What do you think?
Rate this book
Бабо, разкажи ми спомен
Оригинален поглед към мирогледа и обредността на старите българи.
Във връзка с изпълнение на проект, свързан с фолклора, главната героиня на романа попада в малка махала в Балкана. Там среща баба Жива и отношенията им стават близки, като между баба и внучка. Баба Жива не е много „учена“, но притежава неподправена мъдрост. Нейните възгледи, разкази и спомени за миналото разкриват един различен свят, в който хората тачат народните традиции и обичаи и пазят българския дух.
Младата жена става част от местната компания: зевзекът гъдулар дядо Петко, „гласът на съвестта“ и стожер на миналото дядо Йордан, цапнатата в устата баба Неда, необикновената монахиня – сестра Серафима, и двойката англичани Марк и Лиза.
С всяко следващо посещение „при баба“ образованата гражданка осъзнава, че не иска да бъде просто наблюдател, а да участва в този живот. Да се докосне до магията на старите обичаи и символи. Да усети пулса на неравноделните ритми и на чудните му песни. Да съхрани историята и легендите му. Да преоткрие вкусовете и уханията му. В духа на старата българска традиция героинята ще преосмисли отношението си към дома и семейството, към земята и вярата, към живота и смъртта.
Във връзка с изпълнение на проект, свързан с фолклора, главната героиня на романа попада в малка махала в Балкана. Там среща баба Жива и отношенията им стават близки, като между баба и внучка. Баба Жива не е много „учена“, но притежава неподправена мъдрост. Нейните възгледи, разкази и спомени за миналото разкриват един различен свят, в който хората тачат народните традиции и обичаи и пазят българския дух.
Младата жена става част от местната компания: зевзекът гъдулар дядо Петко, „гласът на съвестта“ и стожер на миналото дядо Йордан, цапнатата в устата баба Неда, необикновената монахиня – сестра Серафима, и двойката англичани Марк и Лиза.
С всяко следващо посещение „при баба“ образованата гражданка осъзнава, че не иска да бъде просто наблюдател, а да участва в този живот. Да се докосне до магията на старите обичаи и символи. Да усети пулса на неравноделните ритми и на чудните му песни. Да съхрани историята и легендите му. Да преоткрие вкусовете и уханията му. В духа на старата българска традиция героинята ще преосмисли отношението си към дома и семейството, към земята и вярата, към живота и смъртта.
320 pages, Paperback
First published November 3, 2016
72 people are currently reading
812 people want to read
About the author
Ivinela Samuilova
14 books106 followersIvinela Samuilova is a writer from Bulgaria, where she is considered an influential, original and spirited voice. Her readers claim that her books work as a therapy - lifting their spirits and inspiring them to look at life as a wondrous adventure.
Ivinela's fascinating debut novel "Life Can Be a Miracle", which was ranked first in "The Most Inspiring Book" contest in 2014 in Bulgaria was recently released in English and is available on Amazon. Ivinela's novel "Where Are You Going, Pilgrim?", based on her experience of the Camino de Santiago fell in the Top 20 "Best Read Books" for the year in 2015 and was ranked second in the national competition for "The Most Inspiring Book" in 2014. The novel is not translated yet, but Ivinela's inspiring travelogue "The Camino from Leon to Santiago: Short, practical and inspiring travel notes for a two-week uplifting experience along the Way" is now available in English on Amazon.
After the French route to Santiago, in 2015 Ivinela walked part of the lesser known Portuguese Way to Santiago de Compostela too. Her travelogue "The Portuguese Way: Short, informative and inspiring travel notes for the lesser-known Portuguese Camino from Porto to Santiago and beyond" is also available in English on Amazon.
Ivinela Samuilova has a Master degree in Theology. The writer's creative searches are focused on the inner world of man and his relationship with God, the world and other people.
Ivinela's fascinating debut novel "Life Can Be a Miracle", which was ranked first in "The Most Inspiring Book" contest in 2014 in Bulgaria was recently released in English and is available on Amazon. Ivinela's novel "Where Are You Going, Pilgrim?", based on her experience of the Camino de Santiago fell in the Top 20 "Best Read Books" for the year in 2015 and was ranked second in the national competition for "The Most Inspiring Book" in 2014. The novel is not translated yet, but Ivinela's inspiring travelogue "The Camino from Leon to Santiago: Short, practical and inspiring travel notes for a two-week uplifting experience along the Way" is now available in English on Amazon.
After the French route to Santiago, in 2015 Ivinela walked part of the lesser known Portuguese Way to Santiago de Compostela too. Her travelogue "The Portuguese Way: Short, informative and inspiring travel notes for the lesser-known Portuguese Camino from Porto to Santiago and beyond" is also available in English on Amazon.
Ivinela Samuilova has a Master degree in Theology. The writer's creative searches are focused on the inner world of man and his relationship with God, the world and other people.
Ratings & Reviews
Friends & Following
Create a free account to discover what your friends think of this book!
Community Reviews
Displaying 1 - 30 of 117 reviews
December 27, 2016
Имам нужда да поразсъждавам защо никога не съм изпитвала носталгия по идеализирания образ на българското село и съответно по книгите, разказващи за него. Още в училище неговият вечен апологет Елин Пелин ми беше сред най-досадните класици, а Захари Стоянов дори не го смятам за писател, спорила съм безкрайно по този въпрос дори с професора ни по Възрожденска литература в университета.
За „Бабо, разкажи ми спомен” бях чувала основно много добри отзиви, а и от известно време упорито се опитвам „да се сдобря” със съвременните български автори, за това и посегнах към нея. Със съжаление трябва да призная, че книгата не оправда очакванията ми. Идеята сама по себе си е добра и маркетингово много удобна – та кой не би искал да прочете повече за българските традиции и за това как да поддържаме висок националния дух. Авторката обаче не притежава необходимия талант да изведе тази концепция на нужното ниво. Лично аз не научих почти нищо ново за българския фолклор, но това го отдавам на факта, че буквално преписаните в книгата цитати от трудовете по темата, ние сме ги учили в продължание на два семестъра по предмета „Антрополигия на българите, български фолклор”. Действието обаче е монотонно и еднообразно, а идеализираният образ на селото отива в крайността да отрича всякакъв плюс на съвременния живот. И това е вложено в устатата на сравнително младата главна героиня, която се държи като най-досадните даскалици от едно време. Телефонният ѝ разговор с неин колега гей просто ме остави безмълвна в своето малоумие. А не е като да съм някакъв огромен активист за правата на тази общност. Другото, което откровено ме отврати е тежкият аграрен хумор, който е вложен в устата на бабите и дядовците от махала Небесна. Да, напълно съм наясно, че нашият народ не се отличава с най-изтънченото чувство за хумор, но така наречените смешни ситуации, които се надпреварваха да си разказват и които ми е напълно ясно, че са сложени, за да придават характерен балкански колорит, са в най-добрия случай досадни, а в най-лошия – просто противни. Мислех да сложа няколко конкретни цитата в подкрепа на думите си, но дори не ми се рови из книгата, за да намеря изреченията с пърдящия съпруг или псевдо „свалките” на една от бабите с нейния лекар.
