек, който се занимава с това изключително изкуство, не е лека задача. Делиян се е справил и то прекрасно. Почувствах, че съм там с героя, с неговия вътрешен мир и пълната увереност в това, което прави. Не искам да споделям финала на произведението, който е повече от въздействащ.
Делиян Маринов завършва сборника с личното си мнение, което задължително прочетете. И както споделя: „Винаги съм смятал, че българските творци заслужават повече доверие и е хубаво да ги подкрепяме!” Затова се доверете на Делиян и го подкрепете, той го заслужава. Както и всички хора, които са участвали в създаването на този страхотен сборник.
Преди да споделя мнението си за всеки от дванадесетте разказа, бих казал, че „Последните българи” сякаш е духовно продължение на шедьовъра „Диви разкази” от Николай Хайтов. Едно мрачно и тъжно продължение, което за съжаление показва правдиво ситуацията с бъдещето на българските села и хората, които живеят в тях. Конфликтите, които авторът развива в разказите, са най-различни: село-град; родина-чужбина; човек-човек, човек-зло; човек-природа; човек-религия; човек-общество.
Поздравявам Делиян основно за две неща – че един млад човек като него е решил да засегне тази болезнена тема, от която сякаш всички бягаме и не искаме да мислим за нея, и по този начин показва, че има млади хора, които се интересуват.
Другото, за което го поздравявам е, че като автор иска да опита различни неща – както добре знаете, той твори предимно фентъзи, както хорър и фантастика.
С „Последните българи” е решил да пробва нещо съвсем различно. Дали му се е получило? За мен – да. И то толкова добре, че историите на „Последните българи” ще останат задълго в съзнанието ми.
„Пастирът” –история, чиято цел е да ни вкара в тематиката и света на книгата, и го прави по най-добрия начин. Много ми хареса легендата в разказа и извода от нея.
„Вземи си, баба, череши” – разказ за сблъсъка между поколенията, в който няма как да не съжалиш горката баба. Антагонистичният образ на майката е хиперболизиран, но това спомага за въздействието от творбата.
„Кръщение” – както се разбира от заглавието, в разказа е разгледан един от най-традиционните празници – Кръщенето, показано през погледа на пълнокръвния герой Васко, който има болезнен спомен от миналото и който за съжаление ще се повтори пред очите му.
„Задушница” – брутален разказ за разпадането на семейните ценности, егоизма и още нещо. Краят е много изненадващ и идва като плесница.
„Зачатието” – психически изцеден от тъжния тон и мрачните финали на първите четири разказа, си мислех, че ме очаква още нещо подобно, но тук нещата са различни. Разказът е пълен с черен хумор, като в развитието на сюжета идва и хорър елементът, който работи изключително добре.
„Обаждане до Америка” – един от най-дългите разкази в сборника. Докато го четях си нямах представа как ще се развие сюжетът. Авторът много внимателно описва цялостната картина на мястото и действието, изграждайки трагичния образ на баба Спаска, която просто иска да се свърже със сина си, заминал и работещ в Америка. За мен това е най-бруталния разказ в сборника и да си призная доста ми скапа настроението, понеже нещата, които са описани, наистина са се случвали и уви ще продължават да се случват.
„Реквием за старец и мечка” – имаше нещо много приключенско-романтично в този разказ, което носи духа на приключенскaта литература от края на 19 век и началото 20-ти, но показано през призмата на родната действителност.
„Бащи” – разказ за детството, в който героят е момче, което бива постоянно тормозено, каквито са съжаление се намират във всяко училище и до ден днешен. Краят е доста „Стивън Кинг” стил.
„Орисия” – другият по-дълъг разказ в сборника и с право, защото мащабите му са по-епични. Главният герой ще видите на страхотната корица. Един измъчен човек, който е искал да направи повече за семейството си, но не е успял и е принуден да работи за омразния си враг. Но в един момент чашата прелива и последват серия от събития, които са покъртителни. Разказ с дълбок религиозен подтекст.
„Пътят към светлината” – тук Делиян засяга тъмната страна на църквата, каквато я показа и колегата му Бранимир Събев в разказа си „Благословеният, вещицата и дяволът”. Произведенията естествено са доста различни, като краят на „Пътят на светлината” носи едно успокояващо чувство.
„Самотата на вятъра” – тук главен герой не е човек, а природна сила. Майсторски написан разказ, който показва, че авторът е забелязал всички детайли около тъжната родна действителност и умело предава наблюденията си върху хартия.
„Последният нестинар” – да опишеш нестинарството и то през гледната точка на човек, който се занимава с това изключително изкуство, не е лека задача. Делиян се е справил и то прекрасно. Почувствах, че съм там с героя, с неговия вътрешен мир и пълната увереност в това, което прави. Не искам да споделям финала на произведението, който е повече от въздействащ.
Делиян Маринов завършва сборника с личното си мнение, което задължително прочетете. И както споделя: „Винаги съм смятал, че българските творци заслужават повече доверие и е хубаво да ги подкрепяме!” Затова се доверете на Делиян и го подкрепете, той го заслужава. Както и всички хора, които са участвали в създаването на този страхотен сборник.
December 13, 2016
Номер 14 от колекция "Дракус" определено е различен от това, което сте срещали или очаквате да срещнете. Хорър ли търсите? Има! Натурален до отчаяние и безсилие! Поставени в условията на умиращото българско село, героите от книгата са толкова близки на читателя, че чак ги ненавижда/ обича. А зовът по отминалите ценности, морал, бит е проглушителен като дива, планинска буря. Обикновени хора, овчари, гайдари, пенсионери - всички те се опитват да намерят своето място и смисъл да живеят в една среда, която вече е толкова променена и извратена, че съзнанията им отказват да видят озъбената действителност и в доста от случаите действията им не са логични. Подменени ценности карат син/дъщеря да забравят майка си, да обърнат гръб на брата си, да подадат ръка и обединят в уюта на българската селска идилия. Отчайващо тъжна книга, която прочетох адски бавно. Дозите ми бяха малки, защото засядаха на гърлото ми като едри, горчиви залъци.
Книгата не е леко четиво, книгата не е жанрова, книгата е огледало на душите, останали да креят по земите ни.
Книгата не е леко четиво, книгата не е жанрова, книгата е огледало на душите, останали да креят по земите ни.
October 7, 2016
Книгата е с провокативно заглавие, а историите в нея ще ви накарат да поискате да промените описаното – ще заболи, ще загорчи, а на места ще ви се стори пресилено и ще си помислите, че чак такива хора и случки не съществуват, но магията на литературата се крие в това да видите действителността пречупена през очите и сърцето на автора. Мисля, че ще ви накара да му повярвате, дори в моментите на магически реализъм. Защото това, което се случва в действителността, ни води натам и само ние можем да го променим. Защото историите имат силно общо звучене, а краят на последния разказ ми напомня за онзи страшен край на една голяма българска книга: “Тоя луд беше единственият човек, който се осмели да протестира.”
August 19, 2016
Няма по-брутален автор на хорър от Живота. В това ще се убедите ако прочетете сборника на Делиян Маринов. Обезлюдени села, в които стърчат само скелети на къщи и вият подивели псета, отчаяни стари самотници, крачещи към смъртта с очи, взрени в образите отдавна починалите им близки, издевателстващи мародери и мутри... Надежда тука всяка оставете... Сграбчващо гърлото четиво и един Дел, дръпнал в литературно отношение на светлинни години от първите ми сблъсъци с него ("Пътуване през спомени" 1 и 2). И за пореден път - страхотна работа, Гаяна!!! Горд съм, че съм част от това ъндърграунд семейство!!
June 30, 2017
"Последните българи" на Делиян Маринов - за пастира, шепата череши и орисията
Седя пред "белия лист" и се питам какво да напиша за тази книга.
И как да го напиша.
И дали изобщо да го напиша.
И дали трябва.
Казват, че е лесно да пишеш за това, което познаваш.
Който го казва, не знае достатъчно.
