Някъде, над покривите на града...

by Радосвета Аврамова

Онази Тишина, която живее в мен, нощем сяда до въображаемото огнище и разказва приказки на всички малки, бедни, изгубени или изоставени мечти. Събира ги около себе си - досущ като майка, превързва ранените им колена, бърше сълзите им, гали рошавите им главици и ги приспива. Нежно. Толкова нежно, колкото само Тишината може.

114 pages, Hardcover

Published January 1, 2016

Reviews

[Непокорна]

Разпознаваема. Единствена. Неповторима. Всичко от нея ми харесва. Момичето извади телефон
и много дълго си говори с някой.
Звучеше влюбено. И толкова само...
И бавничко вървеше в тъмнината.
По стъпките и светваха звезди,
а тя едва ли знаеше, че го умее.
Говореше със някой, без дори
да подозира как след нея
по хорските настръхнали лица
се връщат плахо няколко усмивки
и как Луната слиза над света,
защото иска да остане близко
до тихата и, жълта топлина,
с която казва колко го обича,
до късчето изгряваща дъга,
която свети във това момиче.
А то вървеше толкова само,
макар, че си говореше със някой.
И после никой не разбра защо
Луната се обърна и заплака.

[Габриел Радев]

Невероятни стихове.
Авторката е успяла да предаде всичко което чувства в сърцето си.
Или поне аз така го усетих.
Да, обема на книгата не е позволил да влязат всички хубави стихотворения, но това не ги прави по-малко ценни.
Благодаря ти Радосвета, че те има.

[Мария]

Лек за душата ми...

[Veselin Stanchev]

Целта на прозата е да възбуди въображението на читателя, да стимулира критическото му мислене, а защо не и да служи за бърза сверка на моралния му компас понякога. Идеята на поезията пък е да предаде емоцията на поета към читателя му, да събуди чувства, било то емпатични или не, но не и да го остави безразличен...

Може и да греша в горните си изявления, като един съвсем средностатистически читател, без претенции за познаване на поетичната форма по принцип.

Това, за което не греша обаче е, че творчеството на Радосвета Аврамова определено си струва да се чете и преживява от всеки мислещ и чувстващ Читател, независимо от предпочитания му жанр...

[Yasen]

За жалост, сладникавата сантименталност е почти единственото, което импонира на масовия вкус. Ако човек не иска да е от масовката, би се заровил някъде там, сред хилядите други поети, населяващи нашата Родина, би пресял много плява, разбира се, но постепенно ще открива нови дълбочини и височини - в стилистиката, изразните средства, тематиката, чувствителността... Това обаче е епидермална поезия, която явно талантливо въздейства на първичната човешка нагласа към мерената реч и бива възприемана като неин връх.

[Detelina Ivanova]

Обожавам Caribiana! Aз съм силно пристрастена към всичко, което тя пише!
Емоции в стих, облечени в красотата на думите.

Да пресъздадеш цяла история, и да въздействаш в стихотворна фома за мен е висш пилотаж в литературата. Толкова е високо, че не съм намерила никой друг, който да я задмине!
И както преди време в друга своя публикация бях споменала: "Да четеш Caribiana си е нещо неописуемо...като среднощно угощение с Nutella за душата!"

[Iskra]

Бях много впечатлена от стиховете на Caribiana, когато ги засичах из социалните мрежи. За жалост останах разочарована от книгата. Модерната поезия не е за мен.