Първата световна война като цяло си остава една “недовършена работа” за участниците в нея. Те някак естествено се оказват участници и във втората световна война.
Танцът на трагедията и цинизма в книгата обхваща периода 1917 - 1923 г.
Поредицата от Парижките мирни договори, сред които е и Ньойският, са нагледен пример как не трябва да се отнасяш с победените, освен ако не държиш да се видиш с тях след 20 години под дулото на оръжието.
Непосилните репарации са едно на ръка. Зверското обедняване, способствано и от черния петък на Уолстрийт, ожесточава германци и австрийци, отразява се непосилно на всички останали, включително и на българите.
Свободното (в смисъл на необвързано с правила и цинично) раздаване на земи сред държавите победителки води до изкуствено създаване на уж национално единни, но всъщност етнически разнообразни нови държави, или нарастване на стари (които са били на страната на Антантата). Например Полша се оказва с армия, която е била разпръсната между 3 империи, а войниците в тях са се били едни срещу други. Това разпределение на граници води до куп погранични военни или паравоенни конфликти, водещи до масово избиване на население от двете страни на границите, и свирепо етническо прочистване. Един вид доразчистване на сметките от Париж, но дори и това не помага, та тези сметки са предявени отново през следващата война, с поредната партида избити цивилни граждани. Както и през 90-те с войната в Югославия.
В началото, преди подписването на Парижките мирни договори, в победените държави властта вземат реформистки правителства, предимно леви. Обещанията за реформи на отдавна наболели социални и икономически проблеми, заедно с вярата в митичната справедливост на “големите” (Великобритания, Франция, САЩ), вдъхват надежди. Но “големите” бързо нарязват баницата за чужда сметка и залагат мини за бъдещето на целия европейски континент, а и на света. И привържениците на “реда” бързо вземат превес политически, обещавайки ревизия на несправедливите клаузи и лов на вътрешните врагове (разбирай най-вече евреи).
Русия с нейната гражданска война с милиони жертви и новоутвърдил се болшевишки режим допълнително кара старите политици да сънуват кошмари, които пък ги хвърлят в другата крайност на избиване (буквално) на всякакви инакомислещи. На самата Русия и нейните реки от кръв е отделено подобаващо внимание.
Пощадени няма. Герварт не пропуска никого от играчите, победители и победени. И не щади никого. Рухналите империи си имат и добрите черти, като толерантността, а новите национални държави могат да са доста зловещи. Гърци и турци вършат еднакво зверски кланета. Унгарци и украинци са изумително кръвожадни антисемити. Митичният Удроу Уилсън с неговите 14 прочути точки и налагане на принципа на “национално самоопределение” е поддръжник на сегрегацията, а големите колониални сили не включват “самоопределението” като приложимо за араби и чернокожи, които са си паплач втора ръка. “Големите” отхвърлят искането на Япония за “расова неутралност” при прилагане на правилата.
Рядко историците се интересуват от победените. А трябва. И в случая планът “Маршал” след втората световна война прави възможно зверствата да не се повторят, защото някой все пак си е взел поне една поука. Но колко много са невзетите.
Изключително стегнато, фактологично, обхватно и безпощадно описание в рамките на някакви си 250 страници. Браво на Герварт.
***
“...преживяното в окопите на първата световна война ожесточава както военните действия, така и обществото, тъй като установява нови, при това безпрецедентно високи граници на допустимо насилие.”
“Миротворците...считат Балканите и тяхната сложна демографска плетеница...като изключително объркваща.”
“...”самоопределението” е дадено само на народите, считани за съюзници на Антантата, но не и на техните противници през войната.”
“По-добре е за тях да останат тук и да бъдат изклани от Кемал, отколкото да отидат в Атина и да обърнат всичко с главата надолу.”
Гръцкият администратор на Смирна обяснява защо няма да евакуира гръцките бежанци от Смирна