Аз съм вероятно от последното поколение деца, които прекарваха всичките си ваканции на село, при баба и дядо. Познавам селските лета, в които махалата се изпълваше с деца, дошли от града. Целия селски шум - който говори за селската "тишина и спокойствие", не е живял на село. Там в дворовете винаги нещо става, вечно нещо се чува - кокошките оповестяват с кудкудякане снасянето на поредното яйце, петлите се надпяват - като дете вярвах, че щом петелът кукурига, значи ще имаме гости; другите животни - и те си говорят нещо на техния си език. Баби разговарят помежду си, викат децата за обяд, карат им се за нещо, нещо нареждат. Привечер запяват звънците на козите и овцете, които си идат от паша. И над всичкото това - постоянно се чуват летните птици.
А зиме... Зиме се топли само една стая, но ние сме деца, това не ни пречи. Дори ни е по-уютно, като се приберем след стоенето в снега.
Такова село помня аз.
Не помня кога започна да опустява. Помня кога започна да не ме привлича - в началото на годините, които сега наричат "тийнейджърски". Ако ме слуша човек, ще си каже, че съм кой знае колко стара. Не съм. Но наистина не си спомням кога започнаха да се опразват къщите и кога започнаха да си отиват нашите "последни българи".
И след цялото това предисловие, сигурно ще попитате: няма ли да кажа все пак нещо за книгата на Делиян. /Моля за извинение, че го наричам само с малкото му име, но го чувствам близък - ние сме земляци по майчина линия. От "другото" ми село, което винаги ми е било по-скъпо, а така се случи, че по-малко време прекарвах там. Но то е селото, в което съм имала усещане за история, селото, от което не ми се тръгваше при редките пътувания дотам и с което са свързани едни от най-хубавите ми преживявания./
Та, за книгата...
"Последните българи" на Делиян Маринов е книга, от чието четене боли. Почти физически. Книга, която не можеш да четеш "на един дъх", защото понякога описаното е толкова болезнено, че спираш на средата на думата, за да се съвземеш. Когато в първия разказ, "Пастирът", осъзнаеш, че пастирът всъщност говори на кучето си, защото няма на кого друг да разкаже историята на този край; когато прочетеш за бабата, чиято шепа череши и селска градина са гледани отвисоко, защото "в магазина всичко има"; когато прочетеш "Орисия"- всъщност изведнъж осъзнаваш, че това не е мрачна версия на онова, което би могло да бъде. Осъзнаваш, че то вече Е. Докато четях описанието на онзи селски двор във "Вземи си, баба, череши", си представях двора в селото на баща ми - с къщата, която той и майка ми още поддържат и където някога прекарвах всички ваканции, а сега ходя там съвсем рядко.
"Последните българи" е покъртителна книга. Това не са истории, които се четат за развлечение. Ще се повторя, но това са истории, в които има много тъга и болка. Те не са предупреждение, защото описаното в тях не предстои, а вече се случва - по един или друг начин, под една или друга форма.
Трябва да почитаме "последните българи".
За да не станем самите ние последни. В истинския смисъл на думата.
Седя пред "белия лист" и се питам какво да напиша за тази книга.
И как да го напиша.
И дали изобщо да го напиша.
И дали трябва.
Казват, че е лесно да пишеш за това, което познаваш.
Който го казва, не знае достатъчно.
Аз съм вероятно от последното поколение деца, които прекарваха всичките си ваканции на село, при баба и дядо. Познавам селските лета, в които махалата се изпълваше с деца, дошли от града. Целия селски шум - който говори за селската "тишина и спокойствие", не е живял на село. Там в дворовете винаги нещо става, вечно нещо се чува - кокошките оповестяват с кудкудякане снасянето на поредното яйце, петлите се надпяват - като дете вярвах, че щом петелът кукурига, значи ще имаме гости; другите животни - и те си говорят нещо на техния си език. Баби разговарят помежду си, викат децата за обяд, карат им се за нещо, нещо нареждат. Привечер запяват звънците на козите и овцете, които си идат от паша. И над всичкото това - постоянно се чуват летните птици.
А зиме... Зиме се топли само една стая, но ние сме деца, това не ни пречи. Дори ни е по-уютно, като се приберем след стоенето в снега.
Такова село помня аз.
Не помня кога започна да опустява. Помня кога започна да не ме привлича - в началото на годините, които сега наричат "тийнейджърски". Ако ме слуша човек, ще си каже, че съм кой знае колко стара. Не съм. Но наистина не си спомням кога започнаха да се опразват къщите и кога започнаха да си отиват нашите "последни българи".
И след цялото това предисловие, сигурно ще попитате: няма ли да кажа все пак нещо за книгата на Делиян. /Моля за извинение, че го наричам само с малкото му име, но го чувствам близък - ние сме земляци по майчина линия. От "другото" ми село, което винаги ми е било по-скъпо, а така се случи, че по-малко време прекарвах там. Но то е селото, в което съм имала усещане за история, селото, от което не ми се тръгваше при редките пътувания дотам и с което са свързани едни от най-хубавите ми преживявания./
Та, за книгата...
"Последните българи" на Делиян Маринов е книга, от чието четене боли. Почти физически. Книга, която не можеш да четеш "на един дъх", защото понякога описаното е толкова болезнено, че спираш на средата на думата, за да се съвземеш. Когато в първия разказ, "Пастирът", осъзнаеш, че пастирът всъщност говори на кучето си, защото няма на кого друг да разкаже историята на този край; когато прочетеш за бабата, чиято шепа череши и селска градина са гледани отвисоко, защото "в магазина всичко има"; когато прочетеш "Орисия"- всъщност изведнъж осъзнаваш, че това не е мрачна версия на онова, което би могло да бъде. Осъзнаваш, че то вече Е. Докато четях описанието на онзи селски двор във "Вземи си, баба, череши", си представях двора в селото на баща ми - с къщата, която той и майка ми още поддържат и където някога прекарвах всички ваканции, а сега ходя там съвсем рядко.
"Последните българи" е покъртителна книга. Това не са истории, които се четат за развлечение. Ще се повторя, но това са истории, в които има много тъга и болка. Те не са предупреждение, защото описаното в тях не предстои, а вече се случва - по един или друг начин, под една или друга форма.
Трябва да почитаме "последните българи".
За да не станем самите ние последни. В истинския смисъл на думата.
September 10, 2016
БРАВО НА МОЯ ЯНКО!!!
Ей, ще излезе човек от туй севлиевско говедо. Останах много приятно изненадан от развитието му като автор, особено с книга, която е встрани от ареала му - първо, не е роман а сборник, и второ не е фентъзи, а реалистика. Още повече е в златната серия Дракус на Гаяна под №14 - серия, която мачка безапелационно навсякъде. Та, за какво иде реч в Последните Българи?
Читателю, скитал ли си по родните земи? Бродил ли си из буренясващи ниви, оредяващи гори, корита на изсъхващи реки? Бил ли си из пустеещите села на Балкана и Родопите? Виждал ли си порутените къщи и сринатите до земята плевни? Застигала ли те е мелодията на кавал на самотен пастир, залутан с козичките си нейде в затънтени краища? Вървял ли си срещу вятъра по очукан друм, докато нощта се спуска и зверовете излизат да търсят плячка? Чувал ли си историите за последните българи по тези изоставени и погълнати от дивото земи? Можеш ли, скъпи приятелю, разлиствайки страниците на тази книга, да споделиш сълзите и понесеш скръбта им? Срещни се с последните българи и се пренеси в техния свят... преди окончателно и безвъзвратно да е рухнал.
Да, точно така. Ако някой е очаквал, че в тоя сборник ще има цветя и рози, залези и литнали гълъбици - тц. Много болка, много мъка, много тъга, много скръб, много истина, много неприятни моменти, ала до един присъстващи в родното ни ежедневие. Не може постоянно да се правим, че не забелязваме проблемите и да си крием главите като щрауси. Не може безкрайно да си затваряме очите и да ускоряваме ход, щом видим някоя грозна картина. Да, точно тия грозни картини, с които се сблъскваме ежедневно. И това не е отживелица или нещо, случило се някъде другаде, нито пък разказ от Пелин или Йовков. Това е нещо, което се случва тук, сега, в родината ни, с нас и с нашите близки.
