What do you think?
Rate this book
Африкански бележник
Второ издание на малко познатия пътепис за Африка, който Валери Петров пише през далечната 1965 г. С майсторски размах на перото един от най-обичаните български творци пренася читателя в непознатите дотогава земи на Египет, Судан, Танганийка, Занзибар и Уганда. Текстът в книгата е публикуван в оригиналния си вид от първото издание.
416 pages, Paperback
First published January 1, 1965
7 people are currently reading
55 people want to read
About the author
Валери Петров
70 books73 followers Валери Петров учи в италианското училище, т.нар. Италиански лицей (с гимназиален курс) в София, което завършва през 1939 г. Проф. Нисим Меворах и неговата съпруга Мария Петрова приемат протестанството в Евангелската църква на столичната „Солунска“, и решават името на Валери Нисим Меворах да стане Валери Нисимов Петров.
На 15 години Валери Петров издава първата си самостоятелна книжка — поемата „Птици към север“, стихове печата през 1936 г. в сп. „Ученически подем“, а през 1938 г. излиза от печат първата му книга „Птици към север“ с псевдоним Асен Раковски. По-късно пише поемите: „Палечко“, „На път“, „Ювенес дум сумус“, „Край синьото море“, „Тавански спомен“ и стихотворния цикъл „Нежности“.
През 1944 г. завършва медицина в Софийски университет, като известно време работи като лекар, през есента и зимата на 1944 г. работи в Радио „София“, после участва във втората фаза на войната срещу Нацистка Германия като военен писател в редакцията на вестник „Фронтовак“.
След войната е един от основателите и заместник-главен редактор на вестник „Стършел“ (1945 — 1962). Служи като лекар във военна болница и в Рилския манастир.
От 1947 до 1950 г. работи в българската легация в Рим като аташе по печата и културата. През тези години пътува до Америка, Швейцария, Франция като делегат на различни форуми.
По-късно завръщайки се в България е редактор в Студия за игрални филми „Бояна“, редактор на издателство „Български писател“ и Народен представител в Седмото ВНС (1990-1991).
Валери Петров е изключително продуктивен поет, драматург и преводач, автор на лирична и сатирична поезия, книги за деца.
На 15 години Валери Петров издава първата си самостоятелна книжка — поемата „Птици към север“, стихове печата през 1936 г. в сп. „Ученически подем“, а през 1938 г. излиза от печат първата му книга „Птици към север“ с псевдоним Асен Раковски. По-късно пише поемите: „Палечко“, „На път“, „Ювенес дум сумус“, „Край синьото море“, „Тавански спомен“ и стихотворния цикъл „Нежности“.
През 1944 г. завършва медицина в Софийски университет, като известно време работи като лекар, през есента и зимата на 1944 г. работи в Радио „София“, после участва във втората фаза на войната срещу Нацистка Германия като военен писател в редакцията на вестник „Фронтовак“.
След войната е един от основателите и заместник-главен редактор на вестник „Стършел“ (1945 — 1962). Служи като лекар във военна болница и в Рилския манастир.
От 1947 до 1950 г. работи в българската легация в Рим като аташе по печата и културата. През тези години пътува до Америка, Швейцария, Франция като делегат на различни форуми.
По-късно завръщайки се в България е редактор в Студия за игрални филми „Бояна“, редактор на издателство „Български писател“ и Народен представител в Седмото ВНС (1990-1991).