Дори заглавието, което е много симпатично само по себе си, се натрапва в очите на читателя почти във всяка глава, да не би случайно да забравим как се казва книгата. На този етап от ревюто сигурно се питате за какво все пак давам 3 звезди? Те са посветени основно на образа на баба Жива, който е един от малкото сполучливи в книгата, както и на някои интересни рецепти на селски ястия. Мен лично те не ме привличат, но съм убедена, че ще има хора, които ще ги изпробват и ще останат доволни от резултата.
Така и не мога да преценя дали щях да се умилявам повече по българското село, ако бабите и дядовците ми бяха живели там, но като цяло предпочитам спомена от детството ми как дядо ми, морски офицер, ме качва на кораба и как блестят белите униформи на моряците на фона на синьото море. И ако моите градски спомени са ме направили по-лесно адаптивна и приемаща чуждите култури, аз съм им благодарна. Защото няма нищо по-тъжно от затварянето в локалното минало и вторачването единствено и само назад. Да, България е имала славно, макар и далечно минало, но ако не започнем да се научаваме да вървим в крак с целия останал свят, бъдещето не ми се струва особено бляскаво.
За „Бабо, разкажи ми спомен” бях чувала основно много добри отзиви, а и от известно време упорито се опитвам „да се сдобря” със съвременните български автори, за това и посегнах към нея. Със съжаление трябва да призная, че книгата не оправда очакванията ми. Идеята сама по себе си е добра и маркетингово много удобна – та кой не би искал да прочете повече за българските традиции и за това как да поддържаме висок националния дух. Авторката обаче не притежава необходимия талант да изведе тази концепция на нужното ниво. Лично аз не научих почти нищо ново за българския фолклор, но това го отдавам на факта, че буквално преписаните в книгата цитати от трудовете по темата, ние сме ги учили в продължание на два семестъра по предмета „Антрополигия на българите, български фолклор”. Действието обаче е монотонно и еднообразно, а идеализираният образ на селото отива в крайността да отрича всякакъв плюс на съвременния живот. И това е вложено в устатата на сравнително младата главна героиня, която се държи като най-досадните даскалици от едно време. Телефонният ѝ разговор с неин колега гей просто ме остави безмълвна в своето малоумие. А не е като да съм някакъв огромен активист за правата на тази общност. Другото, което откровено ме отврати е тежкият аграрен хумор, който е вложен в устата на бабите и дядовците от махала Небесна. Да, напълно съм наясно, че нашият народ не се отличава с най-изтънченото чувство за хумор, но така наречените смешни ситуации, които се надпреварваха да си разказват и които ми е напълно ясно, че са сложени, за да придават характерен балкански колорит, са в най-добрия случай досадни, а в най-лошия – просто противни. Мислех да сложа няколко конкретни цитата в подкрепа на думите си, но дори не ми се рови из книгата, за да намеря изреченията с пърдящия съпруг или псевдо „свалките” на една от бабите с нейния лекар.
Дори заглавието, което е много симпатично само по себе си, се натрапва в очите на читателя почти във всяка глава, да не би случайно да забравим как се казва книгата. На този етап от ревюто сигурно се питате за какво все пак давам 3 звезди? Те са посветени основно на образа на баба Жива, който е един от малкото сполучливи в книгата, както и на някои интересни рецепти на селски ястия. Мен лично те не ме привличат, но съм убедена, че ще има хора, които ще ги изпробват и ще останат доволни от резултата.
Така и не мога да преценя дали щях да се умилявам повече по българското село, ако бабите и дядовците ми бяха живели там, но като цяло предпочитам спомена от детството ми как дядо ми, морски офицер, ме качва на кораба и как блестят белите униформи на моряците на фона на синьото море. И ако моите градски спомени са ме направили по-лесно адаптивна и приемаща чуждите култури, аз съм им благодарна. Защото няма нищо по-тъжно от затварянето в локалното минало и вторачването единствено и само назад. Да, България е имала славно, макар и далечно минало, но ако не започнем да се научаваме да вървим в крак с целия останал свят, бъдещето не ми се струва особено бляскаво.
July 10, 2017
Гостувам в България на майка ми и реших да хвърля едно око на книжката, понеже ми се четеше нещо от български автор.
Атмосферата ме грабна от първата страница и корицата също си я бива. Прочетох я, дето се казва, на един дъх. Но плюсовете в общи линии свършват дотук.
Писателското майсторство е на ниво гимназия... Все едно чета собствените си "велики" размисли по някоя тема по литература в десети клас. А записките "в тетрадката" все едно са преписани от учебника ми за същия клас, със същия претенциозен, висок и неразбираем стил.
Образът на главната героиня е плосък - сляпо възхаляващ всички стари български традиции, обичаи, вярвания, нрави и тотално отричащ всичко модерно, подиграващ се с еколожката Алис, презиращ колегата Пепи, защото е гей...
Това емоционално изнудване и вменяване на вина за това, че сме хора от 21-ви век не е уникално за тази авторка, но като читатели не сме длъжни да го толерираме. Искаше ми се да дам три звезди заради добродушната баба Жива и за сполучливите шеги на някои места (!! - имаше и доста други с направо дебелашки хумор), но на фона на негативите... не е достатъчно.
Атмосферата ме грабна от първата страница и корицата също си я бива. Прочетох я, дето се казва, на един дъх. Но плюсовете в общи линии свършват дотук.
Писателското майсторство е на ниво гимназия... Все едно чета собствените си "велики" размисли по някоя тема по литература в десети клас. А записките "в тетрадката" все едно са преписани от учебника ми за същия клас, със същия претенциозен, висок и неразбираем стил.
Образът на главната героиня е плосък - сляпо възхаляващ всички стари български традиции, обичаи, вярвания, нрави и тотално отричащ всичко модерно, подиграващ се с еколожката Алис, презиращ колегата Пепи, защото е гей...
Това емоционално изнудване и вменяване на вина за това, че сме хора от 21-ви век не е уникално за тази авторка, но като читатели не сме длъжни да го толерираме. Искаше ми се да дам три звезди заради добродушната баба Жива и за сполучливите шеги на някои места (!! - имаше и доста други с направо дебелашки хумор), но на фона на негативите... не е достатъчно.
