Большая барахолка

by Romain Gary, Ромен Гари

От издателя
“Большая барахолка” — один из первых зрелых романов самого читаемого французского классика ХХ столетия. Ромен Гари (настоящая фамилия — Кацев) всю жизнь печатался под псевдонимами и даже знаменитую Гонкуровскую премию получил дважды под разными именами: в 1956 году как Гари, а в 1975-м — как начинающий литератор Эмиль Ажар. Награду, присужденную Ажару, он, однако, принять отказался. Военный летчик, герой Второй мировой, Гари написал “Большую барахолку” вскоре после освобождения Франции от оккупантов. Пятнадцатилетний Люк Мартен, сын погибшего участника Сопротивления, оказывается один в Париже среди послевоенной неразберихи, коррупции, разгула черного рынка и жестоких расправ над теми, кого подозревают в сотрудничестве с немцами. Мальчика берет под свою опеку странный, вечно опасающийся чего-то старик, уже усыновивший несколько беспризорных подростков. В этой новой семье Люка ждут неожиданные открытия, первая любовь и “взрослая” жизнь, которую он строит по образу и подобию гангстеров из американских боевиков.
На русском языке роман публикуется впервые.

Genres: France, Fiction, Classics, French Literature

416 pages, Mass Market Paperback

First published March 8, 1949

About the author

Romain Gary was a Jewish-French novelist, film director, World War II aviator and diplomat. He also wrote under the pen name Émile Ajar .

Born Roman Kacew (Yiddish: קצב, Russian: Кацев), Romain Gary grew up in Vilnius to a family of Lithuanian Jews. He changed his name to Romain Gary when he escaped occupied France to fight with Great Britain against Germany in WWII. His father, Arieh-Leib Kacew, abandoned his family in 1925 and remarried. From this time Gary was raised by his mother, Nina Owczinski. When he was fourteen, he and his mother moved to Nice, France. In his books and interviews, he presented many different versions of his father's origin, parents, occupation and childhood.

He later studied law, first in Aix-en-Provence and then in Paris. He learned to pilot an aircraft in the French Air Force in Salon-de-Provence and in Avord Air Base, near Bourges. Following the Nazi occupation of France in World War II, he fled to England and under Charles de Gaulle served with the Free French Forces in Europe and North Africa. As a pilot, he took part in over 25 successful offensives logging over 65 hours of air time.

He was greatly decorated for his bravery in the war, receiving many medals and honors.

After the war, he worked in the French diplomatic service and in 1945 published his first novel. He would become one of France's most popular and prolific writers, authoring more than thirty novels, essays and memoirs, some of which he wrote under the pseudonym of Émile Ajar. He also wrote one novel under the pseudonym of Fosco Sinibaldi and another as Shatan Bogat.

In 1952, he became secretary of the French Delegation to the United Nations in New York, and later in London (in 1955).

In 1956, he became Consul General of France in Los Angeles.

He is the only person to win the Prix Goncourt twice. This prize for French language literature is awarded only once to an author. Gary, who had already received the prize in 1956 for Les racines du ciel , published La vie devant soi under the pseudonym of Émile Ajar in 1975. The Académie Goncourt awarded the prize to the author of this book without knowing his real identity. A period of literary intrigue followed. Gary's little cousin Paul Pavlowitch posed as the author for a time. Gary later revealed the truth in his posthumous book Vie et mort d'Émile Ajar .

Gary's first wife was the British writer, journalist, and Vogue editor Lesley Blanch (author of The Wilder Shores of Love ). They married in 1944 and divorced in 1961. From 1962 to 1970, Gary was married to the American actress Jean Seberg, with whom he had a son, Alexandre Diego Gary.

He also co-wrote the screenplay for the motion picture, The Longest Day and co-wrote and directed the 1971 film Kill! , starring his now ex-wife Seberg.

Suffering from depression after Seberg's 1979 suicide, Gary died of a self-inflicted gunshot wound on December 2, 1980 in Paris, France though he left a note which said specifically that his death had no relation with Seberg's suicide.