1. Пастирът - за самотните хора, приказните легенди и старите спомени.
2. Вземи си, баба, череши - за болката на възрастните и за техните деца и внуци от града, които не са тези, които бяха и трябва да бъдат.
3. Кръщение - за типичната българска простотия как можем да скапем всеки празник и за пропастта между хората от селото и града.
4. Задушница - за братоубийствените войни, които водим за пари.
5. Зачатието - за фаталните жени, чийто единствен грях е че са красиви и обичат мъжете. Личи си по главния герой, знахаря, за афинитета на Янко към билките :-)))
6. Обаждане до Америка - за тези, които забравят корените си и за близките им, които отчаяно ги чакат тук и живеят денонощно с мисълта за тях. И за гнусотиите, които се случват, когато са изоставени.
7. Реквием за старец и мечка - за старите хора, които се борят в обезлюдените села освен с всичко друго и с природата.
8. Бащи - за вътрешните борби, които води всеки от нас и за хората отвън, които не проявяват разбиране към това.
9. Орисия - за обреченият край на борбата, когато някой реши сам да поведе битка със системата. Но не е ли по-добре да умреш като герой в битка с оръжие в ръка, отколкото като страхливец, сврян под юргана си?
10. Пътят към светлината - за вярата, която си проличава точно в изпитанията.
11. Самотата на вятъра - за стихиите, които може да имат и разум...
12. Последният нестинар - за силата на танца!
Дузина рустикални разкази, след които вече няма да сте същите. Поръчайте от автора на лично съобщение във фейсбук. Цена: дузина левчета, които къде не сте ги дали днес?
Пък, ако ви се досвидят, поне цъкнете на тия линкове и прочетете безплатно предишното му творение - фентъзи-романът "Пътуване през спомени" - първа и втора част.
Книга, която ще извади на бял свят емоциите ви и няма да ви остави безучастни.
Ей, ще излезе човек от туй севлиевско говедо. Останах много приятно изненадан от развитието му като автор, особено с книга, която е встрани от ареала му - първо, не е роман а сборник, и второ не е фентъзи, а реалистика. Още повече е в златната серия Дракус на Гаяна под №14 - серия, която мачка безапелационно навсякъде. Та, за какво иде реч в Последните Българи?
Читателю, скитал ли си по родните земи? Бродил ли си из буренясващи ниви, оредяващи гори, корита на изсъхващи реки? Бил ли си из пустеещите села на Балкана и Родопите? Виждал ли си порутените къщи и сринатите до земята плевни? Застигала ли те е мелодията на кавал на самотен пастир, залутан с козичките си нейде в затънтени краища? Вървял ли си срещу вятъра по очукан друм, докато нощта се спуска и зверовете излизат да търсят плячка? Чувал ли си историите за последните българи по тези изоставени и погълнати от дивото земи? Можеш ли, скъпи приятелю, разлиствайки страниците на тази книга, да споделиш сълзите и понесеш скръбта им? Срещни се с последните българи и се пренеси в техния свят... преди окончателно и безвъзвратно да е рухнал.
Да, точно така. Ако някой е очаквал, че в тоя сборник ще има цветя и рози, залези и литнали гълъбици - тц. Много болка, много мъка, много тъга, много скръб, много истина, много неприятни моменти, ала до един присъстващи в родното ни ежедневие. Не може постоянно да се правим, че не забелязваме проблемите и да си крием главите като щрауси. Не може безкрайно да си затваряме очите и да ускоряваме ход, щом видим някоя грозна картина. Да, точно тия грозни картини, с които се сблъскваме ежедневно. И това не е отживелица или нещо, случило се някъде другаде, нито пък разказ от Пелин или Йовков. Това е нещо, което се случва тук, сега, в родината ни, с нас и с нашите близки.
1. Пастирът - за самотните хора, приказните легенди и старите спомени.
2. Вземи си, баба, череши - за болката на възрастните и за техните деца и внуци от града, които не са тези, които бяха и трябва да бъдат.
3. Кръщение - за типичната българска простотия как можем да скапем всеки празник и за пропастта между хората от селото и града.
4. Задушница - за братоубийствените войни, които водим за пари.
5. Зачатието - за фаталните жени, чийто единствен грях е че са красиви и обичат мъжете. Личи си по главния герой, знахаря, за афинитета на Янко към билките :-)))
6. Обаждане до Америка - за тези, които забравят корените си и за близките им, които отчаяно ги чакат тук и живеят денонощно с мисълта за тях. И за гнусотиите, които се случват, когато са изоставени.
7. Реквием за старец и мечка - за старите хора, които се борят в обезлюдените села освен с всичко друго и с природата.
8. Бащи - за вътрешните борби, които води всеки от нас и за хората отвън, които не проявяват разбиране към това.
9. Орисия - за обреченият край на борбата, когато някой реши сам да поведе битка със системата. Но не е ли по-добре да умреш като герой в битка с оръжие в ръка, отколкото като страхливец, сврян под юргана си?
10. Пътят към светлината - за вярата, която си проличава точно в изпитанията.
11. Самотата на вятъра - за стихиите, които може да имат и разум...
12. Последният нестинар - за силата на танца!
Дузина рустикални разкази, след които вече няма да сте същите. Поръчайте от автора на лично съобщение във фейсбук. Цена: дузина левчета, които къде не сте ги дали днес?
Пък, ако ви се досвидят, поне цъкнете на тия линкове и прочетете безплатно предишното му творение - фентъзи-романът "Пътуване през спомени" - първа и втора част.
Книга, която ще извади на бял свят емоциите ви и няма да ви остави безучастни.
October 10, 2016
Още когато разбрах какво е решил да пише Дел, му надух главата, че има безброй книги на тази тема, че бледи клонинги на Пелин и Йовков са хиляди, че реването за изчезването на селото е вредно и лицемерно...
Радвам се, че не ме послуша и сега държа в ръце „Последните българи”.
Темата е брутално разгърната, без да пунтира класиците, защото е минала през погледа на човек роден и израсъл след упадъка на българското село и никога не го е виждал процъфтяващо. Едно е руините да ти припомнят с мъка някогашен разцвет, съвсем друго да са единственият ти мироглед. Това лъха от всяка страница на книгата – емперично придобита безнадежност, но за това и още по-ожесточено желание за промяна.
Познавам половината от местата, които са описани в разказите и мога да потвърдя, че том където не се случват ситуации, като в историите на Делян, ще започнат най-късно след 5-6 години.
По малко за всеки разказ:
Пастирът – Задава тон на целия сборник с леката си сюрреалистичност и мотивите на участниците в приказката.
Вземи си, баба, череши – Най-силното произведение в сборника, изживяно почти дословно от мен, чак до черешата в двора. Скъса ми сърцето.
Кръщение – Брутална, постоянно повтаряща се история, за фалшиви претенции и поставяне на гъза пред душата.
Задушница - Брат срещу брата брадвата вдига
И туй що е даром все не достига
Ръце във кръв, жадни за мъст
Пращат живота в черната пръст
Зачатието – Тук взимаме малко въздух с черен хумор и хорър зачатки.
Обаждане до Америка – Разказ предупреждение, пропит с груби визуални картини на насилие, почерпени от действителни истории. Много силен.
Реквием за старец и мечка – Една история за саможертва, актуална от древни времена до днес.
Бащи – Разказ за отказа за разбирателство между хората, пречупен там където е най-видим и боли най-много, през детските очи.
Орисия – Пресилена, но за сметка на това много силна история за съпротивата срещу грозното, надскачаща мястото и хората в нея и преминаваща в черна алегория за „човешкото”.
Пътят към светлината – Ако сте ходили в Бачковския или Рилския манастир по празници, нищо в тази история няма да ви учуди, освен края, който ме изненада.
Самотата на вятъра – Отново алегория, която щеше да е забавна ако не беше тъжна. Припомняща на вече изтръпналия читател, че всичко е по-скоро предупреждение и че разказите в сборника надскачат полето си на действие.
