Мигел Бонфоа категорично е заел място сред любимите ми автори. Красивия и поетичен стил, размиването между приказните елементи, премесени със социален коментар и реални исторически събития са в основата и на този роман. Признавам, че не ми е най-любимият. Може би по средата малко ме загуби, стана прекалено абстрактен и отвлечен, но първата половина и финалните редове определено наклониха везните към по-високата финална оценка. Много харесах образа на Октавио и преживяванията му свързани с литературата, процеса, в който се учи да чете и пише и срещата му с любовта.
“Никой не знае как да каже, че не може да чете, нито да пише. Това не се учи. То е скътано дълбоко в човека, в някаква дълбина, която няма структура, няма светлина. Това е религия, която не изисква изповед.”
“Той бе прост и изживяваше тази простота като идентичност. Имаше онова отнесено, мило, но разсеяно изражение, което често се среща при мечтателите. Той не познаваше допира с хартията и мириса на старите книги.”
“Без да знае какво точно е любовта, Октавио се обърна към нея, взе лицето и в ръцете си и я целуна. Всички думи на устните му изведнъж се сведоха до тази целувка, в този шок те приеха мълчанието на плътта. Дълго време не отдели устни от нейните, сякаш за да остави следа.”