Reviews

[мohsen mzr · Rating 3 out of 5]

3.5
کتاب "رختکنِ بزرگ" از آثار ابتداییِ رومن گاریه و خیلی خلاصه میشه گفت مرثیه ایست برای انسانیت. به سبکِ خاصِ گاری.
داستان در مورد یه نوجوون به اسم لوک مارتینه که پدرش تو جنگ جهانی مرده و قبل از اینکه پرورشگاه سرپرستیشو به عهده بگیره به تحریکِ یه پیرمردِ عجیب و"تنها" ، فرار میکنه و وارد بازارِ سیاهِ بعد از جنگ جهانی دوم میشه؛ دنیای قاچاق خلاف. و در طولِ زمان فقط یه مسئله ذهنشو درگیر کرده و اونم انسانیتیه که هیچ جا نمیتونه پیداش کنه. و با همین دغدغه پیش میره و پیش میره.

توقعِ بیشتری از این کتاب داشتم. یه شباهتِ ساختاریِ و محتواییِ غیرِ قابلِ انکار به "زندگیِ در پیش رو" داشت و حس میکنم جرقه ی نوشتنِ زندگیِ در پیشِ رو این کتاب بوده. و شاید به همین دلیل خیلی برام جذاب نبود. و با اینکه به رومن گاری و قلمش علاقه دارم نمیتونم نمره ای بیشتر از 3.5 براش مناسب ببینم. و چون به گاری علاقه دارم 3.5 رو رو به بالا گِرد میکنم، نه رو به پایین ;)
ترجمه هم خیلی خوب بود، توقعشو نداشتم.

[Кремена Михайлова · Rating 3 out of 5]

Все повече разбирам, че харесвам книги, в които герои са деца или юноши. В комбинация с някое значимо историческо/социално събитие или период – още по-добре. Плюс специфичен стил на автора – перфектно...! :) Такъв е случаят с „Големият дрешник”. Ромен Гари пак ме изненада с различна тема и различно писане. Тук интересно е съчетанието на сериозни теми и шеговитост, гротескност на моменти...
Наистина познати социални/хуманни теми, но не досадни и изразяващи гневен протест или банално многознайстване; липсва потискащата атмосфера на Дикенс например (сигурно стотина години след него нещата в Европа все пак са се променили)... По-скоро задаване на въпроси, няма категорични констатации: „фашизмът е ужасен”, „партизаните са безумни идеалисти”, „правителството е гадно”; има деца на 14-16 години – те говорят чрез своя език и търсения; от време на време за колорит се появява някой нетипичен (меко казано) възрастен. На фона на сериозните обществени/исторически катаклизми изпъква човешката личност – самотата, изгубеното детство и отказът да се предадеш напълно...

Започвам неволно да сравнявам трите прочетени книги от Ромен Гари. Първата беше най-ефирна – „Сияние на жена”. Точно като заглавието, все пак – любов, жена, тъга... Сякаш думите не се изричаха реално, а се носеха във въздуха, идваха от „високите етажи” на главата или по-скоро от дълбините на сърцето.

В „Нататък билетът не важи” и в ”Големият дрешник” сходно ми се стори попадането в ново „измерение”: в първата - изненадите на „залеза” на живота, във втората – самотата и безпътицата след разрухата на войната. В две противоположни възрасти – излизане от и навлизане в младостта... Но с общо усещане – горчивина. Все пак и двете не са от онези книги, на които се плаче „външно”, със сълзи, а кротичко, вътрешно може да ги изстрада човек... Прокрадва се отсянка на ирония и в двете, но в „Големият дрешник” сякаш нарочно тя започна да намалява постепенно, когато нещата стават все по-напечени и остава само тежката реалност...

Определено искам да прочета поне още две книги на Гари – по една от двата типа, ако изобщо има такова разделение, а може да се изненадам и с трети „тип”... Засега познавам книгата–въздишка („Сияние на жена”) и книгата-вик („Големият дрешник”). Първата – „по-тясна” – за интимното чувство любов и личната загуба; втората – с по-общи теми, засягащи по-големи групи от хора, но болезнено представени чрез съдбата на трима юноши и един „изгубен” старец.

Отново се сблъсках с ужасната ситуация, когато по време на война си вярвал в едно, по някакъв начин си направил избор „от кои си”, но не се знае какво ще ти донесе това след края на войната. В крайна сметка се оказва, че не знаеш къде е истината. Има понятие чиста съвест, но еднозначно ли е то…

Исках книгата („Големият дрешник”) да свърши, за да не гледам повече подобни младежки съдби и как възможностите за избор не са много – или да пораснеш много бързо, или направо да си отидеш...

[Vasko Genev · Rating 4 out of 5]

*** за четене и ***** за чувството, което оставя след себе си.

Чаша студен бульон с лоши парчета живот и значително по-малко хубави. Непрекъснато разбърквана. Голяма чаша, която в самия край ще бъде изпита наведнъж и до дъно.