Последният нестинар – Финал, груб и ефектен, показващ личното отношение на автора към историите в книгата в контраст с масовото нагло и алчно виждане на нещата. Затваря кръга към началния разказ, но читателя вече е променен.
Имам забележки, но трябва да кажа, че разликата с предишните две книги на Дел е от земята до небето. Сега, обаче искам толкова добре написано фентъзи, а може и по-добре, авторът явно се вслушва в съвети и има желание да се развива.
Радвам се, че не ме послуша и сега държа в ръце „Последните българи”.
Темата е брутално разгърната, без да пунтира класиците, защото е минала през погледа на човек роден и израсъл след упадъка на българското село и никога не го е виждал процъфтяващо. Едно е руините да ти припомнят с мъка някогашен разцвет, съвсем друго да са единственият ти мироглед. Това лъха от всяка страница на книгата – емперично придобита безнадежност, но за това и още по-ожесточено желание за промяна.
Познавам половината от местата, които са описани в разказите и мога да потвърдя, че том където не се случват ситуации, като в историите на Делян, ще започнат най-късно след 5-6 години.
По малко за всеки разказ:
Пастирът – Задава тон на целия сборник с леката си сюрреалистичност и мотивите на участниците в приказката.
Вземи си, баба, череши – Най-силното произведение в сборника, изживяно почти дословно от мен, чак до черешата в двора. Скъса ми сърцето.
Кръщение – Брутална, постоянно повтаряща се история, за фалшиви претенции и поставяне на гъза пред душата.
Задушница - Брат срещу брата брадвата вдига
И туй що е даром все не достига
Ръце във кръв, жадни за мъст
Пращат живота в черната пръст
Зачатието – Тук взимаме малко въздух с черен хумор и хорър зачатки.
Обаждане до Америка – Разказ предупреждение, пропит с груби визуални картини на насилие, почерпени от действителни истории. Много силен.
Реквием за старец и мечка – Една история за саможертва, актуална от древни времена до днес.
Бащи – Разказ за отказа за разбирателство между хората, пречупен там където е най-видим и боли най-много, през детските очи.
Орисия – Пресилена, но за сметка на това много силна история за съпротивата срещу грозното, надскачаща мястото и хората в нея и преминаваща в черна алегория за „човешкото”.
Пътят към светлината – Ако сте ходили в Бачковския или Рилския манастир по празници, нищо в тази история няма да ви учуди, освен края, който ме изненада.
Самотата на вятъра – Отново алегория, която щеше да е забавна ако не беше тъжна. Припомняща на вече изтръпналия читател, че всичко е по-скоро предупреждение и че разказите в сборника надскачат полето си на действие.
Последният нестинар – Финал, груб и ефектен, показващ личното отношение на автора към историите в книгата в контраст с масовото нагло и алчно виждане на нещата. Затваря кръга към началния разказ, но читателя вече е променен.
Имам забележки, но трябва да кажа, че разликата с предишните две книги на Дел е от земята до небето. Сега, обаче искам толкова добре написано фентъзи, а може и по-добре, авторът явно се вслушва в съвети и има желание да се развива.
January 12, 2017
Обикн��вено при контакт предпочитам да съм доминиращата фигура, обаче това четиво ме направи своя кучка, а малко други са успявали. Просто ме грабна и не ме остави на мира, докато не свърши! Дотук със сексуалните ми предпочитания, говоря за Последните българи на Делиян Маринов.
Книжката е малка, тоест чете се бързо и леко (съдържанието обаче хич не е леко). Технически безупречна, (в сравнение с Пътуване през спомени ч. 1 например) за което несъмнено има заслуга и редакцията.
Речта е изпипана до съвършенство със силно присъствие на любимата ми архаична. Нужните нюанси са поставени където трябва, а посланията и емоциите са предадени успешно. Макар да съм фен на по-обемистите повествования, кратката форма в книгата е повече от изчерпателна и пасва перфектно на упадъчната атмосфера, която се внушава още с първото изречение от първия разказ.
Проблемите около които се върти сюжетът на повечето разкази са от социален характер, но някои са умело преплетени с фантастичен елемент, който смятам за неотменна част от живота на провинциалния българин от едно време и в тоя случай е съвсем на място.
От една страна е тъжно, че навярно всеки български читател може да идентифицира битието си до някаква степен с това на героите от разказите в Последните българи (аз поне успях и то многократно). От друга страна това пък поставя Дел в положението на един познавач на вътрешния свят на българина и заобикалящата го действителност.
Препоръчвам!
Книжката е малка, тоест чете се бързо и леко (съдържанието обаче хич не е леко). Технически безупречна, (в сравнение с Пътуване през спомени ч. 1 например) за което несъмнено има заслуга и редакцията.
Речта е изпипана до съвършенство със силно присъствие на любимата ми архаична. Нужните нюанси са поставени където трябва, а посланията и емоциите са предадени успешно. Макар да съм фен на по-обемистите повествования, кратката форма в книгата е повече от изчерпателна и пасва перфектно на упадъчната атмосфера, която се внушава още с първото изречение от първия разказ.
Проблемите около които се върти сюжетът на повечето разкази са от социален характер, но някои са умело преплетени с фантастичен елемент, който смятам за неотменна част от живота на провинциалния българин от едно време и в тоя случай е съвсем на място.
От една страна е тъжно, че навярно всеки български читател може да идентифицира битието си до някаква степен с това на героите от разказите в Последните българи (аз поне успях и то многократно). От друга страна това пък поставя Дел в положението на един познавач на вътрешния свят на българина и заобикалящата го действителност.
Препоръчвам!
April 12, 2020
Изключителна книга , вечната борба между утре и днес , но най-вече за човечността за това което не бива да губим където и да сме , да помним и да почитаме .
September 17, 2016
Срещи с последните българи
(Цялото ревю е тук: https://knijenpetar.wordpress.com/201...)
Ако има книги, които се помнят не само заради емоцията, която са създали у читателя, а и с буквалното осъзнаване на колко крехък клон седим, то „Последните българи“ („Гаяна“, 2016) наистина излиза на преден план. И ако за мен си беше изненада появата на тази книга в „Колекция Дракус“, за авторите на поредицата едва ли е стоял проблемът дали да я включат в нея. Несравнимо е усещането да ти покажат какво си изгубил, за да достигнеш до илюзорното щастие на дигиталната съвременност. Не, тук няма кой знае какво противопоставяне между миналото и бъдещето, но прозира тъжната действителност из селските райони, които от райски кътчета, се превръщат в бунища на човешката глупост. Тази книга няма да те върне след природата, няма да те нахрани и с духовна енергия. Просто ще направи една обиколка на онези места, където съвестта е ранена смъртоносно и се гърчи в последни издихания. Тук няма магия, нито се вижда табела, която да посочи правилния път. Важни са нещастието, самотата и бурята в душата, с която те облива всяка страница. Тъжни краски, разпадаща се действителност и труден преход към светлината. Делиян Маринов е сътворил един запомнящ се сборник, сякаш роден в мрак, студ и безнадеждност. Нека сега да навлезем в блатото на реалността.
(Продължава в блога: https://knijenpetar.wordpress.com/201...)
(Цялото ревю е тук: https://knijenpetar.wordpress.com/201...)
Ако има книги, които се помнят не само заради емоцията, която са създали у читателя, а и с буквалното осъзнаване на колко крехък клон седим, то „Последните българи“ („Гаяна“, 2016) наистина излиза на преден план. И ако за мен си беше изненада появата на тази книга в „Колекция Дракус“, за авторите на поредицата едва ли е стоял проблемът дали да я включат в нея. Несравнимо е усещането да ти покажат какво си изгубил, за да достигнеш до илюзорното щастие на дигиталната съвременност. Не, тук няма кой знае какво противопоставяне между миналото и бъдещето, но прозира тъжната действителност из селските райони, които от райски кътчета, се превръщат в бунища на човешката глупост. Тази книга няма да те върне след природата, няма да те нахрани и с духовна енергия. Просто ще направи една обиколка на онези места, където съвестта е ранена смъртоносно и се гърчи в последни издихания. Тук няма магия, нито се вижда табела, която да посочи правилния път. Важни са нещастието, самотата и бурята в душата, с която те облива всяка страница. Тъжни краски, разпадаща се действителност и труден преход към светлината. Делиян Маринов е сътворил един запомнящ се сборник, сякаш роден в мрак, студ и безнадеждност. Нека сега да навлезем в блатото на реалността.
