Пастир на думи

by Цочо Бояджиев

Genres: Poetry

ebook

Published January 1, 2000

About the author

Цочо Бояджиев (р. 25.9.1951 г. в Троян) е професор по история на философията в СУ „Свети Климент Охридски", член на Международното общество за изследване на средновековната философия (Лувен) и Европейската академия на науките и изкуствата (Виена). Автор е на книгите „Неписаното учение на Платон" (1984), „Студии върху средновековния хуманизъм" (1988), „Античната философия като феномен на културата" (1990, 1994), „Ренесансът на XII век: природата и човекът" (1991), „Августин и Декарт" (1992), „Философия на европейското средновековие" (1994), „Две университетски лекции" (1997), „Кръговрат на духа" (1998).

Reviews

[Jacqueline]

Смешен е опитът на часовника да подреди в някаква цялост безплътните
разпръснати под краката ни мигове...

***
Люлееше лятото своите тежки камбани.
По устните лепнеше сладкият сок на живота.
Светът нямаше сенки. В реката се стапяха бавно
дори неясните очертания на хоризонта.
Аз знаех, че този ден няма да се повтори,
но времето беше отключило катинара си
и тихия ход на нашата смешна история
отмерваха не часове и години, а спрялата
стрелка на този единствен миг... Светлината на слънцето
се изливаше в кладенеца на душите и го препълваше.
До нас кротко пасяха със здраво спънати
нозе конете на немилосърдното бъдеще.
Изглеждаше невероятно да не познаем никога болката.
Но, Господи, толкова исках това да бъде възможно...
Встрани във тревата, съвсем близо до твоята рокля
лежеше със свити бодли таралежовата ми кожа.

***
Ще ни събуди същата пчела в Копривщица.
Ще е невероятно, че я има
след толкова безбройно много дни,
но ще е същата... Ще я познаем по
неповторимия й тембър, вплетен
във многогласната симфония на утрото.

Тогава няма да са нужни никакви
специални оправдания за моето
присъствие във тази светла стая,
освен това, че искам да целуна
затворените ти очи,
сънливке.

***
Последната надежда за спасение
на любовта ни е -
да те отмисля от пейзажа...

Например чрез такова заклинание:
Над тебе никога не е валял
във Шартър
ноемврийски дъжд.
Лъчът на никой Амстердамски залез
не е угасвал
във зениците ти.
Вечерните мелодии на Мюнстер
не вплитат
звуците на твоя глас.
Премръзналите ти ръце не са се грели
от чашката кафе
на Понте Векио...

Душата ми не е била
единствено убежище
за твоите мечти...

***
и край прогизналите от дъжд огради
вятърът да разкъсва със зъби пъстрата рокля на листопада.

***
М - като шпиловете на готическа катедрала, във която напразно ще диря утеха.
О - като пустотата, към която не смеехме да погледнем, но чийто леден дъх долавях дори в най-горещите ни следобеди.

***
В такива дни душата се свива безпомощно
в убежището на много пъти препрочитани книги,
в укритието на незначителни разговори, но нищо

не може да ни защити от настъпващата от всички
страни меланхолия. Защото прокъснало се е ситото,
с което сме се опитвали да задържим извън нас
онова, което е всъщност животът - в това число и безсънните

часове на страданието. Сега най-сетне сме уязвими
за стаената в ъглите на стаята нелюбов, за незримата
сянка на самотата, за скритите ръбове
на предателството, за словата, внезапно загърбили

някогашните си толкова ясни значения...

***
Или да е неутолимият копнеж по нещо,
което никога не може да се случи,
но което кара
душата да посегне към обувките...

***
В минути на униние, когато зад прозореца дъждът
на късния следобед през ноември изравнява
което е било със невъзможното, когато няма
непроходима граница - останала без дъх,
душата търси да се улови за нещо видимо и плътно.
Защото бездна е под нея, а навън е хлъзгаво.

В грапавините на предметите се впиват котвите
на сетивата й, за да я удържат в отсамното.
И думите, които още бродят в паметта й, са
единствено за постижимото на допир:
дърво, картина, книга, нож, камина, врана,
прах, свещ, чадър, перваз, крило на ангел...