Валери Петров е изключително продуктивен поет, драматург и преводач, автор на лирична и сатирична поезия, книги за деца.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 3 of 3 reviews
July 26, 2020
Давам си сметка, че за тоя маршрут – през Египет за Източна (и оттам – евентуално за Южна) Африка съм чел най-много пътеписи. А и съм го минавал, макар и не наведнъж. Какво повече мога да очаквам да науча от бележките на Валери Петров от 1962. На него със сигурност му е по-интересно архитектурното наследство на Древен Египет, което не се е променило значително нито през последните 50 години, нито предишните 5050. А на мене ми е интересно как точно е изглеждал Египет в бурните години на сваляне на монархията (крал Фарук е: а/ дебел сладострастен тъпак; б/ сладострастен и тъп дебелак; в/ тъп и дебел сладострастник; г/ всички изброени) и през десетилетието на деколонизация на Африка и ориентирането на самия Египет към Източния блок. Най-малкото за идеи по практиката на национализация. И за заеми за грандиозни хидросъоръжения по течението на най-дългата река в света. И какви точно са били нормите на социалистическия реализъм в жанра пътепис. Положителен герой на епохата, например, е един Мохамед, който не им взел нито пиастра хонорар, още по-малко – бакшиш, да ги разведе по гробниците, само като разбрал, че идват от социалистическа България. Което като тип поведение надделява над по-дребнавите ретроградни реакции на хора, обръщащи повече внимание на бащиното израилтянско име на писателя турист в паспорта му, отколкото на сърпа и чука на герба на народната република. Нормата очевидно изисква похвала на „непресторените, малко грубички може би, но затова пък дошли направо от народа и изпратени да работят в една страна, за която в тяхното село хората не са и сънували“ български служители на дипломатическия фронт. Е, нищо, че мислите им са насочени приоритетно как до деня на отзоваването да спестим пари от командировъчни за лека кола. За сравнение според свидетелства от първа ръка, 50 години по-късно приоритетите на част от над 200-те български служители на дипломатическия фронт в Брюксел по време на Председателството са били към уплътняване на полагащата им се квота 200 кг безплатен багаж с фаянсови плочки.
Но ... ето че трябваше да разтворя поета Валери Петров, за да оживеят пред мене картините от стените на древните гробници. И да изгреят като ренесансов порив в закостенялата догма мимолетните реформи на мислене и изразяване при фараона Ехнатон. За съжаление му е трудно да излезе от опростенческите рамки на собствената си марксистка догма, че единственият смисъл на просъществувала 3000 години обществена система, видяла периоди на небивали никъде по земното кълбо икономическо благополучие и културен разцвет, е бил да обслужва поддържани от лукави жреци фараони потисници, срещу угнетена маса, включваща всички останали от робите през селяните до художниците и ваятелите.
Още в увода на главата за Судан смяната на властта на ген. Абуд се споменава в контекст на борбата между прогресивните сили и неоколониалната реакция. Тук вече е стъпил на здрави класови позиции във всичките си коментари. Англичаните са лошите във всяка историческа или съвременна ситуация. Защо са воювали срещу националния герой, самонарекъл се Махди? Защо са вкарали северен и южен Судан в една държава? Защо са се престрували, че управляват в кондоминиум с Египет, а сами са вземали решения? Защо и до ден днешен поддържат училища? Вярно, още няма судански, ама! Единственото по-лошо училище от английското е италианското католическо, в което даже му се похвалили, че всички преподаватели били бели. Вярно, че много хора, включително Валери Петров, са посветили младостта си на левите и крайно левите идеи, възприемайки ги за единствено възможно прогресивни. Но толкова ли не се усеща колко безумно до комичност звучат някои от тях отстрани. В една от провинциите основният поминък била някаква смола. И той попаднал на търг, на който изкупвачи (от експлоататорски западни компании, разбира се) наддавали за продукцията. Търг. Пазарен механизъм в най-чист вид! А неговият коментар е: Ама суданци, вие не осъзнавате ли, че това е вашата смола? Като че ли са я добивали да си я дъвчат, а не да си изхранват семействата, продавайки я. Е, разбира се, ако Държавата им я вземе и Тя проведе търга, а после разпредели оборота целесъобразно ще е много по-добре. Хайде да си поговорим пак след 30 години по тоя въпрос. В Судан даже и за пирамидите им, единственото по-сериозно културно наследство, което за всеки пътешественик изглежда по-мистично и екзотично от египетското, защото е изолирано далеч в пустинята, се изказва снизходително. И продължава на юг.