Париж (след като там е дописана) се е отразил добре на книгата ...

"— Всичко, млади човече, се състои в това да направиш от нещата в живота стълба, а после да се качиш на друга и да ги съзерцаваш! Да вземем, например, отговорността."

"Когато пораснете и ви се случи да усетите странен гъдел, а отговорността ви се намеси, не се колебайте! Дайте си височина! Препоръчвам ви от този момент изучаването на метафизиката като развлечение и оправдание. Общество като нашето, със своите прекрасни достижения, със санитарното си оборудване, цялото е окъпано в тази метафизика — Ганг, нали ви казвам! — то я изпива през порите си, а когато не я пие, я отделя. Лично аз отделям метафизика от сутрин до вечер за дребните си лични нужди, а напоя ли се здраво, съм щастлив. Вземете ми метафизиката, какво ще остане от мен?"

"... човек може да се грижи за градината си и да се подиграва с всичко, което се случва на другите, а? Войната, съпротивата, всичко се случва някъде встрани, то не ни засяга. Ние гледаме как минават влаковете, това е всичко."

"Господин Бажю имаше една теория, че за да живее, човек трябва да отстои на поне пет сантиметра тлъстини от всичко и отказваше да ме пусне да си ида от „О Рутие“, преди да ме види въоръжен с тази защитна обвивка."

"Ей сега ще спра таксито, ще хвана стария за ръка, ще го покажа на всички тези порядъчни минувачи и ще им кажа: „Погледнете. Ето какво още може да ви се случи, след две хиляди години. Ето какво спи дълбоко във вас. Ето как постъпвате все още с децата си.“ Затворих очи. Той не бе виновен. Хората го бяха напуснали, бяха го изоставили сам сред тези стари останки и непотребни предмети и сега бе твърде късно да го съдим, беше станал един от тях. Беше толкова стар, бе вървял сам толкова дълго, беше отхвърлян толкова пъти, предаван толкова пъти, че бе невъзможно да му поискаш сметка и състраданието беше единственият човешки закон, който можехме да приложим…"

„Единствено чрез страданието ставаме съизмерими, единствено в него можем да се поберем всички; единствено в него ставаме равни. Благодарение на него влагаме един и същи смисъл в думите, единствено то ни позволява да следваме и преоткриваме човека навсякъде по пътя му. Най-голямата опасност, която ни дебне, е неспособността ни да разпознаем човека в човека и единствено страданието, понякога, ни помага да усетим присъствието му около нас. То е над безредиците, далече от грешките и истините, то е нашата дълбока същност.“

"Къде впрочем бяха те, тези славни хора, за които ми бе говорил баща ми, за които всички толкова говореха? Понякога ставах от фотьойла, приближавах до прозореца и ги гледах. Те вървяха по тротоара, купуваха вестници, качваха се на автобуса — малки, подвижни късчета самота, които се поздравяват и се избягват, пустинни островчета, които не вярват в континенти; баща ми ме беше излъгал, хората не съществуваха и това, което виждах на улицата, бе само дрешник. Свлечена кожа, износени дрехи — светът беше един огромен Жестар-Фелюш с празни ръкави, откъдето нито една братска ръка не се протягаше към мен. Улицата беше пълна със сака и панталони, с шапки и обувки, един огромен изоставен дрешник, който се опитваше да измами света, да се накичи с име, адрес, мисъл."

"Това, което се бях опитал да спася, заради което баща ми беше умрял, в този момент ми изглеждаше мъртво и лишено от смисъл, всички отдавна му бяха изневерили и го бяха изоставили. Вече нямаше какво да браня. Не ми оставаше друго, освен да се подчиня и да се върна към онова позорно съучастничество, към онова силно чувство на приветлива вина. Без съмнение едва днес успявам да си обясня моята постъпка и да назова безименната злоба, която се надигна у мен."

"Защото животът ви дебне отвсякъде, преследва ви, поставя ви капани, съблазнява ви, скача отгоре ви… бум! бум! и ето, вие изведнъж започвате да живеете, да дишате, харесва ви се, продължавате — и ето, загубен сте! Има хора, млади човече, които толкова силно се влюбват в живота, че предпочитат да умрат, отколкото да се откажат да живеят."