August 10, 2019
Не съм от българите, които се срамуват от традиционната ни култура и за разлика от мнозина, никога не съм смятала, че селското е мръсно, просто, примитивно или малоценно. Напротив, обичам по-голямата част от традициите ни и ги припознавам като свои, пея народни песни, интересувам се от диалекти и имам самочувствието, че познавам и ценя българския фолклор в по-голяма степен от повечето хора от моето поколение.
Въпреки това, тази книга силно ме разочарова. Най-вече защото е написана инфантилно, сладникаво и в един непоколебимо средношколски стил, но също и защото зад разни помпозни фрази от типа на “да възкресим българското” прозират презрение и злоба спрямо хората с ценности, различни от тези на автора. Не ми се пише сега за хомофобските и ксенофобски теми в книгата, но са си там.
Книгата залита и в една пресилена, превзета религиозност, която, при всичките претенции на автора (богослов по образование) за автентичност и традиционност, не е присъща на повечето българи нито сега, нито когато и да е било.
Съгласна съм, че чуждопоклонничеството е тъпо, но докато чета това розово описание на селския бит, си мисля, че идеализацията на собствената култура е нещо не по-малко тъпо и опасно и че всъщност ни отдалечава от същността на тази култура, защото ни пречи да я опознаем наистина. Традициите не са нещо, което трябва да бъде следвано сляпо и на всяка цена, иначе човешките жертвоприношения все още щяха да бъдат актуални.
Освен това книгата съдържа твърде много готварски рецепти за издание, което не е кулинарно. Озадачава ме тази кулинарна фиксация на автора и прави книгата някак си неволно комична.
Въпреки това, тази книга силно ме разочарова. Най-вече защото е написана инфантилно, сладникаво и в един непоколебимо средношколски стил, но също и защото зад разни помпозни фрази от типа на “да възкресим българското” прозират презрение и злоба спрямо хората с ценности, различни от тези на автора. Не ми се пише сега за хомофобските и ксенофобски теми в книгата, но са си там.
Книгата залита и в една пресилена, превзета религиозност, която, при всичките претенции на автора (богослов по образование) за автентичност и традиционност, не е присъща на повечето българи нито сега, нито когато и да е било.
Съгласна съм, че чуждопоклонничеството е тъпо, но докато чета това розово описание на селския бит, си мисля, че идеализацията на собствената култура е нещо не по-малко тъпо и опасно и че всъщност ни отдалечава от същността на тази култура, защото ни пречи да я опознаем наистина. Традициите не са нещо, което трябва да бъде следвано сляпо и на всяка цена, иначе човешките жертвоприношения все още щяха да бъдат актуални.
Освен това книгата съдържа твърде много готварски рецепти за издание, което не е кулинарно. Озадачава ме тази кулинарна фиксация на автора и прави книгата някак си неволно комична.
April 22, 2018
Ужасно съм разочарована от тази книга. А съм от семейство, в което родното се тачи. Баба ми ми е разказвала спомени, нейната баба пък на нея, майка ми записва и пази, разказва ми собствените си спомени с бабите и прабабите си на село. Може би именно затова толкова ме разгневи тази псевдонародностност и превдотрадиция, която ме заля от страниците на книгата на Ивинела Самуилова.
„Бабо, разкажи ми спомен“ можеше да е една красива приказка за миналото, за традициите, за добрите неща от живота на предците ни, от които можем да се поучим, за да направим живота си по-добър и смислен. И претендира да е точно това. Но не е.
Тя е изградена от шаблони. Имаме дървената философка от града, която облича всичко в засукани думички и мъдреене. Имаме твърде идеологизираната баба Жива, което е донякъде простимо, но на моменти изнервящо. И залитането в особено неприятни крайности.
Книгата превръща завръщането в родното в отричане на чуждото. Героите пеят народни песни за зверствата, извършвани от турците по време на Турското робство, и се възмущават от самата идея за съжителство. А дедите ни са съжителствали с обикновените турци. Проблемът са били управляващите турци, изедниците, неравноправието. Самият Васил Левски мечтае за мирно съжителство: "Българи, турци, евреи и пр. ще бъдат равноправни във всяко отношение: било във вяра, било в народност, било в гражданско отношение, било в каквото и да е било"!
Дедите ни са се борили за свобода и равноправие (каквито в Османската империя е нямало), а не за сляпо отричане на другия.
И дори да приемем това залитане, идваме до отричането на западните ценности като зло, вреда. Самата идея, че Марк и Лиза биха могли да са проводници на такива, първоначално настройват героинята подозрително към английската двойка.
Отношението към гейовете е недвусмислено – героят гей, който се появява в един телефон разговор, сам изрича, че „не е виновен, това е бъг в системата, нещо, с което не може ��а се бори“. Спорът му с героинята е изразен от авторката като спор със собствената му съвест, т.е. същността му на хомосексуален човек се приема като изцяло погрешна и за нея са виновни, разбира се, европейските ценности.
Европейските ценности в образованието също са посочени като зло– като толкова по-лоши от методите, които могат да се открият в някогашната даскалоливница в Елена. Според героинята европейските ценности пречат на изучаването на хуманитарни дисциплини, защото човешкото ставало все по-вредно в днешно време. Говори за "криворазбрани демократични принципи за толерантност и равноправие". За уравниловка в училище, която е по-скоро характерна за социалистическото и доста чужда за европейското образование.
Съвременният живот е изцяло отречен като изкуствен и стерилен. Забележете, не просто определени негови страни, за което веднага бих се съгласила. Въобще в цялото това произведение има ужасно много пропаганда.
Като цяло според мен романът е един много внимателно изработен маркетингов продукт, който яхва една актуална вълна в българското общество, възползва се от настроенията и успява да изкара пари от тях.
Авторката не е стигнала толкова далеч като тази на "Стопанката на Господ" да създава култ около себе си, да организира наричания и т.н., а само до едни курсове по творческо писане. :) Но пък за сметка на това явно наистина има добър маркетингов нюх, защото е по върховете на класациите.
Бас хващам, че ако това, което нарича "криворазбрани демократични принципи за толерантност и равноправие", беше в момента модерно, романът щеше да изповядва съвсем различни ценности. Но - всеки си намира нишата.
„Бабо, разкажи ми спомен“ можеше да е една красива приказка за миналото, за традициите, за добрите неща от живота на предците ни, от които можем да се поучим, за да направим живота си по-добър и смислен. И претендира да е точно това. Но не е.
Тя е изградена от шаблони. Имаме дървената философка от града, която облича всичко в засукани думички и мъдреене. Имаме твърде идеологизираната баба Жива, което е донякъде простимо, но на моменти изнервящо. И залитането в особено неприятни крайности.