***
На Сатар, с незабрава

"Край брега на Ефрат, казваше, бродят стадата на моите сънища."
Бяха цветни мечтите ти, но как можех да разпозная
цветовете им, щом те никоя нощ не присядаха
във таванската стая, сред оскъдната моя покъщнина?
Можех ли да доловя тъмния тътен на бездната
под фалшивия звук на флигорната, вплела в примка живота ми?
Сетивата ми спяха заситени и лентяйстваше волята.
И по други пътеки се скиташе сухоземната
моя плът... Щях да бъда зрящ едва много по-късно,
чак когато отново далченият звън на тръстиките
те извикаше в паметта и аз проумеех, че Стикс, а
не Ефрат е била реката, при която се връщаше.
Чак тогава през плътния дим на избледнелите спомени
щях да видя как бавно към теб приближава познатата ладия,
как простенва беззвучно душата: "не тръгвай, приятелю!" -
а ти спираш за миг, усмихваш се светло...
И прекрачваш през борда.

***
Бакърените пламъци на есента
вместо смразяващата зима във душата ми.

Отчетливият звук на падащ лист,
докоснал прегорялата трева край пътя,
вместо убийствената глухота на думите й.

Метафора вместо стенание.

***
Endspiel
(танцов етюд за самотни царе)

***
Дъждът разстила мрежата си над реката. След безкрайното
скиталчество през корени, стъбла, сърцевини на плодове
(през избелелите очи на стареца под сушината?)
водата се завръща у дома си.

Дошло е значи времето, когато
стихиите познават само себе си.
Сега изпепелява огън огънят и въздух вдишва въздухът.
И се превръща в пръст което някога било е пръст.

Това е страшната епоха на разединението. Невъзможно
е да се съчленят студеното и топлото, сухото и влажното
(или душите ни) - за да изплуват прелестните форми
на оня някогашен свят, във който всичко бе любов.

Разбира се, добрият старец (Емпедокъл?) не престана да говори
за някакви далечни дни, които неизбежно ще сберат отново
разпръснатите части на вселената.
Защото никога не се прекъсва кръговратът.

И няма никакво съмнение, че тъй ще бъде.
Във друго време, другаде, за другиго...

***
Душата ми е мъртва. Защото любовта
бе силна като смърт, а няма повече
любов в душата ми.

Но тялото по навик става сутрин,
тътрузи чехли, тананика
под душа, дъвче нещо в кухнята,
обажда се по телефона, търси,
захвърлените снощи ключове,
пътува, среща се, говори, носи, сяда
на масата с приятели, докато вечер
се свие на кълбо в леглото,
опитвайки със формата си да обгърне
отсъстващата ми
(безсмъртна - вярвах някога)
душа...

***
И аз се стапям в тъмните прозорци,
контурите на сянката ми се разтварят
във входовете, край които глъхнат
спокойните ми стъпки - и за да запазя
поне отломък от това, което беше всичко
за вас (така ме уверявахте), оставам
завинаги покорен ваш слуга, госпожо.

***
Не се страхувайте. Ще спазвам правилата.
Ще ходя винаги добре избръснат.
Ще разговарям ведро и спокойно,
като че нищо всъщност не е станало.
Възможно е да се сприятеля със него.
Или най-малкото да го поздравявам,
ако се срещнем в същия тролейбус.
Разбира се, че няма да посегна
(защото тук - уви! - не е Верона)
към чашата с отрова и кинжала.
И даже нещо да взриви сърцето ми,
до вас ще стигне само кратък пукот.

Ноблес оближ!
(Но и защото ви обичам повече
от жаждата си да ви притежавам.)

Та ще изчакам края на играта
(навярно във съседната бирария)
като пожертвана в дебюта пешка
за нечия - не моята! - победа.

***
Датите в календара ни залъгват с илюзията за повторимост.
Август пак притваря вратата на лятото и отново настъпва септември.
Всичко е както винаги е било, както - вярвахме - нине и присно
и во веки веков е призвано да бъде... Зад стъклата завърта латерната

на вечерта своята проста мелодия. И ние я слушаме в тъмното.
Не говорим, защото сме заедно тук след толкова дълго очакване.
Ти си в същата синя рокля и носиш все същия пръстен,
както в оня далечен ден, който все още смятаме за начало

на любовта... Но защо да се лъжем? Само в безкрайния
кръговрат на вселената последната и първата точка съвпадат.
Тази вечер е друга. В нея кривата на живота ни се изправя
като дракон, не успял да захапе със зъби опашката си.

И ето, познатите неща имат вече други значения. Даже наречията
за време променят местата си. С това от утре трябва да свиквам.
"Винаги" приляга единствено за твоята непредотвратима далечност.
За всичко останало (което е всъщност животът ми) - "никога".

***
Безсмислено е да се доверяваме
на паметта на градовете. Затова
не трябва да се връщаш там, където
клавишите на тротоара нямат сила
да възкресят във себе си акорда
на стъпките ни.