(Продължава в блога: https://knijenpetar.wordpress.com/201...)
December 8, 2016
Светът на ужаса:
Чудесна книга! Това би възкликнал всеки читател, щом прочете с наслада „Последните българи” на Делиян Маринов и сетне с нежелание я постави на стелажа. С нежелание, защото ще му се иска книгата да продължи още, и още. И въпреки, че е от Колекция Дракус, книгата не е типичен хорър или фентъзи, но това изобщо не я прави по-малко добра. Защото в нея главната тема е обезлюдяването на България и по-точно на селата в някои бедни райони – тема, която кара човек да се замисли сериозно за бъдещето.
И въпреки че всички разкази са много добри, аз по традиция ще кажа няколко думи за тези, които ми направиха най-силно впечатление:
Пастирът – разказ за овчарят бай Марин, за неговия приятел Дойчин, за сладки спомени от миналото и за едно тежко проклятие.
Вземи си баба череши – изключително емоционален разказ. Тя е възрастна самотна жена, живееща на село, която с радост посреща дъщерята и внуците. Само че никой от тях не се радва на красивата идилия, а отгоре на всичко дъщеря й има коварен план да продаде имота.
Обаждане до Америка – отново силен разказ за възрастната баба Спаска, която от години прави неуспешни опити да се свърже по телефона със сина й Ачо, който живее в Америка.
Бащи – Захари е затворено момче, което трудно намира приятели в училище. Но когато някои от съучениците му го привикват да играе с тях на играта „Бащи”, той се съгласява. И тази игра променя съдбата на всички.
Орисия – невероятен разказ в стила на „Гняв” на Стивън Кинг, в който дядо Атанас е решен да отмъсти на бизнесмена Радоев за трагедията, която е причинил на семейството му и на родното му село.
Самотата на вятъра – чудесен разказ, в който главен герой е вятъра, преминаващ през едно запустяло село.
„Последните българи” на Делиян Маринов, издадена от издателство Гаяна е поредното доказателство, че в България се прави качествена литература. Така че, читатели, просто се наслаждавайте!
Чудесна книга! Това би възкликнал всеки читател, щом прочете с наслада „Последните българи” на Делиян Маринов и сетне с нежелание я постави на стелажа. С нежелание, защото ще му се иска книгата да продължи още, и още. И въпреки, че е от Колекция Дракус, книгата не е типичен хорър или фентъзи, но това изобщо не я прави по-малко добра. Защото в нея главната тема е обезлюдяването на България и по-точно на селата в някои бедни райони – тема, която кара човек да се замисли сериозно за бъдещето.
И въпреки че всички разкази са много добри, аз по традиция ще кажа няколко думи за тези, които ми направиха най-силно впечатление:
Пастирът – разказ за овчарят бай Марин, за неговия приятел Дойчин, за сладки спомени от миналото и за едно тежко проклятие.
Вземи си баба череши – изключително емоционален разказ. Тя е възрастна самотна жена, живееща на село, която с радост посреща дъщерята и внуците. Само че никой от тях не се радва на красивата идилия, а отгоре на всичко дъщеря й има коварен план да продаде имота.
Обаждане до Америка – отново силен разказ за възрастната баба Спаска, която от години прави неуспешни опити да се свърже по телефона със сина й Ачо, който живее в Америка.
Бащи – Захари е затворено момче, което трудно намира приятели в училище. Но когато някои от съучениците му го привикват да играе с тях на играта „Бащи”, той се съгласява. И тази игра променя съдбата на всички.
Орисия – невероятен разказ в стила на „Гняв” на Стивън Кинг, в който дядо Атанас е решен да отмъсти на бизнесмена Радоев за трагедията, която е причинил на семейството му и на родното му село.
Самотата на вятъра – чудесен разказ, в който главен герой е вятъра, преминаващ през едно запустяло село.
„Последните българи” на Делиян Маринов, издадена от издателство Гаяна е поредното доказателство, че в България се прави качествена литература. Така че, читатели, просто се наслаждавайте!
September 3, 2016
От години не си спомням да съм чел сборник с разкази от един и същи автор и всичките те да са еднакви по стойност. Книгата буквално ме стисна за гърлото и ме понесе към малки кътчета от родната ни земя, чиято колоритност и дух полека умират. Авторът ни въвлича в свят, който никак не е измислен, а такъв, какъвто се опасявам, че вече съществува и то от десетилетие насам. Много силна и въздействаща книга, каквото и да напиша за нея все ще бъде недостатъчно. Пожелавам на Делиян да продължава да ни радва с прозата си.
Наздраве, бро!
Наздраве, бро!
November 10, 2016
“Последните българи” от Делиян Маринов е 14-тата книга от колекция “Дракус” на издателство “Гаяна” и третото самостоятелно издание на автора, след двете части на епичното фентъзи “Последното измерение”. В този сборник авторът се отдалечава от жанровата литература, а вместо това представя късаща сърцето картина на нашата действителност и по-специално на умиращото българско село.
Цялото ревю четете на линка:
http://citadelata.com/%D0%BF%D0%BE%D1...
Цялото ревю четете на линка:
http://citadelata.com/%D0%BF%D0%BE%D1...
October 20, 2017
Делиян Маринов определено заслужава 5 звезди за своя сборник. Начинът му на писане е завладяващ и трогващ.
А колко пъти се насълзявах, докато четях разказите - само аз си знам. Боли ме като се замисля, че макар и художествена измислица, тези картини всъщност са реалност по нашите земи, а хората живеещи в тази реалност са невинните потърпевши от чуждото безумие.
А колко пъти се насълзявах, докато четях разказите - само аз си знам. Боли ме като се замисля, че макар и художествена измислица, тези картини всъщност са реалност по нашите земи, а хората живеещи в тази реалност са невинните потърпевши от чуждото безумие.
August 9, 2017
"Последните българи" е стъпка в правилната посока за Делиян Маринов, след прочитането на фентъзи поредицата му е радост за очите ми да видя как прозата му е преминала от нетъприма до ясна и стегната. Евала за подобрения стил.
Колкото се отнася до сборника, повечето истории не ми допаднаха лично, въпреки че както споменах преди прозата във всички от тях е постоянна и не отстъпва с много на други��е съвременни български писатели. По мой си собствени изчисления стигнах до тази оценка за книгата, доста от разказите за мен спаднаха в категорията на "Черно-бяла история с герои карикатури за да се антагонизира града", това са "Вземи си, бабо, череши", "Кръщене", "Задушница", "Обаждане до Америка" и донякъде "Последният нестинар" и "Пастирът", въпреки че "Пастирът" имаше солиден замисъл, просто не харесвам дихотомията между града и селото и това как хората от града са алчни злодей, а хората от селото (а ако историята се разказва в селото, то най-стария човек от селото) са парагони. "Самотата на вятъра", "Пътят към светлината" и "Реквием за старец и мечка" не успяха да ме грабнат с нищо особено. "Орисия" е разказ, който смятам, че се нуждае от повече развитие за да достигне потенциала, който предишно споменатата дихотомия разваля донякъде (граждани мафиоти, които буквално мразят селото). "Бащи" беше честно казано най-лошия разказ, не виждам как историята въобще има смисъл в рамките си, тъй като децата са в трети клас, ако не беше толкова абсурден и емоционален края замисъла можеше да се развие в нещо по-добро. �� най-накрая стигаме до "Зачатието", което според мен е звездата на сборника. Разказ, в който не се демонизира града, а вместо това се показват проблемите на едно село и бягството на един герой, който за пръв път в целия сборник не е никакъв парагон.