Книгата превръща завръщането в родното в отричане на чуждото. Героите пеят народни песни за зверствата, извършвани от турците по време на Турското робство, и се възмущават от самата идея за съжителство. А дедите ни са съжителствали с обикновените турци. Проблемът са били управляващите турци, изедниците, неравноправието. Самият Васил Левски мечтае за мирно съжителство: "Българи, турци, евреи и пр. ще бъдат равноправни във всяко отношение: било във вяра, било в народност, било в гражданско отношение, било в каквото и да е било"!
Дедите ни са се борили за свобода и равноправие (каквито в Османската империя е нямало), а не за сляпо отричане на другия.
И дори да приемем това залитане, идваме до отричането на западните ценности като зло, вреда. Самата идея, че Марк и Лиза биха могли да са проводници на такива, първоначално настройват героинята подозрително към английската двойка.
Отношението към гейовете е недвусмислено – героят гей, който се появява в един телефон разговор, сам изрича, че „не е виновен, това е бъг в системата, нещо, с което не може ��а се бори“. Спорът му с героинята е изразен от авторката като спор със собствената му съвест, т.е. същността му на хомосексуален човек се приема като изцяло погрешна и за нея са виновни, разбира се, европейските ценности.
Европейските ценности в образованието също са посочени като зло– като толкова по-лоши от методите, които могат да се открият в някогашната даскалоливница в Елена. Според героинята европейските ценности пречат на изучаването на хуманитарни дисциплини, защото човешкото ставало все по-вредно в днешно време. Говори за "криворазбрани демократични принципи за толерантност и равноправие". За уравниловка в училище, която е по-скоро характерна за социалистическото и доста чужда за европейското образование.
Съвременният живот е изцяло отречен като изкуствен и стерилен. Забележете, не просто определени негови страни, за което веднага бих се съгласила. Въобще в цялото това произведение има ужасно много пропаганда.
Като цяло според мен романът е един много внимателно изработен маркетингов продукт, който яхва една актуална вълна в българското общество, възползва се от настроенията и успява да изкара пари от тях.
Авторката не е стигнала толкова далеч като тази на "Стопанката на Господ" да създава култ около себе си, да организира наричания и т.н., а само до едни курсове по творческо писане. :) Но пък за сметка на това явно наистина има добър маркетингов нюх, защото е по върховете на класациите.
Бас хващам, че ако това, което нарича "криворазбрани демократични принципи за толерантност и равноправие", беше в момента модерно, романът щеше да изповядва съвсем различни ценности. Но - всеки си намира нишата.
December 17, 2016
Нямам нерви да я дочета. Хубава корица, хубаво заглавие, добра идея, ужасен разказвач. Такова стерилно писане и в учебниците ми по икономика не съм срещала. 66 страници едва-едва...тоооолкова безинтересно нещо не съм си купувала никога. Съвременната българска литература е просто един голям боклук. Издава се всичко, редакторската работа е под пълна критика във всяка една от книгите, които подхващам.
October 5, 2019
Ако тази книга беше свършила на 140-та страница, щях да й дам 5 звездички. Колко прекрасно беше да се потопя в тази отдалечена балканска махала заедно с авторката, да поживея с баба Жива и да усетя спокойствието и задружността на малката общност от възрастни хора! Дори приготвих едно от ястията представени в книгата -- баница с булгур и коприва (само че сложих спанак вместо коприва) -- и се получи прекрасно. Да, наистина, селският живот е представен през розови очила, но това е и част от чара на първата половина на книгата, в която читателите могат да се почувстват наистина като деца на гости на баба на село.
Всичката тази идилия свършва внезапно, когато авторката поставя баба Жива на пауза да си почива с плетката и се впуска в една абсолютно ненужна хомофобска тирада, от която става ясно, че авторката е напълно невежа в тази област. Хомосексуалността на героят Пепи е сравнена с болест от рак, от която той трябва да иска да се излекува, а самият той е наречен "идиот" и "педераст". След тези отвратителни изявления книгата вече не е същата и аз не мога да я чета. Жалко е, че вместо наистина да се концентрира над записването и съживяването на старите български селски традиции, авторката е предпочела да прави подобни изявления.
Всичката тази идилия свършва внезапно, когато авторката поставя баба Жива на пауза да си почива с плетката и се впуска в една абсолютно ненужна хомофобска тирада, от която става ясно, че авторката е напълно невежа в тази област. Хомосексуалността на героят Пепи е сравнена с болест от рак, от която той трябва да иска да се излекува, а самият той е наречен "идиот" и "педераст". След тези отвратителни изявления книгата вече не е същата и аз не мога да я чета. Жалко е, че вместо наистина да се концентрира над записването и съживяването на старите български селски традиции, авторката е предпочела да прави подобни изявления.
February 9, 2020
Авторката е поредната "чалга". Елементарна, гъделичкаща. клиширани лични или народности сантименти. Празнословно, немощно, безидейно перо.
May 19, 2020
За мен тези 5 звезди са малко... Това не е книга, това е емоция... Докато четях романа се върнах далеч в децтвото ми, когато най-любимо ми беше сутрин като стана да нагазя в росата и след това баба да ме смъмри 😊 Страхотна книга... СТОПЛИ МИ ДУШАТА! 🥰
August 17, 2019
Идеята и атмосферата на българското село, която описва авторката, са наистина приятни и автентични. Някои моменти ме върнаха към спомени за моите баба и дядо и моето село и ме накараха да се замисля по актуални въпроси свързани с усещането за принадлежност, които занимават съзнанието ми от известно време . За жалост обаче със залитанията си в крайности и загубата на чувството за реалистичност/обективност в представянето на “българското”, книгата не успя да ме привлече към “селото” по начина, по който изглежда се опитваше.
За жалост не ми допадна начина, по който авторката използва идилични картини от българския бит, за да създаде един донякъде нереалистичен/почти карикатурен образ на българското село, който е натоварен с изключително силната и натрапчива морална оценка на авторката. От една страна, въпреки че съм човек израснал на село патетичните разговори за Бог и честите цитати от Библията са ми чужди и по никакъв начин не отразяват начина на живот на “старите българи от село”, както ги познавам аз. От друга страна, въпреки че книгата претендира за съвременност, начинът на живот на селяните изглежда по никакъв начин не е докоснат от битовото развитието през последните 100 години. Участниците пеят народни песни и играят хора като основна форма на развлечение, не се възползват от съвременни лекарства и напредъкът на съвременната медицина (дори понякогс се създава впечатлението, че те ги отричат като някаква форма на шарлатанство). За мен тази крайна “автентичност” граничеше почти с карикатурност и понякога правеше героите много по-нереалистични на фона на съвременния период, в който действието би трябвало да се развива.