За негов потрес чиновниците към ЮНЕСКО в Танганайка се оказват всичките англичани. И се отнасят към него с англоцентричните си стереотипи. А той към тях – с марксистко-живковските. Тържество на "априлската линия" е един коментар за перспективите пред управлението на Джулиъс Ниерере. Че еднопартийно е добре, но еднолично – не. Но по въпросите за колониализма и особено – за робството - вече имаме допирни точки. Въпреки че да се мерят отминали епохи със съвременен аршин, често е чисто лицемерие. Да, Западът е узрял за идеята, че търговията с роби и експлоатацията на труда им е порочна практика. Но чак през XIX век. Да съдим със задна дата нравите отпреди това е отстъпление от рационалността. По-интересно е какво наблюдава в своя ден. В Танганайка вече започва да осъзнава, че рефренът „ама аз съм ваш бял приятел от държава, в която не бием (и никога не сме били) негрите“ не среща разбиране. За тях той е белият буана (ефенди, тур.) Петров, от същото тесто като англичанката Партридж. И трудно го възприемат като алтруист благодетел. А той - тях, че може би не си търсят нови благодетели. Неговите собствени отношения към англичаните се затоплят, като постепенно започва да ги разбира. Като същевременно си подобрява английския. От книга с упадъчна поезия, така увлякла лазилата по нея муха, че паякът я изял. Още малко усилие и току виж достигнал ниво да преведе целия Шекспир! Една бележка за американско семейство обаче се чудя как е минала през цензурата. Че си станали взаимно искрено симпатични, но се страхувал от невидимата стена на политическите различия и се въздържал от по-голяма близост.
Попада в Танганайка, вероятно – планирано, точно по време предаването на властта, вдигането на новия флаг и отпътуването на британския губернатор. Когато всички други европейци и индийци, които са имали бизнес остават. Business as usual. В разказа му по-нататък се явяват и масаите, и туристите на сафари и обитателите на резерватите Серенгети. Четейки това 50 години по-късно, може да ни е скучно, предвид че вече и българските туристически форуми по социалните мрежи преливат със снимки на жирафи и лъвове. Но през 1960-те колко други български пътеписи на тази тема са излизали? Забавна е забележката му след разговор за Хемингуей. Как можело да се обясни влечението му към лова. Не си представял изобщо писател с пушка да избива животни. Бедна му е била фантазията кое хоби ще спечели сърцата на най-старшите членове на Съюза на българските писатели от няколко години по-късно поне до края на соца. А първото издание на африканския бележник е точно от тяхното съюзно издателство.
В Занзибар вече ми стана откровено интересно, защото е попаднал в много точен момент – краткия интервал време след независимостта и преди революцията и изгонването на индийците, арабите и ширазите. Може да е протъркал рамене с Фреди Мъркюри или родителите му в някой тесен сокак, но да не ги е разпознал. Вместо това вменява собствената си носталгия по родината и напиращото усещане за самотност на семейството поляци, държащи бар Аладин.
В Уганда също ходи по националните паркове и природни спектакли по горното течение на Нил като големите африкански езера (бъкащи от хипопотами), водопада Мърчинсън и Лунните планини Рувензори. Описва странни растения, животни, местни носии и бит. Но екзотиката не му е от първостепенен интерес. Нито за мене – предвид, че по негови собствено признания – човек бързо свиква с нея и престава да му прави впечатление. Вярно, за мене не е са от особен интерес и наблюденията му върху начинаещите опити за европейски стил литература и съвременно африканско изобразително изкуство. Нито за поезията на суахили. Мисля си как той критикува империалистите, че са опитали да наложат насила на африканците своите обществени и културни ценности, а неговото социалистическо очакване е сега, като са свободни, сами да стигнат до същата цел. Обаче в Уганда, по-богата от Танганайка страна с поне едно историческо племенно царство с династически традиции и авторитет, той среща точно тези междуплеменни и междурелигиозни търкания, които Джулиъс Ниерере е на път да потуши в Танганайка. Трибализмът и сектантството на фона на залязващ колониализъм му се разкриват с целия си блясък. А и по трудния начин осъзнава, че „агенти на Москва“ не са нужни нито на едното, нито на другото, и на няколко места едва не си изпросва боя (или не си признава, че си го е изпросил). За негов късмет, ��обър или лош, в Уганда е пристигнал десетина година, преди тия процеси да се доразвият и да стане наистина интересно. В циничния смисъл. При Иди Амин.
