В тази книга са събрани и подредени записките на двама души — на светогорски монах, наричан поп Алигорко, и на френски дворянин, пленен при Кандия и приел исляма, наричан Венецианеца. И двамата съвременници описват едно и също събитие — разорението и помохамеданчването на родопската долина Елинденя през лятото на 1668 година. Поп Алигорко го е гледал откъм страната на българските родопчани. Венецианеца — от страната на турците. Много пъти и двамата описват една и съща случка и ясно се вижда как различните гледни точки и различното осветление променят очертанията на събитията. Тия повторни, макар и различни, описания почти винаги са избягвани, за да намери място само това от тях, което е по-пълно и по-обективно. Двата ръкописа са преведени и преработени. Записките на поп Алигорко са написани на чудновата смесица от черковнославянски книжовен език и родопски говор. Венецианеца е писал на френски. Повече съкращения са правени в записките на Венецианеца, защото, макар и някъде да се е мъчил да изтегли на заден план собствените си преживявания, другаде той доста често говори за себе си. Съкратени са и разсъжденията му върху насилието, промяната на убеждения и вяра, кръвното родство и духовното братство между хората и върху други подобни проблеми. Поп Алигорко, обратно, по всички начини се мъчи да избегне думата „аз“ и в някои части на записките говори за себе си в трето лице. Целта на преработката беше двете съставки на книгата да се приближат по дух и език, за да не се чувствува така рязко двойното авторство. А целта на книгата най-добре е изразена от летописците — да не позволи да се изличат от паметта на потомците делата и подвизите на ония силни люде, живели триста години преди нас по великата Родопа. Преди всеки откъс от летописа на поп Алигорко има няколко реда от народна песен, и тя намерена в записките му.
Anton Donchev graduated from the University of Sofia in 1953, but soon declined a position as a judge in a regional court and started writing. His first book was published in 1961 and was followed by the world-famous Time of Parting (1964) said to be written in only 41 days. Donchev went on to write a dozen novels and about half a dozen screenplays.
Отзив за „Време разделно“... нямам. Говорил съм за книгата, беснял съм (дето разделяла хората... хахаха!), убеждавал съм, по форуми и литературни събития, и на живо с приятели – но каквото и да съм казвал, все ми е оставяло нагарчане. Недостатъчност.
Затова вместо отзив ви предлагам откъсите, които правят „Време разделно“ един от трите най-впечатали ми се български романа – редом със „Слънце недосегаемо“ и „Аз, грешният Иван“:
Това без съмнение е най-гнусната книга, която някога съм чел.
Поръчковото писателство може да доведе до много гротескни резултати, а комунистическото поръчково писателство, съчетано с агресивен националистически патос – да изведе тези резултати до неподозирани висоти на малоумието…
Антон Дончев е комунистически писател, който специализира в създаването на политически удобни исторически легенди. Такава е и тази книга, написана по дадена от Партията поръчка, за да оправдае насилствената смяна на имената на българските турци през 60-те, а филмът по неин сценарий идва точно навреме за Възродителния процес през 80-те.
„Време разделно“, разбира се, разказва за насилственото потурчване на няколко български села в планините през 17 век, но добавя нови краски в образа на малоумния „патриотизъм“. Селяните от романа не са просто обикновени селяни – типично за времето на комунистически изпъстрената литература, те са идеализирани образи на БОРБАТА, ревностни националисти и БЪЛГАРИ, готови на невъобразимо жестоки и безмислени саможертви в името на ИДЕЯТА.
Книгата експлоатира всяка известна ми националистическа митологема, всеки образ, свързан с дълбоки архетипни чувства за майка, баща, корени, родина… за да повлияе на емоциите ти, да те накара да изпитваш ярост и омраза съвсем целенасочено. Една от най-грозните сцени в българската литература за мен ще остане бабичката, която паднала в прахта, вади срещу съселяните си съсухрената си цица и крещи как от нея бил сукал българският народ, и той загивал както тя загива в момента.
Това е книга, създадена да насъска едни хора срещу други, да събуди най-примитивни чувства на омраза. Тя без съмнение е най-гнусната книга, която някога съм чел.