Най-голямото разочарование на книгата за мен беше, че тя не успява (а не се и опитва) за представи един по-сложен и многопластов образ и анализ на традициония селски бит. Главната героиня по никакъв начин не израства или еволюира в рамките на книгата - тя започва книгата убедена, че животът в града (модерността) няма никаква стойност в морален и духовен план и я приключва още по-убедена в това. Дори и образите на двамата англичани Марк и Лиза не внасят особена “сложност” и разнообразие в интерпретацията на селския живот, тъй като те някак са успяли напълно да се интегрират - езиково и културно - към селото и неговите обитатели за три години и реално изглежда живеят и разбират света точно както и останалите герои... Главната героинята пък приема напълно безкритично всичко, казано й от баба Жива за селото и бита, и по никакъв начин не го подлага на по-дълбок анализ и размисъл, въпреки че тя би трябвало да е представител на един друг свят, който обаче изглежда по никакъв начин не се е отразил на мирогледа й. Единствената реакция на героинята към случващото се е някакво постоянно патетично благоговение пред селото и “българщината”, която изглежда е интерпретирана като противоположност на всичко модерно или по-скоро като антитеза на всичко, което авторката не харесва и не одобрява на морално равнище в съвременния свят. Неделикатният подход, опитващ се да използва емоционално-заредения образ на българското село за напредване на собствените политически мнения на авторката по съвременни въпроси, е явен в откъси (които не изпълняват никаква роля в сюжета) като телефонния разговор с Пепи, хокосексуалният колега на героинята. Лично за мен подобни силно назидателни откъси направиха книгата наистина неприятна на моменти и главната героиня/авторката (у читателя не остава съмнение, че двете са идентични в своите убеждения) - дразнеща в своя морализъм/ксенофобия.
За жалост не ми допадна начина, по който авторката използва идилични картини от българския бит, за да създаде един донякъде нереалистичен/почти карикатурен образ на българското село, който е натоварен с изключително силната и натрапчива морална оценка на авторката. От една страна, въпреки че съм човек израснал на село патетичните разговори за Бог и честите цитати от Библията са ми чужди и по никакъв начин не отразяват начина на живот на “старите българи от село”, както ги познавам аз. От друга страна, въпреки че книгата претендира за съвременност, начинът на живот на селяните изглежда по никакъв начин не е докоснат от битовото развитието през последните 100 години. Участниците пеят народни песни и играят хора като основна форма на развлечение, не се възползват от съвременни лекарства и напредъкът на съвременната медицина (дори понякогс се създава впечатлението, че те ги отричат като някаква форма на шарлатанство). За мен тази крайна “автентичност” граничеше почти с карикатурност и понякога правеше героите много по-нереалистични на фона на съвременния период, в който действието би трябвало да се развива.
Най-голямото разочарование на книгата за мен беше, че тя не успява (а не се и опитва) за представи един по-сложен и многопластов образ и анализ на традициония селски бит. Главната героиня по никакъв начин не израства или еволюира в рамките на книгата - тя започва книгата убедена, че животът в града (модерността) няма никаква стойност в морален и духовен план и я приключва още по-убедена в това. Дори и образите на двамата англичани Марк и Лиза не внасят особена “сложност” и разнообразие в интерпретацията на селския живот, тъй като те някак са успяли напълно да се интегрират - езиково и културно - към селото и неговите обитатели за три години и реално изглежда живеят и разбират света точно както и останалите герои... Главната героинята пък приема напълно безкритично всичко, казано й от баба Жива за селото и бита, и по никакъв начин не го подлага на по-дълбок анализ и размисъл, въпреки че тя би трябвало да е представител на един друг свят, който обаче изглежда по никакъв начин не се е отразил на мирогледа й. Единствената реакция на героинята към случващото се е някакво постоянно патетично благоговение пред селото и “българщината”, която изглежда е интерпретирана като противоположност на всичко модерно или по-скоро като антитеза на всичко, което авторката не харесва и не одобрява на морално равнище в съвременния свят. Неделикатният подход, опитващ се да използва емоционално-заредения образ на българското село за напредване на собствените политически мнения на авторката по съвременни въпроси, е явен в откъси (които не изпълняват никаква роля в сюжета) като телефонния разговор с Пепи, хокосексуалният колега на героинята. Лично за мен подобни силно назидателни откъси направиха книгата наистина неприятна на моменти и главната героиня/авторката (у читателя не остава съмнение, че двете са идентични в своите убеждения) - дразнеща в своя морализъм/ксенофобия.
June 24, 2018
Много мили спомени за живота в българското село, но изобщо не ми допадна назидателния тон на авторката.
September 3, 2023
Айде, стига толкова. Към средата я зарязах, стана ми ужасно нетърпима. Сюжет няма. Има ужасен буламач от философски бръщолевения, нещо-като-християнски нравоучения, псевдо традиции, рецепти, селски кенефи, ксенофобия, хомофобия и нелеп инфантилизъм.
January 17, 2018
Доста банален и изтъркан сюжет. Скучно четиво
May 10, 2022
Давам 4 зведи единствено, защото романът няма ярък сюжет. Блести обаче с друго. Ако обичате България и мислите, че това е едно специално кътче на Земята, тази книга ще ви хареса. Ако уважавате българския фолкор и го приемате насериозно, а не за врели-некипели, тук ще откриете задълбочен прочит на традициите ни и какво е залегнало зад тях. Смятам обаче, че това ще е увлекателно четиво само за онези от нас, който по принцип се увличат от българщината. За съжаление, не мисля, че е написана толкова изкусно, че да привлече повече читатели. Дано греша, защото си заслужава! Историята не е само суха теория, отразява простото, но магическо ежедневие, бит и култура на селските хора, които са неподправени и безпогрешно усещат смисленото и ценното в живота. Книгата гъмжи от размисли на автора, които бих искала да препиша и да споделя с вас. Определено препоръчвам да се прочете, дори за обща култура, може пък малко да ни се вдигне самочувствието на българи.
December 2, 2021
В началото ми се струваше безсюжетна - сякаш всичко, което съдържа е описание на българските традиции… Продължавайки да чета обаче, в мен се събуди българското, което бях забравила - момичето, което по същия начин като героинята прекарваше време на село с баба си и се наслаждаваше на тази идилия. Много интересни ми бяха вярванията и обичаите.
Книгата ме накара да осъзная уникалността на нашите традиции и това беше ценното в нея. Самата история не е особено впечатляваща, но смятам, че хора, усетили уюта на селата и голямата цена на времето, прекарано с баби и дядовци там, би намерил красотата на разказа в простототата му. ✨
Книгата ме накара да осъзная уникалността на нашите традиции и това беше ценното в нея. Самата история не е особено впечатляваща, но смятам, че хора, усетили уюта на селата и голямата цена на времето, прекарано с баби и дядовци там, би намерил красотата на разказа в простототата му. ✨
June 9, 2023
~1.25
Ще карам направо, за мен тази книга беше едно огромно разочарование.
