Прозорец на север

by Цочо Бояджиев

Genres: Poetry

ebook

Published January 1, 2002

About the author

Цочо Бояджиев (р. 25.9.1951 г. в Троян) е професор по история на философията в СУ „Свети Климент Охридски", член на Международното общество за изследване на средновековната философия (Лувен) и Европейската академия на науките и изкуствата (Виена). Автор е на книгите „Неписаното учение на Платон" (1984), „Студии върху средновековния хуманизъм" (1988), „Античната философия като феномен на културата" (1990, 1994), „Ренесансът на XII век: природата и човекът" (1991), „Августин и Декарт" (1992), „Философия на европейското средновековие" (1994), „Две университетски лекции" (1997), „Кръговрат на духа" (1998).

Reviews

[Jacqueline]

бих бил трикрако столче както знаеш никога
не съумях да стъпя здраво на земята
със белези но не дълбоки кой наистина
се е промъкнал невредим
през режещите ръбове на времето

(...)
разсеяно загледано в огнището

***
тогава
за да видя щастието бе достатъчно
да примижа с очи



сега
поискам ли да го направя трябва
да се обърна

***
ще стане рано ще потегне
полегналата настрани ограда
ще окоси тревата в двора ще полее
лехата със цветята ще избърше
праха върху перваза и ще седне
на дървената пейка пред вратата
заслушан в гърления глас на утрото



защото даже адът да гори със тъмните си пламъци
словата трябва да останат тихи

***
аз имам стона на самотната китара във Севиля
аз имам ласката на сухата трева на хълма
аз имам светлата сълза на гроздето наесен
аз имам леката ръка на Б. върху сърцето си
аз имам прах от стари книги по върха на пръстите
аз имам бавни дни и меки думи вечер



една година трупам търпеливо
аргумент след аргумент
срещу тъгата

***
Мила моя, аз отново съм в Рим и отново съм пред Фонтани
ди Треви. Слънцето всеки миг ще залезе, но никой
от насядалите наоколо събирачи на залези не изглежда засегнат
от скандалната краткост на времето. Защото водата
е, разбира се, знак за неуловимото, но и обещание
за повторимост.
А и този град по определние не може да има
сетива за нашите малки преходности. Твърде плътен е
щитът на вечността му пред стрелите на мигновенията.
И това, че те няма
на пейката срещу водоскоците, не е в състояние да обезсмисли
завръщането на никого... Освен може би на мъжа до колоната,
който бавно прибира във джоба си ненужната вече монета.

***
прилича
на следа от светъл сън преди разсъмване
на дъх от щир и лобода във дъното на двора
на стъпки на пиян щурец по моста над реката
на дюли наредени върху шкафа в кухнята
на дрехи хвърлени на стола до прозореца
на истина изречена без думи



прилича на любов
но е наопаки

***
макар да се изрони с времето бронираната кожа
и да зарастнаха корите на дърветата
белязани от острите ни зъби



макар да избледня в съня ни даже споменът
за безнадеждността на ледената пустош



все още



бъдем ли ранени пропълзяваме
назад
в корубата на словото

***
и нервното стакато на дъжда
върху перваза

***
като вселената
и самотата
е способна да се разширява



ето
безплътната й сянка се промъква
на пръсти през лозята неумело
прехвърля трънения плет и продължава
накуцвайки към къщата под хълма
към нашето последно обиталище



не можем да я спрем а и къде ли
лежат захвърлени старинните доспехи
на думите



когато най-накрая
премине прелеза тя ще е вече
безмилостният епитет на всичко



и даже леката насмешка във очите ти
ще носи белега от острите й зъби

***
почувства
че при всеки допир се отваря
нова рана



и великодушно



погреба своите съкровища
във най-дълбокото
на дъното
в забравата

***
тревата между коловозите и без това отрича всички разписания

***
тревата между коловозите и без това отрича всички разписания

***
не можеш да свидетелстваш за рана там където няма белег
или да обвиниш тополите за острите резци на сенките
следобед е
това е крайна гара
за да си тръгнал трябва да пристигнеш

***
единствено погледната от него
(но трябва да е привечер през юли и щурецът
все още само да настройва инструмента си)
градинската ограда не прилича
на трънен плет или предизвикателство



а е спокойната ръка която търпеливо очертава
познатите контури на света прилегнал
в нозете на безкрайната ми самота

***
прегракналият хор на диви патици
изтегля нишката на хоризонта
отвъд студеното спокойствие на залеза



след днес разбира се ще бъде утре но не знаеш
размера на очакваната крачка

***
отсъствието на снега е точно липсващата точка в пъзела
на този свят в който е пропаднал мостът
между знака и значението



нима отдалечаващият се в мъглата силует доказва
че вселената е обитаема
или гласа ти във слушалката след полунощ
ще разпозная като още те обичам



цветът на дните се прелива в сенките на онова
което вече е било ала не го е имало

***
свойството на мъглата е да пропуска звуците всичко останало
формите цветовете капката лак върху масата любовта
е в най-добрия случай само трепване на душата
или неопровержимо свидетелство за отсъствието й



(отсъствието на онова което боли
е невъзможност да бъде превързаното)