[Ana-Maria Voloc · Rating 3 out of 5]

În „Marele vestiar”, descoperim povestea lui Lucky, un adolescent care și-a pierdut tatăl, membru al Rezistenței, cu puțin timp înainte de sfârșitul celui de-al Doilea Război Mondial. Băiatul devine un „copil al națiunii”, ceea ce însemna că, din acel moment, întreaga țară urma să aibă grijă de el și să se asigure că va învăța o meserie. Acest ideal era, însă, dificil de transpus în realitate, într-o perioadă în care societatea franceză încă se confrunta cu urmările războiului atât pe plan social, cât și economic sau politic. Lucky ajunge să fie adoptat de Vanderputte, un bătrân care pare să ascundă un secret teribil și se împrietenește cu ceilalți doi adolescenți care locuiesc în casa acestuia, Léonce și Josette. Disponibilitatea lui Vanderputte de a-i ajuta pe acești copii orfani are, însă, o latură mercantilă: prin intermediul lor, bătrânul își desfășoară activitățile ilegale pe piața neagră. Dacă, la început, aceste afaceri vizau, mai ales, comerțul cu alimente, săpun sau țigări, pe care le obțineau de la soldații americani, cu timpul, produsele tranzacționate deveniseră din ce în ce mai rare, fapt ce implica riscuri mai mari, dar și profituri semnificative.

Adolescenții încep să viseze la o viață în America, pentru care trebuie să strângă, însă, mai mulți bani și să învețe limba engleză. O (nouă) tragedie le dă peste cap viețile, iar incertitudinea plutește din nou peste viitorul pe care și l-au imaginat în timpul orelor petrecute în sălile de cinema, urmărind zeci de filme cu gangsteri americani. Lucky descoperă, în cele din urmă, și secretul lui Vanderputte, al cărui trecut se dovedește a fi chiar mai cumplit decât a crezut când i-a ridicat puțin cortina, căutând printre fotografii vechi și vestoane care încă purtau poveștile foștilor proprietari… Ascuns într-o cameră transformată într-un vestiar, Vanderputte se hrănește cu istorii contrafăcute, sperând că lumina adevărului nu va pătrunde niciodată în acel spațiu derizoriu… Odată ce misterul din jurul lui Vanderputte dispare, Lucky este nevoit să ia o decizie: își va continua viața de adult în ilegalitate sau va părăsi definitiv vizuina care i-a îngropat inocența?

[Mojtaba Mousanejad · Rating 1 out of 5]

3/10

[Nordpirat · Rating 5 out of 5]

Triste histoire sur les luttes d'après-guerre.

[Raul Popescu · Rating 5 out of 5]

„Imediat după apariție, „Marele vestiar” a fost primit cu suficientă reticență de publicul cititor francez și de critica literară, scriitorul având marele curaj, pentru acea epocă, de a rosti multe (și mari) adevăruri ale anilor tulburi care au precedat și au urmat încheierea Războiului Mondial, dar și de a pune în discuție o serie de aspecte asupra cărora s-a tăcut semnificativ în Franța, suficient de multă vreme. În primul rând, desigur, problema antisemitismului manifestat în Hexagon mai cu seamă înainte de Război și în prima parte a acestuia. Prin urmare, romanul nu a cunoscut un prea mare succes de librărie între 1948 și 1949, adevărata sa receptare critică producându-se abia după ce cartea va fi publicată în Statele Unite ale Americii, în anul 1950, sub titlul „The Company of Men” (în traducerea bunului prieten al lui Romain Gary încă din anii Războiului, și anume Joseph Barnes, care pe atunci îndeplinea funcția de coordonator al biroului pentru Europa al influentei publicații „New York Herald Tribune”). Iar dacă în Franța „Marele vestiar” a părut multor cititori de la sfârșitul anilor ’40 o mult prea nemiloasă oglindă pusă pe neașteptate în fața unei societăți care încă nu era pregătită pentru o asemenea provocare (și pentru o asemenea confruntare!) menită a scoate la iveală adevărurile, fie ele și dureroase, cu privire la o epocă atât de apropiată de prezentul acțiunii, dar și la faptele și alegerile unor oameni care nu au ezitat să-și trădeze semenii aflați în cea mai disperată situație, peste Ocean romanul lui Gary a fost citit dintr-o altă perspectivă, textul acesta risipind dintr-odată aura de idealist entuziast pe care o avusese până atunci autorul și devenind imediat pentru marele public, după cum entuziastul cronicar literar de la „The New York Times” nu a întârziat să sublinieze, „replica în cheie franceză a lui «Oliver Twist»” (fapt neremarcat în vreun fel în Franța!), exegeții americani ai vremii evidențiind deopotrivă capacitatea lui Gary de a creiona destinul amar al unei întregi „generații pierdute” a Parisului postbelic.” (Rodica Grigore, „Lecțiile istoriei și speranțele literaturii”, cronică apărută în Literomania: https://www.litero-mania.com/rodica-g...)