Делиян Маринов доста си борави с емоция, но не мога да кажа, че компенсира за лошо писане. Ще повторя отново, че прозата е доста солидна и е на светлинни години от това, което беше в "Пътуване през спомени". Главно мога да критикувам идеите на автора, българското село поражда една носталгия в нашия народ, която аз лично не изпитвам. Моето сърце не кърви за едно поколение, което отказва да се адаптира и лично не вярвам, че старите хора са парагони, всички си имаме проблемите и черно-белите герои показани в множество от разказите не помагат за разрешаването им.
Колкото се отнася до сборника, повечето истории не ми допаднаха лично, въпреки че както споменах преди прозата във всички от тях е постоянна и не отстъпва с много на други��е съвременни български писатели. По мой си собствени изчисления стигнах до тази оценка за книгата, доста от разказите за мен спаднаха в категорията на "Черно-бяла история с герои карикатури за да се антагонизира града", това са "Вземи си, бабо, череши", "Кръщене", "Задушница", "Обаждане до Америка" и донякъде "Последният нестинар" и "Пастирът", въпреки че "Пастирът" имаше солиден замисъл, просто не харесвам дихотомията между града и селото и това как хората от града са алчни злодей, а хората от селото (а ако историята се разказва в селото, то най-стария човек от селото) са парагони. "Самотата на вятъра", "Пътят към светлината" и "Реквием за старец и мечка" не успяха да ме грабнат с нищо особено. "Орисия" е разказ, който смятам, че се нуждае от повече развитие за да достигне потенциала, който предишно споменатата дихотомия разваля донякъде (граждани мафиоти, които буквално мразят селото). "Бащи" беше честно казано най-лошия разказ, не виждам как историята въобще има смисъл в рамките си, тъй като децата са в трети клас, ако не беше толкова абсурден и емоционален края замисъла можеше да се развие в нещо по-добро. �� най-накрая стигаме до "Зачатието", което според мен е звездата на сборника. Разказ, в който не се демонизира града, а вместо това се показват проблемите на едно село и бягството на един герой, който за пръв път в целия сборник не е никакъв парагон.
Делиян Маринов доста си борави с емоция, но не мога да кажа, че компенсира за лошо писане. Ще повторя отново, че прозата е доста солидна и е на светлинни години от това, което беше в "Пътуване през спомени". Главно мога да критикувам идеите на автора, българското село поражда една носталгия в нашия народ, която аз лично не изпитвам. Моето сърце не кърви за едно поколение, което отказва да се адаптира и лично не вярвам, че старите хора са парагони, всички си имаме проблемите и черно-белите герои показани в множество от разказите не помагат за разрешаването им.
September 10, 2016
Първични, истински, живи - с тези думи бих описал влизащите в "Последните българи" разкази.
Сред техните страници оживяват герои, изтъкани от обикновени, често противоречиви човешки чувства, които водят своята тиха обречена война срещу неумолимото време и промените, които настъпват заедно с него. В тази битка духовните традиции и ценности бавно отмират, заедно с обезлюдяването на далечните, малки села - някогашни стожери на българщината. В същото време на фона на тъмни страсти и типично битови истории, които са неотменна част от всеки селски фолклор, героите всеки по себе си преживяват своеобразен катарзис и откриват смисъла на собственото си съществуване - едни на прага на смъртта, други в лудостта, превърнала ги в самотни диви отшелници, трети в древния езически огнен танц на нестинарите, който пренася и съхранява старите ценности и обичаи. Защото колкото и да се опитват много от така наречение "модерните хора" да прекъснат връзките си със селото, да избягат от старците и собствената си държава, вятърът и земята ще съхранят българското наследство и ще посеят семената му в сърцата на достойните да го наследят и продължат.
В заключение ще отправя своите искрени поздравления към Делиян Маринов за реализирания успешно проект. Въпреки тъгата, която навяват след прочитането си много от творбите вътре, то си личи, че те са писани със сърце... и това ги прави толкова силни и въздействащи. Поздравления, приятелю и не спирай да твориш!
Сред техните страници оживяват герои, изтъкани от обикновени, често противоречиви човешки чувства, които водят своята тиха обречена война срещу неумолимото време и промените, които настъпват заедно с него. В тази битка духовните традиции и ценности бавно отмират, заедно с обезлюдяването на далечните, малки села - някогашни стожери на българщината. В същото време на фона на тъмни страсти и типично битови истории, които са неотменна част от всеки селски фолклор, героите всеки по себе си преживяват своеобразен катарзис и откриват смисъла на собственото си съществуване - едни на прага на смъртта, други в лудостта, превърнала ги в самотни диви отшелници, трети в древния езически огнен танц на нестинарите, който пренася и съхранява старите ценности и обичаи. Защото колкото и да се опитват много от така наречение "модерните хора" да прекъснат връзките си със селото, да избягат от старците и собствената си държава, вятърът и земята ще съхранят българското наследство и ще посеят семената му в сърцата на достойните да го наследят и продължат.
В заключение ще отправя своите искрени поздравления към Делиян Маринов за реализирания успешно проект. Въпреки тъгата, която навяват след прочитането си много от творбите вътре, то си личи, че те са писани със сърце... и това ги прави толкова силни и въздействащи. Поздравления, приятелю и не спирай да твориш!
This entire review has been hidden because of spoilers.
November 14, 2016
Сборникът “Последните българи”, подвизаващ се под номер 14 в придобиващата все по-култов статут “Колекция Дракус” на издателство Gaiana book&art studio е едно силно запомнящо се четиво, предназначено не само за родолюбци, но въобще за всички българи. Това е една грижливо селектирана подборка от тематични разкази, всеки от които носи свой ярък индивидуален и емоционален заряд.
Написани с хъс и плам, страниците на тази книга разкриват част от душата на автора. Който познава Делиян, знае, че народните традиции и чисто български обичаи и нрави са му близки по сърце. Когато прочетох всички разкази си дадох сметка, че макар бидейки отделни истории, те могат да се възприемат и като едно цяло произведение, именно заради общата идея и обстановка. За да не преразказвам своеволно, ще цитирам част от бележките на автора, в които съвсем искрено споделя смисъла:
“Това са текстове, които побират в себе си минало, настояще и (пиша го с натежало сърце) бъдеще. Защото в тези фрагменти от съществуването са заложени първопричините, детерминиращи рухването на традициите и западането на българското село.”
В тези разкази се наблюдава неминуемият сблъсък между автентични, патриархални добродетели и низки страсти и пороци, присъщи за нашето съвремие. Ще си позволя и да направя някакво подобие на по-задълбочен анализ. Въпреки, че във всяка история струи същината на отминалия български дух, никъде не се споменава и дума за турското робство. Тълкувам това като стремеж (дали умишлен или подсъзнателен от страна на автора – не знам) да се наблегне върху присъщите на истинските, достойни българи, черти на силния характер, непримиримостта и чувството за справедливост, изграждани през вековете.
Като забележка бих могъл да спомена само някои чисто стилистични решения и начини на изказ (по мое скромно мнение), но те се губят сред чудесно разказаните сюжети и пълнокръвно описани герои, които потапят читателя в своята същност.
Цялото ревю можете да прочетете тук!
Написани с хъс и плам, страниците на тази книга разкриват част от душата на автора. Който познава Делиян, знае, че народните традиции и чисто български обичаи и нрави са му близки по сърце. Когато прочетох всички разкази си дадох сметка, че макар бидейки отделни истории, те могат да се възприемат и като едно цяло произведение, именно заради общата идея и обстановка. За да не преразказвам своеволно, ще цитирам част от бележките на автора, в които съвсем искрено споделя смисъла:
“Това са текстове, които побират в себе си минало, настояще и (пиша го с натежало сърце) бъдеще. Защото в тези фрагменти от съществуването са заложени първопричините, детерминиращи рухването на традициите и западането на българското село.”
В тези разкази се наблюдава неминуемият сблъсък между автентични, патриархални добродетели и низки страсти и пороци, присъщи за нашето съвремие. Ще си позволя и да направя някакво подобие на по-задълбочен анализ. Въпреки, че във всяка история струи същината на отминалия български дух, никъде не се споменава и дума за турското робство. Тълкувам това като стремеж (дали умишлен или подсъзнателен от страна на автора – не знам) да се наблегне върху присъщите на истинските, достойни българи, черти на силния характер, непримиримостта и чувството за справедливост, изграждани през вековете.