“Бабо, разкажи ми спомен” ни отвежда в малката балканска махала Небесна, където главната ни безименна героиня е срещнала местната компания някъде в миналото и живее там за някакъв период от време във връзка с някакъв фолклорен проект. Това е всичкият контекст, който ни е предоставен от началото до края. Нито едно от тези неща не са пояснени в нито един момент. Някъде по време на този период, една местна жена, баба Жива я приютява и се отнася с нея като със своя внучка и героинята се влюбва в този прост, ала магичен начин на живот на село, който я кара да преосмисли съществуването си в големия град.
Сама по себе си, идеята ми звучеше обещаващо, но изпълнението далеч не беше на ниво. Защо? Защото тази книга се продава като роман, а реално няма никакъв сюжет. Ивинела Самуилова просто е искала да покаже проучването си за християнството заложено дълбоко в нашите български традиции, обаче един научен труд не се продава колкото един роман би се продал. И какъв по-добър начин да се реши този проблем от този да се използват образи на баби и дядовци, които ще събудят носталгията у всички нас и ето, готова работата. Само, че за мен беше (това си е мое мнение) очевидно, че дори не е знаела как да осъществи идеята като хората. Ако ще използва факти като фон, все пак трябва да има “някакво” повествование. Тази книга няма такова. От първа до последна страница, ние вече сме както се казва в монотонната среда на историята, ако мога да нарека тази книга история. Няма никакво развитие на героите, нищо. По никакъв начин не ни е обяснено, какъв е този проект, какъв реално ще е финалния продукт от този проект, заради който главната героиня е във въпросното село. Как и защо е попаднала в селото? Какъв е бил процесът на приобщаване? Как се е променил мирогледа ѝ и защо? Всичко това вече се е случило, но и всичко това изисква реалното писане и креативност, затова изобщо не се изненадвам, че ги е пропуснала. Ето, това трябваше да е книгата. И ние, трябва просто да повярваме в магията без да сме я видели и да можем да съпреживеем това, което писателка проповядва. Няма как да стане. Вместо това четем 320 страници от ежедневие на някаква непозната жена, която гостува в къщата на не нейната баба и пише нещо по някакъв проект. Това е. Ние не виждаме, как тази връзка между двете се е изградила и на какво се крепи, а тази връзка е буквално водещата сила в книгата, ако има такава. И само да поясня, че едната звезда е за баба Жива, защото не съм от камък и ме налегна носталгията за моята баба. А другата четвърт звезда е заради интересната информация и рецепти, макар че повечето бяха директни цитати от нечии други произведения и дори от Гугъл и уикипедия, но както и да е. За мен това беше експлоатация на образа на българските баба и дядо, защото в тази книга тези хорица от махала Небесна бяха описани като бездушни пионки вярващи сляпо в религиозните традиции и съзнателно отричайки какъвто и да е било прогрес. И говоря за нормални неща като медицина. Да не говорим, че ясно си пролича по едно време, че авторката е явен ксенофоб и хомофоб. Не разбирам, защо беше нужно да ни се покаже разговор с нейния колега Пепи, където тя сравнява неговата сексуалност с рак, който трябва да бъде изкоренен и го нарича в прав текст “идиот”. И после има вписване, в което героинята пише, че “Прогресът не означава движение напред на всяка цена. Най-големият прогрес за един човек и една нация понякога може да се окаже връщането назад” и “да приемаме всяка извратена приумица за прогрес не е прогрес, а смешна позорищна игра”. След като го прочетох това ми трябваха около два месеца, за да се успокоя и да се насиля са допрочета останалото. Очевидно писателката/главната героиня, защото е ОЧЕВИДНО, че са един и същи човек, не се справя добре с асимилирането на това, че света се променя и че и ние натурално се променяме с него. Но вместо да си го каже направо, тя си написва всичките идеи и извадки от книги, които доказват тезата ѝ, създава пет героя, които нямат никакъв характер, история и развитие, и айде, опазва българското. Ами не съм съгласна. За мен тази книга дава грешна представа за традициите ни и просто използва образа ценени от нас фигури в семейството, за да се опита да набие в главите ни да си затворим очите, да спрем да се образоваме и да сме способни да разсъждаваме сами за себе си. И да се върнем 50 години назад, където жените носят забрадки да не изкушават мъжете с косите си, а мъжете гледат на женското тяло като на “олтар”. Само да поясня, че това за мен не е миналото ни, но е миналото, към което писателката ни подканва да се върнем.
Това ме ядосва, защото можем да изпитваме носталгия по миналото и да го уважаваме, но това не означава да го поставяме на пиедестал, да идеализираме сляпо само частите, които ни изнасят. И наистина не вярвам, че старите хора правят това. И дори да е съществувал такъв начин на живот, той просто е бил всичко, което тогава е било достъпно за хората и което са познавали. И не ми харесва, че тази писателка се опитва да вмени вина на всеки, който е дръзнал да живее в град, да преследва мечтите си, да използва съвременната медицина и да яде нещо повече от коприва със сирене.
Ако това беше научен труд, бих го прочела с най-голямо удоволствие, защото и аз мисля, че не трябва да забравяме историята си, традициите и културата си. Обаче не ми давай едностранен и невероятно пристрастен научен труд, който няма как да е одобрен от която и да е комисия, плюс хомофобските и ксенофобските си убеждения под обвивката на нещо, което трябва да ме размекне, за да не забележа. Такива книги наистина ме обиждат.
Ще карам направо, за мен тази книга беше едно огромно разочарование.
“Бабо, разкажи ми спомен” ни отвежда в малката балканска махала Небесна, където главната ни безименна героиня е срещнала местната компания някъде в миналото и живее там за някакъв период от време във връзка с някакъв фолклорен проект. Това е всичкият контекст, който ни е предоставен от началото до края. Нито едно от тези неща не са пояснени в нито един момент. Някъде по време на този период, една местна жена, баба Жива я приютява и се отнася с нея като със своя внучка и героинята се влюбва в този прост, ала магичен начин на живот на село, който я кара да преосмисли съществуването си в големия град.