Информация относно фалшивите „исторически документи“, на които се базира романа Време разделно в статия в e-vestnik: https://e-vestnik.bg/12402/
Невероятен роман. Великолепен. Огромен. Словото на Антон Дончев наистина е като поезия. Като народна песен, която потъва в сърцето ти, на моменти галеща и топлеща, на моменти покъртителна и тежка. Майсторски изваяни персонажи, сложни характери, многопластови личности. Безумно силни идеи. Множество гледни точки, противоречиви възгледи, сложни конфликти. И Родопа. Тази вечна Родопа. За доста автори съм чувал да се казва, че „при тях природата е едва ли не отделен персонаж” и винаги ми се е струвало пресилено. Е, тук това е напълно вярно. Планината Родопа е не просто отделен персонаж, тя е главната героиня, причина за всичко и главно действащо лице. Книгата несъмнено е силно българска, но тя е в не по-малка степен и общочовешка. Романът търси общото между различните хора и различните вери, дори в разделните времена.
Задължително го препоръчвам на всеки. Това съвършено красиво и съвършено силно слово трябва да бъде четено.
Поръчкова или не, великолепна е. Проза в мерен ритъм. Човешка. Вселенска. Вечните избори - малки и големи. Вечната стара история извън официозните хроники на победителите, която хвърля хората под колелата си и ги прегазва, и даже спомен не остава, освен смътна семейна легенда за кръв. И за злато с чудовище за пазител. Герои като загладените канари на Родопа, приютявала и траки, и гърци, и колко още народ преди и след тях, но не е принадлежала на никого, освен на себе си.
Романът принадлежи на себе си, на никой друг. Освен, може би, на читателя. Другото е плява.
От доста време не е имало книга, която да ми въздейства толкова силно. Бях буквално въвлечена в историята, станах част от нея. Разбрах що за хора са родопчаните и турците, бродих из тайнствената планина и изпитвах мъка от това, което се случваше около мен.
"Няма човек, който да обгърне Родопа с един поглед. Няма връх, на който да се изкачиш, та да я познаеш с един поглед. Трябва да я извървиш и да я изстрадаш, та после да я събереш в сърцето си и да я погледнеш - ала трябва да имаш сърце на орел. Не можеш да видиш Родопа с очите си, трябва да я видиш със сърцето си. Със затворени очи ..., в себе си."
Много пъти съм посещавала Родопите, и се възхищавам от тази планина. Някои от най-красивите места, които съм виждала, са там. След този роман обаче усещам, че вече наистина обичам Родопите. И то не само заради красивите върхове, гори и долини, но и заради хората, които са живели по тези места. Хилядите хора, които са били мъчени и унижавани през тъмните векове на турско робство. Същите хора, които са избрали смъртта пред чуждата вята, когато е дошло време разделно. А турците не са били милостиви в това отношение, и са избирали страшни начини за да унищожат непокорните: Чух гласа на Караибрахим: — Тия шестима души, които сами избрахте днес, ще умрат първи. Всеки ден ще убивам по един, за да стигнат за цялата седмица. В петък ще почивам. Единия ще набия на кол, втория ще посека на парчета, всяко парче мравка да го носи, третия ще заровя жив в мравуняк, четвъртия ще разпна на земята, да го изядат мухите, петия ще изгоря жив, шестия ще одера жив. Казах ви — ще ви мъча със земя, огън, вода и въздух. С дърво, камък и желязо.
Мисля си колко са хората, които биха изтърпяли такива мъчения заради вярата и народността си? Колко биха могли безпомощно да гледат как близките им са подложени на такива мъчения? И не на последно място романът ме караше да се чудя аз какво бил направила, ако живеех там и тогава:
На другия ден си тръгна Сюлейман ага. Качен беше на друг кон, не на оня, огромния, с който ни посрещна. Него той подари на мене. Заедно с ръждясалия арбалет.
— Подарявам ти две неща, които за нищо не ги бива. Давам ти само спомен — какво е било. Да си спомняш, че е друго и още по-друго ще бъде. Да си спомняш, че което е минало, минало е. Яйцето е счупено и пилето отлетяло. Помни още, каквото ти казах преди. Дошло е време разделно и всеки ще застане отляво или отдясно. Къде ще застанеш?