[Kathy Piselli · Rating 4 out of 5]

Good translation of a brooding, difficult book about postwar Paris. The young protagonist, orphaned by the war, travels from his small village in the south as a ward of the state, but lost in the corruption and disorganization of the city as the Nazis are driven out, he accidentally becomes involved with a sort of family of small time crooks. He is truly drifting, mistrusting and rejecting his father's maquis friend, obeying the crooks for no apparent reason, and without a clear picture of who and what his father was. By the end of this troubling novel he has sorted these issues out in a troubling way, but not before losing every contact he had in the world, even his dog. It is a most unredemptive ending, but a true face of the horror of war.

I was introduced to Gary by a character in Friedman's Pumpkinflowers, another brooding war story.

[Tina · Rating 5 out of 5]

Is fraternity a real thing worth dying for or a mere fiction, an ideal that has nothing to do with cruel mundane life? Gary is great in portraing the characters, their inner struggle and dreams and illusions. He also paints a bigger picture of the postwar France, it's confusion, guilt, trauma, hatred and flourishing opportunities. The story is non-linear and contains both bitterness and humour. Love it

[Melania · Rating 2 out of 5]

Marele vestiar folosește perspectiva inocentă, idealistă uneori, a unui adolescent, unul dintre numeroșii orfani de la sfârșitul celui de-al Doilea Război Mondial. Povestea lui Lucky și a prietenilor săi, Léonce și Josette, pune în lumină, în mod tulburător, cinismul și lipsa de compasiune a oamenilor, a societății postbelice, necruțătoare nu numai cu acești tineri fără familie și fără viitor, ci și cu foștii eroi de război, care, după restabilirea păcii, nu mai valorează nimic.
Luc Martin este un adolescent orfan al cărui tată, membru al Rezistenței, e ucis chiar înainte de terminarea războiului. În confuzia generală a anilor postbelici, ajunge să fie crescut de un bătrân șarlatan, Vanderputte, alături de alți doi orfani, Léonce și sora lui, Josette. Luc (zis Lucky) se îndrăgostește de Josette și împreună cu Léonce – sub îndrumarea lui Vanderputte – se lansează în afaceri ilegale pe piața neagră din Paris. Adolescenții visează să ajungă în America și duc o viață extravagantă, exact ca în filmele cu gangsteri americani, pe care le văd cu fervoare la cinema. Însă realitatea se dovedește mai dură decât poveștile noir de la Hollywood, iar Lucky are de luat o decizie grea când află trecutul surprinzător al bătrânului Vanderputte.

[PPEsquire · Rating 4 out of 5]

Un ado orphelin dans le Paris de 1945 rejoint la bande d’ un escroc sentimental, ancien collabo, et vit une vie de pacha du marché noir, biberonné aux films noirs qui déferlent sur la France. Mais tout ça n’a qu’un temps, le monde des adultes attend…Deuxième roman de Gary, la narration s’affirme, certains motifs qui parcourront son oeuvre émergent et on sent pourtant Gary qui hésite entre ironie anarchiste et franc désespoir. Ce vestiaire écrit en 1948 constitue une étape fascinante à suivre dans son cheminement intellectuel. La guerre froide s’installe et Gary, qui a passé la guerre au front, s’interroge : on croit le pire derrière nous, mais est-ce bien raisonnable ? L’optimisme dont témoignait Une éducation européenne fait place au doute qui ne quittera plus Gary, créant chez lui le meilleur, l’humanisme radical des Racines du Ciel ou la tendre magie des Enchanteurs, comme le pire, le cynisme réac d’Adieu Gary Cooper ou Chien Blanc.

[Kaveh Rezaie · Rating 5 out of 5]

یک نوجوان ۱۴ ساله در روزهای پایانی جنگ جهانی دوم پدرش را در جبهه از دست می‌دهد و تحت تکفل دولت قرار می‌گیرد. اما این پسر پس از آشنایی با نوجوانی رندتر از خود و پیرمردی که ظاهراً پدر آن یکی است، از آنجا فرار می‌کند و وارد خانه مجلل و شگفت این خانواده‌ی ظاهری می‌شود که دختری هم‌سن و سال خودش هم آنجاست.