Сама по себе си, идеята ми звучеше обещаващо, но изпълнението далеч не беше на ниво. Защо? Защото тази книга се продава като роман, а реално няма никакъв сюжет. Ивинела Самуилова просто е искала да покаже проучването си за християнството заложено дълбоко в нашите български традиции, обаче един научен труд не се продава колкото един роман би се продал. И какъв по-добър начин да се реши този проблем от този да се използват образи на баби и дядовци, които ще събудят носталгията у всички нас и ето, готова работата. Само, че за мен беше (това си е мое мнение) очевидно, че дори не е знаела как да осъществи идеята като хората. Ако ще използва факти като фон, все пак трябва да има “някакво” повествование. Тази книга няма такова. От първа до последна страница, ние вече сме както се казва в монотонната среда на историята, ако мога да нарека тази книга история. Няма никакво развитие на героите, нищо. По никакъв начин не ни е обяснено, какъв е този проект, какъв реално ще е финалния продукт от този проект, заради който главната героиня е във въпросното село. Как и защо е попаднала в селото? Какъв е бил процесът на приобщаване? Как се е променил мирогледа ѝ и защо? Всичко това вече се е случило, но и всичко това изисква реалното писане и креативност, затова изобщо не се изненадвам, че ги е пропуснала. Ето, това трябваше да е книгата. И ние, трябва просто да повярваме в магията без да сме я видели и да можем да съпреживеем това, което писателка проповядва. Няма как да стане. Вместо това четем 320 страници от ежедневие на някаква непозната жена, която гостува в къщата на не нейната баба и пише нещо по някакъв проект. Това е. Ние не виждаме, как тази връзка между двете се е изградила и на какво се крепи, а тази връзка е буквално водещата сила в книгата, ако има такава. И само да поясня, че едната звезда е за баба Жива, защото не съм от камък и ме налегна носталгията за моята баба. А другата четвърт звезда е заради интересната информация и рецепти, макар че повечето бяха директни цитати от нечии други произведения и дори от Гугъл и уикипедия, но както и да е. За мен това беше експлоатация на образа на българските баба и дядо, защото в тази книга тези хорица от махала Небесна бяха описани като бездушни пионки вярващи сляпо в религиозните традиции и съзнателно отричайки какъвто и да е било прогрес. И говоря за нормални неща като медицина. Да не говорим, че ясно си пролича по едно време, че авторката е явен ксенофоб и хомофоб. Не разбирам, защо беше нужно да ни се покаже разговор с нейния колега Пепи, където тя сравнява неговата сексуалност с рак, който трябва да бъде изкоренен и го нарича в прав текст “идиот”. И после има вписване, в което героинята пише, че “Прогресът не означава движение напред на всяка цена. Най-големият прогрес за един човек и една нация понякога може да се окаже връщането назад” и “да приемаме всяка извратена приумица за прогрес не е прогрес, а смешна позорищна игра”. След като го прочетох това ми трябваха около два месеца, за да се успокоя и да се насиля са допрочета останалото. Очевидно писателката/главната героиня, защото е ОЧЕВИДНО, че са един и същи човек, не се справя добре с асимилирането на това, че света се променя и че и ние натурално се променяме с него. Но вместо да си го каже направо, тя си написва всичките идеи и извадки от книги, които доказват тезата ѝ, създава пет героя, които нямат никакъв характер, история и развитие, и айде, опазва българското. Ами не съм съгласна. За мен тази книга дава грешна представа за традициите ни и просто използва образа ценени от нас фигури в семейството, за да се опита да набие в главите ни да си затворим очите, да спрем да се образоваме и да сме способни да разсъждаваме сами за себе си. И да се върнем 50 години назад, където жените носят забрадки да не изкушават мъжете с косите си, а мъжете гледат на женското тяло като на “олтар”. Само да поясня, че това за мен не е миналото ни, но е миналото, към което писателката ни подканва да се върнем.
Това ме ядосва, защото можем да изпитваме носталгия по миналото и да го уважаваме, но това не означава да го поставяме на пиедестал, да идеализираме сляпо само частите, които ни изнасят. И наистина не вярвам, че старите хора правят това. И дори да е съществувал такъв начин на живот, той просто е бил всичко, което тогава е било достъпно за хората и което са познавали. И не ми харесва, че тази писателка се опитва да вмени вина на всеки, който е дръзнал да живее в град, да преследва мечтите си, да използва съвременната медицина и да яде нещо повече от коприва със сирене.
Ако това беше научен труд, бих го прочела с най-голямо удоволствие, защото и аз мисля, че не трябва да забравяме историята си, традициите и културата си. Обаче не ми давай едностранен и невероятно пристрастен научен труд, който няма как да е одобрен от която и да е комисия, плюс хомофобските и ксенофобските си убеждения под обвивката на нещо, което трябва да ме размекне, за да не забележа. Такива книги наистина ме обиждат.
October 27, 2018
Невероятна книга!
Докато я четях имах чувството, че милата ми баба вае още е до мен и всеки миг мога да я помоля да ми разкаже нещичко...
Докато я четях имах чувството, че милата ми баба вае още е до мен и всеки миг мога да я помоля да ми разкаже нещичко...
April 5, 2018
Прочетох я на един дъх. Много ми харесаха историите на баба Жива, баба Неда, сестра Серафима, дядо Петко, дядо Йордан и другите герои. Смях се много, докато четях закачките между сестра Серафима и дядо Петко. Простичкото описание на баба Жива за живота й с дядо Ангел и особено прекараните заедно последни техни моменти дълбоко ме покрусиха. Имаше нещо магическо в техния свят, неподдаващо се на делничните несгоди.
February 1, 2017
Мило, наивно написана книжка, с ученическо старание. Толкова! Чудесна корица обаче!
August 29, 2017
Много дървено ми дойде всичко. Дори не си направих труда да стигна след 50стр
April 10, 2019
Не заслужава и една звезда, нито минута от времето ми, в която да опиша недостатъците й.
January 24, 2023
Не започнах книгата с големи очаквания, дори подходих малко скептично, но реших все пак да "видя" за какво пише Ивинела Самуилова. Само, че аз тази книга я слушах в Сторител. И макар първоначално да ми се стори банална и безсюжетна, неусетно как и кога в някакъв момент ме увлече. Сигурна съм, че голяма роля за това ми оказа изкусния, мек глас на Христина Ибришимова - истинско удоволствие за ухото е да я слуша човек!
Книгата проследява как младо момиче, което никога не е ходила на село (имала е градски баби) трябва да пише проект за българското село, традиции и фолклор и се озовава в едно малко, китно селце, в една поизоставена махала - махала Небесна, с няколко останали старци, но пък и със семейство англичани, учещо се на живот по български.
Разказвачката отсяда при баба Жива и живо попива всичко изречено от старицата като всичко бива записано в тетрадка. Историите са разпиляни, нямат връзка една с друга, бабата разказва каквото се сети, а двете с нейната гостенка посещават и другите жители на махалата - баба Неда, сестра Серафима, дядо Петко, дядо Йордан и т.н. и научават и техни истории и преживявания. Някои от историите са способни да предизвикат у читателя/слушателя умиление, други са съкрушителни и плачливи, трети са смешни или пък цинични. Но всяка една история е неповторима и магическа и ни потапя в един отминал и забравен живот, живот на отрудения човек в българското село.