Christianity and Islam come into conflict in 17th century Bulgaria as leaders of a small rural mountain village are given the choice either convert to Islam or die. Told from two different perspectives the English translation is simple and poetic. My guess is that this is considered a patriotic work in Bulgaria.
"Дошло е време разделно и всеки ще застане отляво или отдясно. Къде ще застанеш?"
Невероятна книга. Няма как да не докосне сърцето ти и да събуди и раздвижи в теб гордостта и съпричастността, да те накара да си кажеш: "Това са били предците ми, това е историята ми, това е споменът за тях." Всички тези окаяни, измъчвани, гонени, унижавани души... Все си мисля че величието на българите отдавна е отминало. Връзката човек-природа присъства във всичко което се случва в книгата.Раждане, смърт, щастие, убийство, дори и обикновеният залез носи своето послание и подсилва обстановката. Без да съм чела други книги, смея да твърдя, че Родопи е сигурно най-красиво описаната българска планина, а една точно определена сцена ме накара да изтръпна и да задържа дъха си. Имаше един цял лист с мъдрости, който няма да цитирам тук, но съвпадна до толкова със собствените ми разсъждения, че бях учудена - книгата е публикувана през 1970, а летописите и записите които са използвани за сведения са много, много по-стари. Плътно преплетени в историята са животите на християни и мюсюлмани, но дори тези които се отричат от бога си, пак остават свързани помежду си, чрез делата си. И на гробовете никне трева, и от руините се гради дом, и вярата остава несломима в сърцето - независимо с какво име я наричаш.
"Животът ме лъхаше в лицето като вятър, летеше над мене като облак, течеше в краката ми като река.Може ли да хванеш в шепа вятъра, облака, реката?Можеш ли да ги задържиш? Да не ти се изплъзнат?Да живееш значи да имаш и да нямаш.И да не поискаш да имаш."
Ако можех щях да дам на това велико произведение 100 X 5 _______________________________________________ Дошло е време разделно и всеки ще застане отляво или отдясно...
ДЕЙСТВИЕТО
Действието се развива през XVII век, на българска територия или иначе казано- България по време на Османското робство. Територията ни вече от векове е под Осмнаско иго, българите- роби. И в тази атмосфера пред читателя се развива духа на Родопа планина, духа на чедата на Родопа, българите-роби. Но дори и роб, българинът има дух. Тялом може би е подчинен, но душата... и тя като планината не може да бъде укротена, хомот не може да ѝ се сложи. Самият разказ започва от страната на турците посредством спомените на роба Абдуллах (пленен френски благородник, наричан Венецианеца). Невероятната картина, с която започва разказът неимоверно остава в сърцето. Турците и до тях робът Абдуллах влизат в долината Елинденя, в сърцето на Родопа планина. Те са пратени от самия султан, за да вкарат българите в ,,правата вяра“-исляма. Три села- Подвис, Просойна и Заград, трябва да бъдат заличени и на тяхно място да се създадат нови три, в които да звучи И тук започва всичко...
Ще оставя книгата без оценка най-вече заради спорните обстоятелства покрай зачеването ѝ. Но оцених по достойнство чудовищно силната проза и убедителността на героите, сюжета, драмата. Който и да стои зад историята определено е бил целунат няколко стотин пъти по челото и ръцете от Калиопа.
P.S. Моля чети книгата като историческа фикция, не като източник на достоверна информация. Cheers!
Не знам от къде да започна. В главата си слагам Антон Дончев до Габриел Гарсия Маркес и неговата магическа реалност. Въпреки че, точка за наште, А.Д. описва истинска реалността, макар много поетична и с магически вкус, а Г.Г.Маркес трябва да прибяга до нереалности, за да постигне магичното. И според мен за да видиш само поръчков роман зад тази проза е безумно тесногръдно. Най-вероятно А.Д. е толкова шарена личност, колкото не са черно-бели и героите му. Не мога да пресметна откога не ми се беше случвало до попадна на нещо ново, което толкова много да ми хареса. В последно време все завиждам на някой, който за пръв път зачита страхотен автор, просто заради девственото удоволствие от откритието. И да си призная, на мен Степта ми хареса повече.
