Подхванах я от чисто професионално любопитство, без да очаквам много, но я изчетох с кеф.
Писането на Июн Ли е на границата с документалното, почти журналистическо. Тя изобщо не ни/си губи времето със себе си, погледът й е насочен изцяло към проблемното в света, предполагам оттук и хладното, неукрасено разказване, което е увлекателно и по същество — не се разчита на никакви езикови трикове (кажете “езикови трикове” три пъти), макар че има някои доста приятни заигравки с наративния ритъм, рязки и въздействащи прескачания на времеви пасажи например, които спестяват езикова баластра, без да ме ощетяват от необходимата информация, а напротив — държат ме нащрек и ми гъделичкат мозъка.
Концентрацията е върху персонаж и случка. Героите й до един са хора, затулени под социалната и политическа норма, невидими хора, за които изобщо не се говори, “излишни” хора, каквото е и заглавието на първия разказ от сборника. Пенсионирана лелка, останала без пенсия; засрамени, но любящи родители на психичноболно дете; двойник на Мао Дзъдун; хомосексуални; изоставена годеница; баща на имигрантка. Изобразяването, разкриването, оличностяването на такива скрити персонажи е нещо, което все повече ценя в изкуството.
Характеристиките на всички тези хора са поставени по изключително фин и ненатрапчив начин на фона на социални и политически процеси. Да, те са такива по рождение, по съдба, но житието и светоусещанията им са неусетно зависими от политическото статукво, тоест сложните начини, по които се възприема нещото “човек” в конкретната обстановка, в случая — съвременен Китай. Без да се отдалечава от героите си и да заявява политически позиции, с историите си Июн Ли дава частична представа за тези определения на човешкото, както и за болките, които те предизвикват. Персонажите обаче са толкова незначителни и безсилни, че за тях тези процеси наистина не са нищо повече от неконтролируем природен фон.
Стратегията на завършването на разказите й е характерно объркваща. Заплетените понякога истории се разплитат и картината става ясна, но остава тежест от важни и неочевидни въпроси. Писателската стратегия на Июн Ли не е да отговаря, а да задава належащи въпроси, които друг не се сеща да зададе, колкото се може повече и колкото се може по-объркващи.
Разказите в сборника са писани на английски и са публикувани в САЩ, а на китайски са излезли единствено в Тайван. В Китай не биха минали цензурата, не толкова заради критичното третиране на реалността, което в момента е като цяло позволено, а заради спорадичното гротескно споменаване на политически и идентичностни табута.
Преводът на Анелия Данилова, която е превела и другата книга на Июн Ли — “Калната река”, ми хареса много. Върви плавно, живо и ненатрапчиво, с разчупен език и с някои доста хубави попадения. Насладих се на историите и съм й благодарен.
При наличието на цели трима редактори, както пише в карето отзад, обаче е жалко, че все пак са допуснати съвсем немалко дразнещи грешки, които в крайна сметка ми оставиха лош вкус.
На първо място, китайските имена не са минали през консултант. Това е книга с разкази за Китай, така че китаистите би трябвало да са най-потенциалните й читатели. Да не се съобрази преводът с тях е излагация. Например: китайска фамилия Фон няма, да не говорим за Сън (китайската фамилия Sun се чете Сун). “Музика Тао” е по-скоро “таоистка музика”. А да бъдат оставени цели фрази на латиница (xiu bai shi ke tong zhou), та да се чуди българският читател какво да ги прави, вместо да се попита някой за произношението им (сиу бай шъ къ тун джоу), намирам за немарливо.
Налице са и съвсем нормални преводачески пропуски, които редакторите не са изчистили, като например неуместно буквално превеждане. Това на гарата не е "платформа", а "перон". На много места имаше пълна темпорална каша заради необмислено несъответствие между времевите системи в английския и българския, например “Не видях и едно щастливо лице, откакто пристигнах”, което здраво ме препъна, вместо “Не съм видяла и едно щастливо лице, откакто пристигнах”. Пряката реч куцаше често и имаше изобилие от неестествени фрази, например “Какво има тук за мен”, вместо “Какво печеля аз”; “Не мога да направя това за теб”, вместо просто “Не мога да направя такова нещо”; “Скоро ще има за много неща да се притесняват”, вместо например “Много ядове ще берат в скоро време”; “След няколко години ще трябва да помислят да си търсят жени”, “Не казвам подобно нещо” — никой не говори така на български.
Имаше ги и характерните коректорски недоглеждания, твърде много за разкази от 180 страници и трима редактори: на няколко места се появяваха неща от рода на “тя го изгледа със иронична усмивка”; актрисата Чън Чун понякога се прекръстваше на Чен Чун; на едно място беше “докрай”, на друго — “до край”; някой "наддава вик"; дъщерята се връща “по среднощ” и т.н.
Корицата е визуално симпатична, особено гръбначето й много ме кефи, но решението на Дамян Дамянов да сложи изображение на Мао е банално (вкъщи вече е пълно с книги с Мао на корицата, за бога), а решението (чието и да е) да се използва църковнославянски шрифт за заглавията на разказите е неразбираемо.
Все пак ценен и смел издателски проект на “Сиела”. Препоръчвам. :)