Като забележка бих могъл да спомена само някои чисто стилистични решения и начини на изказ (по мое скромно мнение), но те се губят сред чудесно разказаните сюжети и пълнокръвно описани герои, които потапят читателя в своята същност.
Цялото ревю можете да прочетете тук!
September 25, 2016
Запомняща се книга, която с много ярост и болка разказва за умиращото българско село и залеза на един свят, който никога вече няма да бъде същият. Личи, че авторът тежко преживява този преход, и е успял да предаде това чувство на загуба в творбите си. Повечето сюжети са силно хиперболизирани и понякога достигат до границата между реалността и абсурда, но въпреки това остават силно въздействащи. Човешката алчност, бездуховност, безсърдечност и чуждоплоконичество са представени в най-уродливия си и отблъскващ вид. Озоваваме се в един свят без закони, без ред и справедливост, където господства мафията и хората с пари се разполагат със съдбата и живота на останалите. Споменът за идиличното минало е само спомен, а тези, които все още са запазили искарата, родолюбието и човечността в себе си, са или пасивни и обезсърчени, или пък бунтът им е обречен и единствено прави участта им още по-трагична.
Ето че стигам и до това, което ми липсваше в историите - искрица надежда. Книгата поставя много тежка и безнадеждна диагноза като на терминално болен пациент. Според историите лек няма, нито дори бегла надежда за такъв. Да, вероятно авторът е прав, че българското село, каквото го описват Йовков и Елин Пелин, е безвъзвратно загубено. Аз обаче вярвам, че споменът за него ще живее, а българският дух, нашите вековни традиции и ценностна система ще намерят начин да оцелеят и да предбъдат. Не, няма да е същото, но аз съм заклет оптимист и не приемам идеята, че "злото" може да победи.
Може би надеждата се крие в нас, в читателите на тази книга. Всеки, който бъде докоснат от разказите, който се развълнува, изпита носталгия или възмущение, или гняв заради безсилието на героите, е опровержение на идеята, че има "последни българи". Не знам дали Делиян Маринов също смята така, но би ми се искало да беше вложил в книгата и тази идея по-ясно и осезаемо. Аз вярвам, че има надежда!
Ето че стигам и до това, което ми липсваше в историите - искрица надежда. Книгата поставя много тежка и безнадеждна диагноза като на терминално болен пациент. Според историите лек няма, нито дори бегла надежда за такъв. Да, вероятно авторът е прав, че българското село, каквото го описват Йовков и Елин Пелин, е безвъзвратно загубено. Аз обаче вярвам, че споменът за него ще живее, а българският дух, нашите вековни традиции и ценностна система ще намерят начин да оцелеят и да предбъдат. Не, няма да е същото, но аз съм заклет оптимист и не приемам идеята, че "злото" може да победи.
Може би надеждата се крие в нас, в читателите на тази книга. Всеки, който бъде докоснат от разказите, който се развълнува, изпита носталгия или възмущение, или гняв заради безсилието на героите, е опровержение на идеята, че има "последни българи". Не знам дали Делиян Маринов също смята така, но би ми се искало да беше вложил в книгата и тази идея по-ясно и осезаемо. Аз вярвам, че има надежда!
September 11, 2016
Много силен и разтърсващ сборник с разкази! „Последните българи“ представлява едно емоционално пътешествие из тъжни и сурови човешки истории, което няма да остави никого равнодушен. Всеки един разказ дава много теми за размисъл... Обезлюдяването на селата, сблъсъкът на ценности между различни поколения, самотата, отчуждението... това са само част от болезнените проблеми, засегнати от Делиян. Освен това, корицата също е хубава и доста въздействаща! Според мен, книжката на Делиян е не просто едно качествено четиво, а също така изпълнен дълг към българското село, което заслужава повече хора да бъдат съпричастни към отчайващото положение в което се намира... и може би дори да „пристъпят в жаравата“ за промяна към по-добро. От всички нас зависи, сенките над България да се отдръпнат – това за мен е поуката и завет на „Последните българи“.
October 31, 2016
Тази книга е потресаващо действителна! Тъжно-действителна!!!
Още от първия разказ ме грабна ... за самотния пастир, изоставен от близките си, който говори на кучето си като на внуче ... едвам си сдържах сълзите!
Няма да разказвам повече, всеки разказ ме покърти по различен начин!
ПРОСТО ТРЯБВА ДА СЕ ПРОЧЕТАТ!
Относно автора, страшно добре описва всичко, впечатлена съм, книгата е джобен формат и се чете за минимално време ...
а колко истини тъжни има в нея ...
Още от първия разказ ме грабна ... за самотния пастир, изоставен от близките си, който говори на кучето си като на внуче ... едвам си сдържах сълзите!
Няма да разказвам повече, всеки разказ ме покърти по различен начин!
ПРОСТО ТРЯБВА ДА СЕ ПРОЧЕТАТ!
Относно автора, страшно добре описва всичко, впечатлена съм, книгата е джобен формат и се чете за минимално време ...
а колко истини тъжни има в нея ...
July 25, 2017
Тази книга ме върна в първи клас (буквално!) - във времето, когато си прекарвах лятната ваканция на село... Върна ме по един тъжен начин, защото разказите в нея засягат темата за обезлюдяването на селата и загубата на едни специфични за тях ценности и традиции. Изпомеждудругото, да вметна по тая тема - много хора си мислят, че този процес е започнал в началото на 'демокрацията', но това не е вярно. Това започва с масовото 'колективизиране' на земята от комунягите през 44-45 г (опит за противопоставяне е движението на Горяните).
По същество: един от разказите го бях чел вече (Зачатието - в някой Дракус, може би...). Като цяло, макар и с обща тематика, самите произведения са доста различни, и качествени. Няма да навлизам в подробности за всеки един разказ отделно, защото, макар и сборник, всички са свързани. Носталгия, меланхолия, че и гняв би почувствал всеки, четящ я.
Не е перфекна, има някои трески/изрази за дялане, но това е нормално, при положение, че авторът е доста млад.
Последно - корицата пали църкви (или манастири, хе-хе)!
По същество: един от разказите го бях чел вече (Зачатието - в някой Дракус, може би...). Като цяло, макар и с обща тематика, самите произведения са доста различни, и качествени. Няма да навлизам в подробности за всеки един разказ отделно, защото, макар и сборник, всички са свързани. Носталгия, меланхолия, че и гняв би почувствал всеки, четящ я.
Не е перфекна, има някои трески/изрази за дялане, но това е нормално, при положение, че авторът е доста млад.
Последно - корицата пали църкви (или манастири, хе-хе)!
December 17, 2016
Уникално добра! Четях и плаках! Най-смислените и разтърсващи разкази, които съм чела след...Йордан Йовков сигурно? За момент дори се зачудих има ли с кого да ги сравня...
Горещо препоръчвам!
Горещо препоръчвам!
October 26, 2017
„Последните българи” на Делиян Маринов е толкова много неща, че ми е трудно да започна да пиша за него. Още ми е трудно да повярвам, че човек на възрастта на малкия ми брат е способен да пише по този начин и на такива теми. „Последните българи” може и да е дело на все още развиващ се писател, но е и адски адски зрял. Не знам дали да съм горд, че в България има такива млади таланти, или пък да се разплача, че съвремието в същата тая България е „вдъхновило” горчилката, която Делиян Маринов излива в разказите си, които вече можете да прочетете и безплатно. Прочетете ревюто на "Книжни Криле":
https://knijnikrile.wordpress.com/201...
https://knijnikrile.wordpress.com/201...
October 18, 2016
Там където не достигаше умение се компенсираше от емоция. Личи си напредъка.
December 9, 2020
Ярка илюстрация на миналото, настоящето и (за съжаление) бъдещето. Браво, Дел!
August 14, 2017
Емоционална, поразителна, плаках и ми ставаше приятно от това. Малко са авторите, които могат да превърнат меланхолията в богатсво. Такъв заряд.