Омайващ. Дъхав като планинските поляни, с които е изпълнен. Омагьосващ като пътеките из Родопа, по които бяга повествованието. Приказен, от всяка страница шептят забравени легенди, поверия, а историята ври като изворите, идващи от недрата на планината. Остър като меч с историите - кървави, поставящи на везни най-дълбоките убеждения и устои на човешкото. Монументален като Родопа.
Not my favorite - I found the style to be a bit confusing - jumping from excerpt to excerpt sometimes made it difficult to figure out who was narrating / where you were in the story. I also found the writing to be rather jilted - not sure if that was because of the translation, or if it is similar in the original Bulgarian.
По-добре късно отколкото никога! Така и не бях стигнала до тази книга, но смъртта на автора ме накара да посегна към нея. По-точно към аудио-варианта ѝ в Сторител, където е озвучена блестящо. Преди много години съм гледала филма и макар да бях забравила сюжета като цяло, някои сцени са се запечатали така ярко в съзнанието ми, че слушайки книгата, отново ги виждах пред мен. Историята ни пренася в Родопа планина, в долината Елинденя в един момент, в който спокойствието на българските села е нарушено от пристигането на турски войски дошли да "помогнат" на българите да се присъединят към "правата вяра". Разказът се води от две гледни точки - българска в лицето на поп Алигорко и турска от Венецианеца - френски благородник приел исляма. Сюжетът е наситен с много емоции - гняв към турците, безсилие пред мощта им, гордост спрямо българската съпротива, жалост за всички дадени жертви, съжаление за безизходицата и погубените животи, омраза към Караибрахим и държавата, която той олицетворява. Всеки един образ е толкова майсторски изграден, че читателят и силно ги обича - Манол, Момчил, Елица и силно ги мрази - Караибрахим и най-подивялото му обкръжение. Дори второстепенните герои са силни и горди, незабравими и запомнящи се. И все пак оценката ми е 4*, защото творбата е прекалено обременяваща, доста обстойна и описателна. Тежка е за слушане, вярвам много по-тежка за четене. Има моменти, в които просто на човек му се иска да спре, да свърши час по-скоро и да не се подлага повече на откровенията в текста. Не съм сигурна дали без образите оставени от филма, би имала същото влияние. Може би симбиозата между филм и книга в случая е плюс и за разлика от всеки друг случай, в който филмът не може да се мери с книгата, тук той е оставил в съзнанието много добри актьори с прекрасна игра и това допринася за цялостното усещане от книгата. Така или иначе се радвам, че преодолях и това предизвикателство - да се запозная с книгата и да изградя собствено мнение от нея, а не да чета разни коментари, че била "политически некоректна".
One of the most famous books in Bulgarian literature. I found it hard to read, but also deep, insightful, and compelling. It offers a tangible feel of the violent period of oppression the locals experienced under Ottoman yoke 350 years ago. Dontchev takes on multiple difficult themes, such as what it means to have a blood bond, what is culture and how to preserve it, the role of faith, the different faces of God, and more somber ones such as killing one's brother or choosing death to protect something bigger than oneself. The book teaches you a history lesson, but also a lesson in humanity. Truly a modern epic, which reminds me a bit of the great odysseys of the ancient Greeks - quite unusual for a 20th century book.
A common criticism is that the author was influenced by the ruling communist party at the time. This may or may not be true, but it does not take away from Dontchev's writing prowess or the compelling story. Many of the best books of all time had political agendas, so this doesn't automatically mean a book should be discarded to the "biased and useless" pile.
Overall I'm happy I read Време Разделно. Like they say, get to know your country to fall in love with it. Dontchev's descriptions of the Rhodope mountains will stay with me for a long time.
PS: I checked and although the book is based on historical documents describing real events, the characters and most of the story are fictional.
A nation is shaped by its shared memories. In literature, we can see the elements that make up a collective memory—often rooted in a common pain —that influence national identity. Newly independent countries often seek a fresh start, breaking away from their historical past. Anton Donchev's Time of Parting dives deep into a time when a nation, Bulgaria, survived by enduring humiliation under Ottoman rule. The book explores a painful choice: whether to hold on to their beliefs and die for them or convert to a foreign religion to stay alive.
