„…онези американци, които ги приближаваха и ги зяпаха, като че ли учудени и доста подразнени да открият, че руснаците имат две разположени съвършено точно и на място очи.“
Както мислех, че съм прочела почти всичко преведено от Труман Капоти, се оказа, че дори не съм знаела за тази книга. Като си я купих, пак не знаех за какво е (просто нова книга на Капоти – значи купувам). А тя била нещо като книгата на Маркес, която четох съвсем наскоро – „Пътешествие по Източна Европа“. В случая на Капоти – само в СССР (придружава като журналист турне на „Порги и Бес“ през 50-те). По-рано от двамата СССР посещава и Джон Стайнбек.
Книгата на Капоти все пак се оказа различна от тази на Маркес. Колумбиецът ни представя по-скоро репортаж, а и 160 стр. общо за няколко държави. Пак си е ценно и краткото, особено за да се види как Маркес възприема различните соц страни. Но Капоти! Сякаш „Музите се чуват“ е роман. Участниците са и герои, всичко е толкова цветущо и живо. Капоти не може да пише не-литературно. Много имам да си спомням за смехориите в СССР, но преди това – пътешествието от Източен Берлин до Ленинград с влак – това си е чиста новела. Наистина не мога да възприема героите като действително съществуващи личности и събитията каро реално случили се.
„Косата си с цвят на клен тя носеше високо вдигната и хваната от огромни фиби, които биха могли да послужат за оръжие.“
„Сега Уотсън беше напът да достави оркестрациите в съветското посолство.
– Не се тревожи – промълви Уотсън, като попи капките влага върху горната си устна. – Аз не се тревожа. Ние ще овладеем положението.
– Отпусни се – прошепна д-р Шупър.“
Полската и руската зима е описана от Капоти с пищен език, но и с хумор (присъстващ почти през цялото време… щях да кажа в романа).
„Отворих очи вече в десет. Вече бяхме в един див, кристален свят от заледени реки и заснежени полета. Тук-там групички от елхови дървета прекъсваха белотата. Ята от врани като че ли се пързаляха по твърдото лъскаво небе.
– Човече – обади се Ърл Брус Джаксън, събудил се току-що и сънено се почесваше, докато гледаше през прозореца. – Казвам ти. Тия тук не отглеждат портокали.“
Усеща се духът на пътуването. С всяка най-малка подробност си представих всичко и всеки. Наближаването на Ленинград – няма как и читателят да не изпита превъзбудеността на артистите. Аз лично бях там и също всеки момент щях да пристигна на това непознато и любопитно място.
Безпощаден към СССР-ския соц е Капоти. Определено Маркес и Стайнбек са по-меки, може би заради социалистическите си наклонности (но разбира се също виждат безспорната сивота и абсурда). В „Музите се чуват“ цялостно се усеща чувството за превъзходство на Капоти и американците (успоредно с любопитство и опити за разбиране на хората там). Може би има значение и това, че Капоти пътува с „хайлайф“ среда (вкл. посланици и подобни по време на престоя), самият той е в такава среда в САЩ (когато пусне възрастния Капоти на показ и скрие душата си – милото дете от Юга). Аз все пак леко злорадствах, че Капоти открито описва всичко жалко в СССР.
„ – Ние чухме, че ще ни следят и ще ни отварят пощата.
– […] Нещо, което трябва да приемете като даденост. Аз винаги допускам, че пощата ми е била отваряна.“
Това, което изброените писатели от Америките отбелязват, неизбежно е облеклото. Видяно от Капоти не само като цвят и „стил“, а като по-цялостно отражение на обстановката в СССР:
„Ама наистина, какво да облечем? – заоглежда се тя, сякаш търсеше модни тенденции сред меланхоличното и безформено облекло на публиката. Не съм взела нищо, което да не е красиво!“
Същото е положението и със сградите, явно панелки, макар и в случая в Полша на границата с СССР:
„Провинциалните, осветен с лампи къщи, отстъпиха пред циментовите блокове от безнадеждни, еднакви апартаментни обиталища.“
За магазините си знаем:
„Озадачаващо бе да открием, че във всяка от будките продаваха едни и същи продукти: консерви от сьомга „Красная звезда“, сардини „Красная звезда“, прашни бутилки с парфюм „Кремъл“, прашни кутии с бонбони „Кремъл“, туршия от домати, космати парчета суров бекон между дебели филии хляб с мръсен цвят, странни ликьори, кръгли кифли, които, кой знае защо, навеждаха на мисълта, че са печени миналия юли.“
За правилата и планирането още повече:
„Това е система с правила и наредби, с каквито вие никога преди не сте се сблъсквали.“
В края на краищата винаги в такива случаи следва да мислим донякъде отделно за „народа“ и управлението. Така е и когато големият екип на „Порги и Бес“ получава предварителен инструктаж от посолството на САЩ в Москва:
„Да, има и някои симпатични руснаци. Много мили хора. Но те имат лошо правителство – изрече той със забавен и силно подчертан тон.“
Изненадващо, първата част на книгата ми хареса повече – пътуването към Ленинград. Самият престой и няколкото страници за премиерата вече не ми бяха толкова интересни. Все още не мога да си обясня точно защо (може би защото вече наистина се изтъкваше повече „хайлайф“ страната на участниците, намесват се и повече журналисти, а тези два аспекта не са ми от най-любимите). Пак следях всяка дума и буква (нищо няма да кажа за превода…), но за мен липсваше тръпката от пътуването в първата част.
Вече в самия СССР Капоти и американците (предимно чернокожи изпълнители, считани от руснаците за потискани) виждат как ресторантите са „уютни колкото самолетен хангар“, асансьорите са „древна клетка за птици със скърцащи кабели“; на премиерата става ясно откъде произхожда традицията изпълнители (и не само) да бъдат отрупвани с цветя. А хората наистина има защо да бъдат питани това (и Капоти да ни предаде отговора в свой стил):
„Попитах го дали би искал да пътува. Отговорът му започна като физическо действие – една странна поредица от свиване на рамене, пърхане, свиване навътре в дебеланковския си костюм, което като че ли означаваше и да, и не, и може би.“
Сега тепърва ще прочета повече за турнето и самата постановка, акцентът на Капоти за мен се оказа на друго място. Според Капоти ленинградските вестници са със смесени отзиви, включително: „Поразителната еротична окраска на някои от танцовите сцени е неприятна.“
А за мен жив остава всеки останал миг, описан от несравнимия Труман Капоти.
„Тази вечер прозорците на „Астория“ останаха да светят до късно. До премиерата оставаха по-малко от двайсет и четири часа. Цяла нощ по коридорите се чуваха стъпки, блъскаха се врати, звъняха телефони, сякаш се бе случило някакво бедствие.“
„От другата страна на града, край Двореца на културата, покрити със сняг тълпи се трупаха, за да гледат пристигането на притежателите на билети, а вътре в театъра значителен брой зрители вече бяха насядали под ослепителните изгарящи светлини на прожекторите и на лампите на телевизионните и филмовите камери. Кошници с цветя, бели и жълти, украсяваха фланговете на сцената, а кръстосаните знамена – едно преплитане на райетата и звездите със сърпа и чука, украсяваха авансцената. Зад кулисите, където чуруликането на флейтите и стенанията на обоите от настройващия се оркестър звучаха като ехо от горски звуци, Марта Флауърс – костюмирана и напълно спокойна независимо от нарастващия шум на далечната публика – седеше, както беше предсказала, в дълго очакване.“ (безкрайни официални речи)
За истинското въздействие от представлението върху младите хора в СССР – прочетете сами.:) Нека музите се чуват.