December 29, 2016
Това е една доста по-различна книга от обичайно харесваните от мен – няма много приказност, освен един-едничък змей; чудовища не излизат от ада, разкъсвайки невинни щедропазвени девойки по пътя си, и никой не размахва мечове, и не летят глави и вътрешности във весел карантиен дъжд. Тук злото са самите хора, новото време, тоталната липса на емпатия и прогресивното изменение на личността под влияние на все по-трудно контролираната технологична отчужденост. И от редовете на тази малка книжка се изливат тъй пълноводни реки от болка и горчивина, че даже кървавите водопади на Баркър смирено църцорят встрани. Защото хората сме и си оставаме най-големите чудовища в мрака.
Селата са мизансцен за какви ли не извращения и престъпления от глад, алчност или простичка низост. Няма дявол да нашепва в ухото, нито демон, ситнящ по ъглите на затегната пентаграма – злото е вътре в децата, в родителите, в братята и сестрите, в така пазеното за поколенията имане и имущество, за които или на никой не му пука, или им пука на погрешните хора с обичаен мургав цвят на кожата и без всякакви скрупули или възпитана способност за съчувствие. Криминалните хроники на стотици, вероятно хиляди насилени, ограбени и убити остатъци на последните трохи селска чест, без каквато и да е ирония в думите ми, оживяват, или по-скоро – умират по страниците на летописа на едно бездействие, оставило миналото да гние в мъки тихо и кротко, докато настоящето упорито гледа встрани. И горчи, бе хора, горчи… но не променя, истината си е там, и вчера е била, и утре – но желанието ни за промяна просто го няма, и не се появява.
Истории истински, злободневни, жестоки в обикновеността си, ровещи в стари рани, грижливо отлагани отмъщения, нови грехове и пълна безпардонност към чуждите нужди и болка. Всички вземаме без да дадем, и… това е. Да се трогваме отдавна сме се отучили, знаем че пътят е само напред, и плащаме цената за скъпото пътуване със забрава. По пустите улици дреме едно цяло отминало време, преклонило тъжно глава пред новите си събратя, които тепърва ще унищожават материята по правилата единствено на спазената посока – напред, напред, и само напред, без поглед към оставените стъпки в пясъка. Призраците на последните българи чакат в останките от техния жизнен смисъл, и могат само да ни огорчат. Но да ни променят, или събудят, или превърнат в добрите бели хора от приказките – едва ли. Прочетете тези истории и поне признайте, че реалността съществува точно толкова грозна около нас, колкото не може да ви разкаже и най-отвратителната история на ужаса. И сами решете – хората дървета ли сме, или глухарчета…
Селата са мизансцен за какви ли не извращения и престъпления от глад, алчност или простичка низост. Няма дявол да нашепва в ухото, нито демон, ситнящ по ъглите на затегната пентаграма – злото е вътре в децата, в родителите, в братята и сестрите, в така пазеното за поколенията имане и имущество, за които или на никой не му пука, или им пука на погрешните хора с обичаен мургав цвят на кожата и без всякакви скрупули или възпитана способност за съчувствие. Криминалните хроники на стотици, вероятно хиляди насилени, ограбени и убити остатъци на последните трохи селска чест, без каквато и да е ирония в думите ми, оживяват, или по-скоро – умират по страниците на летописа на едно бездействие, оставило миналото да гние в мъки тихо и кротко, докато настоящето упорито гледа встрани. И горчи, бе хора, горчи… но не променя, истината си е там, и вчера е била, и утре – но желанието ни за промяна просто го няма, и не се появява.
Истории истински, злободневни, жестоки в обикновеността си, ровещи в стари рани, грижливо отлагани отмъщения, нови грехове и пълна безпардонност към чуждите нужди и болка. Всички вземаме без да дадем, и… това е. Да се трогваме отдавна сме се отучили, знаем че пътят е само напред, и плащаме цената за скъпото пътуване със забрава. По пустите улици дреме едно цяло отминало време, преклонило тъжно глава пред новите си събратя, които тепърва ще унищожават материята по правилата единствено на спазената посока – напред, напред, и само напред, без поглед към оставените стъпки в пясъка. Призраците на последните българи чакат в останките от техния жизнен смисъл, и могат само да ни огорчат. Но да ни променят, или събудят, или превърнат в добрите бели хора от приказките – едва ли. Прочетете тези истории и поне признайте, че реалността съществува точно толкова грозна около нас, колкото не може да ви разкаже и най-отвратителната история на ужаса. И сами решете – хората дървета ли сме, или глухарчета…
November 7, 2018
Силни разкази. Ако не усетите тъга, ако не изпитате съжаление към героите и не почувствате болката им, значи последните българи наистина безвъзвратно са изгубени.
Да, разказите имат повтарящ се мотив, но това е самата истина - беднотия, алчност, надменност и его са в основата на повечето проблеми.
За жалост, това е тъжна любовна песен с горчив, горчив край...Става ни жалко и тъжно, възмущаваме се, ала колко от нас наистина биха направили нещо? Колко от нас биха се върнали в селата и биха се опитали да градят живот и бъдеще там?
Аз мога да говоря само за себе си и категорично отказвам да живея на село, поне със сигурност, не българското село. Живях прекалено дълго в такова и всеки ден беше ужасен.
Разбира се, моят опит си е мой, други хора сигурно имат чудесни спомени и преживявания на село... Няма да задълбавам в политическите причини, кой какво може да направи, какво трябва да се промени и прочие, защото А) понятие си нямам от БГ политика вече от много години и Б) не живея в България и не мисля че имам право да философствам за нещо от което съзнателно съм избягала.
Но определено мога да оценя опитите на автори като Маринов, които обръщат внимание на този проблем.
Най-много ми харесаха "Пастирът" - не очаквах този обрат и определено ми стисна сърцето; "Самотата на вятъра" - беше много приятно и освежаващо да четеш от гледната точка на природата. "Задушница" - смразяващ... "Вземи си, баба, череши" - трогна ме най-много, за малко да се разплача; последните изречения оставиха жив отпечатък в съзнанието ми; изпитах погнуса и ярост към нечовешкото отношение на семейството.
"Обаждане от Америка" - беше най-труден за четене... молех се да не свърши така както предполагах, но краят беше още по-жесток от догадките ми; все едно четях статия от Жълт Труд за ужасяващо престъпление.
Да, разказите имат повтарящ се мотив, но това е самата истина - беднотия, алчност, надменност и его са в основата на повечето проблеми.
За жалост, това е тъжна любовна песен с горчив, горчив край...Става ни жалко и тъжно, възмущаваме се, ала колко от нас наистина биха направили нещо? Колко от нас биха се върнали в селата и биха се опитали да градят живот и бъдеще там?
Аз мога да говоря само за себе си и категорично отказвам да живея на село, поне със сигурност, не българското село. Живях прекалено дълго в такова и всеки ден беше ужасен.
Разбира се, моят опит си е мой, други хора сигурно имат чудесни спомени и преживявания на село... Няма да задълбавам в политическите причини, кой какво може да направи, какво трябва да се промени и прочие, защото А) понятие си нямам от БГ политика вече от много години и Б) не живея в България и не мисля че имам право да философствам за нещо от което съзнателно съм избягала.
Но определено мога да оценя опитите на автори като Маринов, които обръщат внимание на този проблем.
Най-много ми харесаха "Пастирът" - не очаквах този обрат и определено ми стисна сърцето; "Самотата на вятъра" - беше много приятно и освежаващо да четеш от гледната точка на природата. "Задушница" - смразяващ... "Вземи си, баба, череши" - трогна ме най-много, за малко да се разплача; последните изречения оставиха жив отпечатък в съзнанието ми; изпитах погнуса и ярост към нечовешкото отношение на семейството.
"Обаждане от Америка" - беше най-труден за четене... молех се да не свърши така както предполагах, но краят беше още по-жесток от догадките ми; все едно четях статия от Жълт Труд за ужасяващо престъпление.
Displaying 1 - 30 of 35 reviews