Set during the Islamization of Bulgaria, particularly in the Rhodope Mountains, the novel doesn't claim to be an exact historical record. Instead, it reflects how those events shaped Bulgarian culture and identity. The theme of being forced to choose a side resonated strongly with the dominant ideologies of the polarized world. The novel has sparked ongoing debates about how the Ottoman period and forced religious conversions are viewed in Bulgaria. With the changing political landscape, Time of Parting continues to be a highly discussed and impactful piece of literature.
Доста по - добра е книгата от филма, различна в детайлите и случките, но същата по крайни изводи и послания. Относно вечния спор за пропагандата, това е художествена литература. В нея пропаганда може да има, колкото автора си реши. По - страшното е, когато пропагандата влезе в историческата НАУКА. Там е страшното.
"Време разделно" се оказа за мен една от най-емоционалните ми книги, най-докосваща ме, а това същевременно я прави и една от най-добрите книги, които съм прочел! А аз имах и щастието да преживея разказа още по-истински, тъй като имам живот с доста общи неща. Обичам родопската музика и свиря на каба гайда. Чувал съм наживо силата на мощния родопски глас, който кара гората да се тресе. Посрещал съм нова година на отдалечен родопски връх, откъдето съм наблюдавал как селата и градовете почти навсякъде в окръжност около мен експлодират от зари, както Манол и първенците са наблюдавали онази вечер, как се подпалват от турците тези същите населени места.
Определено ще си нося героите на сърце от тук нататъ! А филма не просто не е по-добър, а е направо милиони пъти по-слаб!
As a person who was born near Rodopi mountain this book is sacred for me. I felt the pain of characters, I cried with them, I loved with them and pray with them. It’s a really good book. There is a lot of speculation about the reason why this book has been written and what part of this has happened but I rate the text and the style of writing and also the story that we are finding in this text. It’s a heavy book with a lot of emotions and questions that came up after reading it. I recommend it.
Книгата беше прекрасна за да се показват някои исторически факти. Много подробно се описва еничарския корпус и всичко това е вярно, въпреки отрицанията на турските историци. Обаче... В книгата почти навсякъде пише "турците, турци..." вместо "османци". Някои могат да попитат каква е разликата или дори могат да твърдят, че няма разлика. Тогаз дайте обясня накратко - в книгата се показва, че турците са правели геноцид срещу другите малцинсва, което е частично вярно. Частично е, щото и турците са били жертвата на тоя геноцид и асимилацията. По време на Османската Империя целта е била да се създава нов смесен народ, който се нарича "османец" и затова употребяването на думата "турчин" е било забранено. Дори османският език е бил смесен от турски, арабски и персийски. В книгата се споменава, че главните мюсюлмански герои говорят на турски, но този език изобщо не е турски и за да владее един човек османския език на средно ниво трбява да знае поне двата от споменатите три езици на добро ниво. Днес само тюрколози и историци могат да разберат текстовете по османския език. А относно асимилацията, не само малцинсвата, а и самият турски народ също е изгубил много от турското си самосъзнание досега. Накратко, Османската Империя никога не е била турска държава и не е имала почти нищо общо с турския народ. Това, че основателят на държавата е чист турчин не означава, че държавата е била турска и е представлявала турския народ.
Дали заради особената ми връзка с Родопа, дали заради болезнената тематика, това ми е трети прочит на романа (винаги на нейна територия), а вероятно няма да бъде бъде и последен. Цялото ми детство е минало из тези гори, които всеки път откривам отново между редовете. Както казва авторът - Родопа се вижда само със сърцето, но трябва да имаш сърце на орел. И наред с "магичните" картини, сякаш изживявам и трагичните такива. Антон Дончев е един от ненадминатите ни словесни художници, извайващи до съвършенство и жертвените, и насилническите образи. Плътни, наситени и живи, дори в смъртта си. Не мога да се примиря с коментарите, че книгата е поръчкова и комунистическа. Тя е преди всичко българска. За едно от най-българските времена, макар да звучи патетично. И когато съм в някое родопско село и сутрин ме буди местният имам от минарето, вместо звън на камбани или мелодия от гайда, сякаш наново се пренасям в романа, а кървавите и натурални картини ми минават като филмова лента през ума. И книгата като планината не може да бъде видяна, а трябва да бъде изстрадана.
Една омагьосваща творба на един автор - магьосник, която те кара да съпреживееш заедно с героите техните страдания,да усетиш трагизма на битието им, да достигнеш до идеята за себеотрицанието в името на общото благо. Роман, възвисяващ човешкия дух, саможертвата и човеколюбието.