این پیرمرد-گوستاو واندرپوت- شاید عجیب‌ترین شخصیتی باشد که رومن گاری خلق کرده. مردی با فلسفه زندگی عجیب و غریب، و سفسطه‌های ظاهرا منطقی برای توجیه خلاف‌هایش، و گره‌های روانی و وسواس‌های مخصوص به خودش.

دنیای این سه نوجوان و رؤیاها و دلبستگی‌ها و عشق‌هاشان، و نیز سرگشتگی پسر تازه‌وارد میان این دسته و دنیای غریبی که ناخواسته درگیر آن شده، بسیار با مهارت شرح داده شده‌اند.

شرایط پس از جنگ فرانسه و درگیری جناح‌های مختلف، فقر و شرایط اقتصادی بد کشور، قاچاق فراگیر دارو و غذا، و تلاش این گروه چهار نفره برای کسب درآمد از راه‌های خلاف، متن داستان هستند.

به نظرم آمد شاید این کتاب در قیاس با بقیه‌ی داستان‌های بلند گاری، کمترین میزان طنز مخصوص رومن گاری را داشت...

ترجمه عالی.

[Natia Morbedadze · Rating 3 out of 5]

საფრანგეთის წინააღმდეგობის მოძრაობას არაერთი პატრიოტი შეეწირა. და რა მოხდა შემდეგ? რა ბედი ეწიათ მათ შვილებს? რა თქმა უნდა, ნაწილს ნამდვილად შეხვდნენ კარგი ადამიანები და ღირსეულად აღზარდეს, თუმცა ომით განადგურებული, დიდ "ძველმანების ბაზრობად" ქცეული პარიზის (და ევროპის დიდი ნაწილის) ქუჩებში უამრავი ობოლი ბავშვი დარჩა, რომლებიც ათასგვარი ავაზაკისთვის შესანიშნავ "ლუკმად" იქცნენ... მათი მსგავსი მარტოსულები ხომ იდეალურად გამოდგებიან შავი საქმეების გასაკეთებლად... თავად რომენ გარი მარტო არასდროს ყოფილა (მისი და დედის ურთიერთობის ამბავი შეგვიძლია დეტალურად ვნახოთ წიგნში "დაპირება განთიადისას"), თუმცა მოზარდების პრობლემებს ძალიან კარგად გადმოგვცემს (მხოლოდ "ცხოვრება წინაა" ან "ევროპული აღზრდა" რად ღირს).

[Fatima Qasimi · Rating 4 out of 5]

خون پدرم در درونم می‌جوشید و بر شقیقه‌ام می‌کوبید، وادارم می‌کرد تا در زندگی پُر فراز و نشیبم دنبال معنایی بگردم و هیچ‌کس نبود که به من بگوید نمی‌توان از زندگی معنا طلب کرد، بلکه تنها می‌توان به زندگی معنا بخشید.

[امیرمحمد حیدری · Rating 2 out of 5]

به دلم ننشست. کور بود.

[Kotai Gyuri · Rating 3 out of 5]

Humanitas Fiction Raftul Denisei 2021

[Alimohamadiyan · Rating 4 out of 5]

داستانی جذاب و نثری روان و دوست داشتنی
از پسر نوجوانی در پایان جنگ جهنم دوم

[Lucas Pennetier · Rating 5 out of 5]

J’ai adoré, juste merci Gary putain

[Alina · Rating 4 out of 5]

Aceasta carte m-a impresionat atât de mult prin scriere încât mă face sa o recomand tuturor celor care preferă o lectura blândă, inteligentă, nostalgică, ce provoacă un zâmbet amar în coltul gurii.
Povestea m-a întristat, ba chiar revoltat - dar lectura în sine, zic eu, ne merita serile in care dorim sa evadam intr-o carte.

[Kaloyana · Rating 5 out of 5]

Още една прекрасна, но тъжна история от Ромен Гари. Много вълнуваща книга. От онези, които стоят в гърлото и карат сърцето да бие по друг начин. Поне с мен винаги успява.

[Maryam Samiei · Rating 2 out of 5]

I really liked some qutations that were made. however, I think the end of the story was just dull.

[Cillebamdille · Rating 3 out of 5]

Une belle histoire de comment la vie n'a plus aucun sens pour un jeune garçon, qui perd son père dans la guerre.