Но ... ето че трябваше да разтворя поета Валери Петров, за да оживеят пред мене картините от стените на древните гробници. И да изгреят като ренесансов порив в закостенялата догма мимолетните реформи на мислене и изразяване при фараона Ехнатон. За съжаление му е трудно да излезе от опростенческите рамки на собствената си марксистка догма, че единственият смисъл на просъществувала 3000 години обществена система, видяла периоди на небивали никъде по земното кълбо икономическо благополучие и културен разцвет, е бил да обслужва поддържани от лукави жреци фараони потисници, срещу угнетена маса, включваща всички останали от робите през селяните до художниците и ваятелите.
Още в увода на главата за Судан смяната на властта на ген. Абуд се споменава в контекст на борбата между прогресивните сили и неоколониалната реакция. Тук вече е стъпил на здрави класови позиции във всичките си коментари. Англичаните са лошите във всяка историческа или съвременна ситуация. Защо са воювали срещу националния герой, самонарекъл се Махди? Защо са вкарали северен и южен Судан в една държава? Защо са се престрували, че управляват в кондоминиум с Египет, а сами са вземали решения? Защо и до ден днешен поддържат училища? Вярно, още няма судански, ама! Единственото по-лошо училище от английското е италианското католическо, в което даже му се похвалили, че всички преподаватели били бели. Вярно, че много хора, включително Валери Петров, са посветили младостта си на левите и крайно левите идеи, възприемайки ги за единствено възможно прогресивни. Но толкова ли не се усеща колко безумно до комичност звучат някои от тях отстрани. В една от провинциите основният поминък била някаква смола. И той попаднал на търг, на който изкупвачи (от експлоататорски западни компании, разбира се) наддавали за продукцията. Търг. Пазарен механизъм в най-чист вид! А неговият коментар е: Ама суданци, вие не осъзнавате ли, че това е вашата смола? Като че ли са я добивали да си я дъвчат, а не да си изхранват семействата, продавайки я. Е, разбира се, ако Държавата им я вземе и Тя проведе търга, а после разпредели оборота целесъобразно ще е много по-добре. Хайде да си поговорим пак след 30 години по тоя въпрос. В Судан даже и за пирамидите им, единственото по-сериозно културно наследство, което за всеки пътешественик изглежда по-мистично и екзотично от египетското, защото е изолирано далеч в пустинята, се изказва снизходително. И продължава на юг.
За негов потрес чиновниците към ЮНЕСКО в Танганайка се оказват всичките англичани. И се отнасят към него с англоцентричните си стереотипи. А той към тях – с марксистко-живковските. Тържество на "априлската линия" е един коментар за перспективите пред управлението на Джулиъс Ниерере. Че еднопартийно е добре, но еднолично – не. Но по въпросите за колониализма и особено – за робството - вече имаме допирни точки. Въпреки че да се мерят отминали епохи със съвременен аршин, често е чисто лицемерие. Да, Западът е узрял за идеята, че търговията с роби и експлоатацията на труда им е порочна практика. Но чак през XIX век. Да съдим със задна дата нравите отпреди това е отстъпление от рационалността. По-интересно е какво наблюдава в своя ден. В Танганайка вече започва да осъзнава, че рефренът „ама аз съм ваш бял приятел от държава, в която не бием (и никога не сме били) негрите“ не среща разбиране. За тях той е белият буана (ефенди, тур.) Петров, от същото тесто като англичанката Партридж. И трудно го възприемат като алтруист благодетел. А той - тях, че може би не си търсят нови благодетели. Неговите собствени отношения към англичаните се затоплят, като постепенно започва да ги разбира. Като същевременно си подобрява английския. От книга с упадъчна поезия, така увлякла лазилата по нея муха, че паякът я изял. Още малко усилие и току виж достигнал ниво да преведе целия Шекспир! Една бележка за американско семейство обаче се чудя как е минала през цензурата. Че си станали взаимно искрено симпатични, но се страхувал от невидимата стена на политическите различия и се въздържал от по-голяма близост.