Абдуллах нямаше ни минало, ни бъдеще. Абдуллах нямаше цели. Имаше само една цел - да оцелее. Да живее. Той нямаше път, но беше открил, че човешките пътища водят до никъде. Важното беше, че върви. Той имаше крачката. Абдуллах имаше тоя миг, звездите, планината. Животът ме лъхаше в лицето като вятър, летеше над мене като облак, течеше в краката ми като река. Можеш ли да хванеш в шепа вятъра, облака, реката? Можеш ли да ги задържиш? Да не ти се изплъзнат? Да живееш, значеше да имаш и да нямаш. И да не поискаш да имаш. Абдуллах беше разбрал - щом нищо не можеш да задържиш, не бива да посягаш. И Абдуллах не посягаше - той се радваше на единственото, което имаше - на мига, - и се мъчеше да му се радва, без да поиска да го задържи. Защото след него идваше друг миг. Оставаше ми само една крачка до щастието - да победя мисълта, че миговете щяха да имат край, че един миг ще бъде последен и след това аз - Абдуллах - ще си отида. А вятърът ще духа, облаците ще летят, реката ще тече. И мене няма да ме има. През деня успявах да победя тая мисъл, нощем тя ме побеждаваше. Сега беше вечер и не можех да определя кое беше по силно - дали радостта, че имам мига, или страхът, че човек не може да има нищо.
Суета на суетите,всичко е суета... Каква полза за човека от всичкия му труд, в който се труди под слъннцето? Едно поколение преминава друго дохожда. А земята вечно стои... Окото не се насища с гледане,нито се напълня ухото със слушане. Каквото е станало,това е, коети ще се извърши.И няма нищо ново под слънцето...
“Дошло е време разделно!” Мисля, че ме боли сърцето. Прекрасно написана книга. Хем е тежка, хем се чете бързо. Жалко, че по време на комунизма се е наложило романът да бъде цензуриран. Но, предвид прочетеното, не ми се мисли какво е имало за “цензуриране”. За първи път чета книга, в която второстепенния герой наблюдава и описва действията на главните герои - такъв тип летописи всъщност са много интересни. Не съм сигурна от кого повече ми хареса гледната точка - дали от поп Алигорко или от Венецианеца. Влюбих се в метафората за ябълката - смятам, че е приложима и до днес, даже трябва по-често да си я припомняме. Трудно ми е да си представя да живея в такова време. Чак ми е чудно как такава книга може да се напише за по-малко от 50 дни. Не знам още какво да кажа, как да опиша тъгата в сърцето ми… задължително четиво за всички българи. Ах, не случайно Родопа ми е любимата планина.
Тази книга е силно описателна и то в хубав смисъл особено откъм пейзажи и природни настроения, с което успя бързо да ме спечели. Почувствах се, че все едно аз самата стоя насред планината и усещам слънчевите лъчи по кожата си. Рисуването на случките с подобни думи остави в мен чувство на страхопочитание и просто затаих дъх и зачетох... Стилът на писане е изключително богат и цветен на турцизми и стари български думи, които можеш все още да чуеш само по малките, забравени български села от устата на някоя баба. Обаче колкото и красиво да се описват природните гледки, когато погледът ни се снижи до потурчените българи, нещата не са толкова хубави изобщо. Бих казала, че досега не съм била толкова стъписвана от която и да е друга книга. Просто горчивината от жестокостите дълго остава в съзнанието на читателя, карайки го да се чуди... найстина ли е имало такива неща тогава? Определено книгата подтиква към омраза, насочена към определени нации, и разбирам защо е толкова кофликтен роман.
Силно изразена е идеята за несломимия дух на народа ни пред лицето на тираните. Във всяко едно малко действие Дончев показва колко силен може да бъде човек, за да запази вярата и езика си. Старае се да покаже на какво са готови и едните и другите, а кръстопътят между двете е винаги главната дилема на всеки един от персонажите.
И като стана въпрос за персонажите... те са особено колоритни и разнообразни, ала все пак до болка познати образи от българската литература. Патриоти, доносници, будители, духовници, предатели и всичко друго, за което се сещате, го има.