Преди близо 140 години младият чешки учен Константин Иречек написва „История на българите“, която в началото на 1876 г. излиза едновременно на чешки и немски език. Наскоро след това се появяват два руски превода – единият на Ф. К. Брун и на българина В. Н. Палаузов в Одеса, а другият на проф. Яковлев във Варшава. Само след няколко години се появяват българският превод на Райнов и Бояджиев в Търново през (1886 г.) и унгарският на Р. Майер през (1889 г.) Така в навечерието на големите политически събития – Априлското въстание, Ботевата епопея, Руско-турската освободителна война, както и на събития от по-сетнешната българска история, когато българският въпрос изпъква с цялата си сериозност и беше един от най-важните на Балканския полуостров, българите имат написана и издадена на няколко езика своя научна история. По този начин българската кауза получава мощна подкрепа от страна на историческата наука. А това само по себе си е достатъчно, за да се говори и пише за голямото историческо значение на Иречековата „История на българите“. Новата българска история е тясно свързана с тази книга и с нейния автор.
Konstantin Josef Jireček (Bulgarian: Константин Йозеф Иречек, pronounced [jiretʃek]; 24 July 1854, Vienna – 1918, Vienna), son of Josef Jireček (1825–1888) and Božena, a daughter of Pavol Jozef Šafárik (1795–1861), was a Czech historian, politician, diplomat, and Slavist. He was the founder of the Bohemian Balkanology (or Balkan Studies) and Byzantine studies.
The bulk of his writings deal with the history of the southern Slavs and their literature. They include a History of the Bulgarians (Czech and German, 1876), History of Serbs, The Principality of Bulgaria (1891), Travels in Bulgaria (Czech, 1888), etc. He mostly wrote in German.