Попада в Танганайка, вероятно – планирано, точно по време предаването на властта, вдигането на новия флаг и отпътуването на британския губернатор. Когато всички други европейци и индийци, които са имали бизнес остават. Business as usual. В разказа му по-нататък се явяват и масаите, и туристите на сафари и обитателите на резерватите Серенгети. Четейки това 50 години по-късно, може да ни е скучно, предвид че вече и българските туристически форуми по социалните мрежи преливат със снимки на жирафи и лъвове. Но през 1960-те колко други български пътеписи на тази тема са излизали? Забавна е забележката му след разговор за Хемингуей. Как можело да се обясни влечението му към лова. Не си представял изобщо писател с пушка да избива животни. Бедна му е била фантазията кое хоби ще спечели сърцата на най-старшите членове на Съюза на българските писатели от няколко години по-късно поне до края на соца. А първото издание на африканския бележник е точно от тяхното съюзно издателство.
В Занзибар вече ми стана откровено интересно, защото е попаднал в много точен момент – краткия интервал време след независимостта и преди революцията и изгонването на индийците, арабите и ширазите. Може да е протъркал рамене с Фреди Мъркюри или родителите му в някой тесен сокак, но да не ги е разпознал. Вместо това вменява собствената си носталгия по родината и напиращото усещане за самотност на семейството поляци, държащи бар Аладин.
В Уганда също ходи по националните паркове и природни спектакли по горното течение на Нил като големите африкански езера (бъкащи от хипопотами), водопада Мърчинсън и Лунните планини Рувензори. Описва странни растения, животни, местни носии и бит. Но екзотиката не му е от първостепенен интерес. Нито за мене – предвид, че по негови собствено признания – човек бързо свиква с нея и престава да му прави впечатление. Вярно, за мене не е са от особен интерес и наблюденията му върху начинаещите опити за европейски стил литература и съвременно африканско изобразително изкуство. Нито за поезията на суахили. Мисля си как той критикува империалистите, че са опитали да наложат насила на африканците своите обществени и културни ценности, а неговото социалистическо очакване е сега, като са свободни, сами да стигнат до същата цел. Обаче в Уганда, по-богата от Танганайка страна с поне едно историческо племенно царство с династически традиции и авторитет, той среща точно тези междуплеменни и междурелигиозни търкания, които Джулиъс Ниерере е на път да потуши в Танганайка. Трибализмът и сектантството на фона на залязващ колониализъм му се разкриват с целия си блясък. А и по трудния начин осъзнава, че „агенти на Москва“ не са нужни нито на едното, нито на другото, и на няколко места едва не си изпросва боя (или не си признава, че си го е изпросил). За негов късмет, ��обър или лош, в Уганда е пристигнал десетина година, преди тия процеси да се доразвият и да стане наистина интересно. В циничния смисъл. При Иди Амин.
July 4, 2018
„Африкански бележник“ на Валери Петров трябва да се чете през август, в знойните следобедни часове, когато нищо не помръдва, скрито възможно най-дълбоко от горещото лятно слънце. Когато кепенците са пуснати, телата са покрити с фина паяжина от пот, а въздухът може да се среже с нож. И когато тишината на целия примрял в очакване на хладината свят е особено оглушителна.
Така, както жегата тежи и се усеща по бреговете на онази река, превърната в център на книгата. Онзи странен Нил, който тече „нагоре“ и който е видял да се раждат и умират толкова хора, култури, народи. Който е създал изтънчени цивилизации; цивилизации, останали изтънчени дори в своя упадък; дори след него, в родилия се в момента на физическия крах техен мит. И който, също като книгата, е едно безкрайно движение – не само в пространството от изворите си в Етиопия и Уганда към своето лобно място, Средиземно море, но и движение във времето, от първата цивилизация на древен Египет, черна Африка, Нубийските династии, разцвета на Судан, през само преминалите хиксоси, персийци, гърци, римляни, византийци до оконателно настанилите се арабски етноси.
Валери Петров е създал един пътепис, напомнящ арабските „беггър боул“ – гърнета, с които просяците са обикаляли пазарите и са молили за милостиня. А в тях всеки е пускал по нещо, докато не са се събрали вещи и монети от цялото Средиземноморие. Книга, която е като стар източен килим – пъстра, гореща, грабваща, забавна, колоритна и толкова човешка. В едно обратно пътуване от Египет, през Судан, Танганийка („така е правилното наименование“, пише Петров), Занзибар и Уганда той разказва за историята и за географията на земите и реката; за хората, които среща, за разликите и приликите между нас, за ориенталската леност и общочовешката сърдечност, за приятелствата, които успява да създаде и описва всичко това толкова нежно, каквото несъмнено е цялото му творчество. Защото Валери Петров винаги е писал и превеждал с много любов, ерудиция и желание.
„Африкански бележник“ успява да се изплъзне от шаблония характерен пътепис, за да се превърне в разказ за красив спомен, който гледа във всички направления, а не остава вторачен само в движението на реката. Има една стара поговорка на китайска гилдия на рибарите от епохата на династия Тан: „Който се взира дълго време в повърхността на водата започва да вижда само собственото си отражение. Валери Петров, на един друг континент и време, е съумял да види дълбоко под повърхността
Така, както жегата тежи и се усеща по бреговете на онази река, превърната в център на книгата. Онзи странен Нил, който тече „нагоре“ и който е видял да се раждат и умират толкова хора, култури, народи. Който е създал изтънчени цивилизации; цивилизации, останали изтънчени дори в своя упадък; дори след него, в родилия се в момента на физическия крах техен мит. И който, също като книгата, е едно безкрайно движение – не само в пространството от изворите си в Етиопия и Уганда към своето лобно място, Средиземно море, но и движение във времето, от първата цивилизация на древен Египет, черна Африка, Нубийските династии, разцвета на Судан, през само преминалите хиксоси, персийци, гърци, римляни, византийци до оконателно настанилите се арабски етноси.
Валери Петров е създал един пътепис, напомнящ арабските „беггър боул“ – гърнета, с които просяците са обикаляли пазарите и са молили за милостиня. А в тях всеки е пускал по нещо, докато не са се събрали вещи и монети от цялото Средиземноморие. Книга, която е като стар източен килим – пъстра, гореща, грабваща, забавна, колоритна и толкова човешка. В едно обратно пътуване от Египет, през Судан, Танганийка („така е правилното наименование“, пише Петров), Занзибар и Уганда той разказва за историята и за географията на земите и реката; за хората, които среща, за разликите и приликите между нас, за ориенталската леност и общочовешката сърдечност, за приятелствата, които успява да създаде и описва всичко това толкова нежно, каквото несъмнено е цялото му творчество. Защото Валери Петров винаги е писал и превеждал с много любов, ерудиция и желание.
„Африкански бележник“ успява да се изплъзне от шаблония характерен пътепис, за да се превърне в разказ за красив спомен, който гледа във всички направления, а не остава вторачен само в движението на реката. Има една стара поговорка на китайска гилдия на рибарите от епохата на династия Тан: „Който се взира дълго време в повърхността на водата започва да вижда само собственото си отражение. Валери Петров, на един друг континент и време, е съумял да види дълбоко под повърхността
October 17, 2017
не му трябва на човек никъде да ходи. толкова хубаво разказва валери петров, че все едно си там (египет, судан, танзания и уганда). препоръчвам я на всички, които пътуват или искат да пътуват, но не могат по някаква причина. не е само пътепис. това е книга-дневник (в части буквален препис от дневник), пълна с история, политически настроения и развитие на дадената страна, с лични изживявания, нови познанства, приятелства, хумор (рядко се случва да ме разсмее non-fiction book) и т.н. хубава книга.
Displaying 1 - 3 of 3 reviews