Единственото, което много ме дразнеше и много накъсваше приятния ритъм на повествованието е, че разказвачката за всяко научено нещо от бабата, после проверяваше в интернет и записваше в тетрадката си някакви определения поднесени суховато и помпозно. Нали целта беше старците да разказват, защо беше нужно да пита и Гугъл? И всяко изречение с "Ето какво записах в тетрадката си..." или "А после записах в тетрадката..." последвано от определение ме побъркваше.
Хареса ми обаче, че имаше рецепти на стари гозби, текстове на народни песни и обяснения за някои обичаи и традиции. 4*
"Едно време мъжете носеха потури и имаха мъдури, пък сега носят дънки и имат трънки." 😄
Книгата проследява как младо момиче, което никога не е ходила на село (имала е градски баби) трябва да пише проект за българското село, традиции и фолклор и се озовава в едно малко, китно селце, в една поизоставена махала - махала Небесна, с няколко останали старци, но пък и със семейство англичани, учещо се на живот по български.
Разказвачката отсяда при баба Жива и живо попива всичко изречено от старицата като всичко бива записано в тетрадка. Историите са разпиляни, нямат връзка една с друга, бабата разказва каквото се сети, а двете с нейната гостенка посещават и другите жители на махалата - баба Неда, сестра Серафима, дядо Петко, дядо Йордан и т.н. и научават и техни истории и преживявания. Някои от историите са способни да предизвикат у читателя/слушателя умиление, други са съкрушителни и плачливи, трети са смешни или пък цинични. Но всяка една история е неповторима и магическа и ни потапя в един отминал и забравен живот, живот на отрудения човек в българското село.
Единственото, което много ме дразнеше и много накъсваше приятния ритъм на повествованието е, че разказвачката за всяко научено нещо от бабата, после проверяваше в интернет и записваше в тетрадката си някакви определения поднесени суховато и помпозно. Нали целта беше старците да разказват, защо беше нужно да пита и Гугъл? И всяко изречение с "Ето какво записах в тетрадката си..." или "А после записах в тетрадката..." последвано от определение ме побъркваше.
Хареса ми обаче, че имаше рецепти на стари гозби, текстове на народни песни и обяснения за някои обичаи и традиции. 4*
"Едно време мъжете носеха потури и имаха мъдури, пък сега носят дънки и имат трънки." 😄
January 17, 2021
+Добър поглед отвътре на българската култура и традиции, селския начин на живот, забравените обичаи и етно-религиозните особености на българската история. Личи си, че книгата се базира на обстойно библиографско и етнографско проучване и споделя за неща, които не всеки може да чуе от баба си.
+Смешките на дядовците и бабичките и препирните им на шега.
- Семпъл и изтъркан стил.
- Прекомерна критика към модерния човек и превъзхваляване на традиционните ценности, както и натрапчиво интерпретиране на всичко през религиозна призма.
- Прозират хомофобски и ксенофобски чувства и настроения на главната героиня (т.е. авторката).
- Липса на запомнящ се сюжет, което можеше и да е допустимо с оглед целта на книгата, но всъщност допринася за скуката при четенето ѝ.
+Смешките на дядовците и бабичките и препирните им на шега.
- Семпъл и изтъркан стил.
- Прекомерна критика към модерния човек и превъзхваляване на традиционните ценности, както и натрапчиво интерпретиране на всичко през религиозна призма.
- Прозират хомофобски и ксенофобски чувства и настроения на главната героиня (т.е. авторката).
- Липса на запомнящ се сюжет, което можеше и да е допустимо с оглед целта на книгата, но всъщност допринася за скуката при четенето ѝ.
March 6, 2021
3.5
Хареса ми атмосферата и идеята на книгата, както и всички герои от махала Небесна, но на моменти ми вървеше бавно и някак не успях да се разбера със стила на писане на авторката.
Хареса ми атмосферата и идеята на книгата, както и всички герои от махала Небесна, но на моменти ми вървеше бавно и някак не успях да се разбера със стила на писане на авторката.
December 30, 2023
Много топло и уютно четиво
July 13, 2021
Много топла, сърдечна и автентична книга. Освен това има и много хумор, който се лее от устата на една от най- колоритните героини- баба Неда. А атмосферата е очарователно- непринудена.
В нея, сред родните истории, бит и култура, намира място и една двойка англичани, влюбени в България и избрали страната ни за свой дом. В книгата те са с псевдоними- Марк, който е музикант , и Лиза, която е фотограф и художник. А ето и статии за истинския прототип, от който авторката е почерпира вдохновение- Джонатан Тейлър( музикант, който живее в с. Крушево и преподава английски в Севлиево):
https://bnr.bg/post/100744302/anglich...
http://selo-krushevo.blogspot.com/201...
Някак си тази книга ме пренесе в моето детство и в онези топли спомени от общението с моята прабаба от едно село, близо до Хасково, от сърдечното гостуване при близки хора там. Много странни и противоречиви усещания имам от тогава. Не харесвах да ходя на село, заради чувството на замрялост там, но пък същевременно ми беше едно спокойно и леко. Обичах да общувам с моята прабаба, която при все че беше на 85 години, беше толкова жизнена и ведра, точно като баба Жива от книгата. Бога ми, всичко, което прабаба приготвяше, беше толкова вкусно. Сякаш там, при нея, сетивата ми оживяваха. И въпреки че бях диване( по думите на всички по онова време ), някак си моят ритъм също се успокояваше и бях по- близо до самата себе си. Няма да забравя абсолютно традиционните неща, които прабаба приготвяше на връшник, заровен в жарта. Това бяха едни от най- вкусните храни, които някога съм яла, чиито вкусове все още стоят запаметени на моите рециптори. Няма как да забравя историите, които прабаба ми разказваше, които тогава не разбирах, но по чуден начин са се запазили в мен, за да излязат и да намерят място в съзнанието ми след това. Няма как да забравя песните, които тя пееше, нито пък хора̀та, на които ме учеше. Ще помня и автентичните български думи, които използваше, и които са се запечатали в моя речник.
Не изпитвам носталгия към селото като място. Изпитвам носталгия по времето, прекарано с моите предци, моите корени, живата им мъдрост, която е съхранена и чрез мен.
Книгата ме развълнува много, защото ме върна към тези сакрални спомени в мен. Моите корени и предци са част от мен и ще живеят в моята памет.
=====
"Има такива места, които играят ролята на врата, която се отваря за всеки, стигнал дотам. Врата, която отвежда далеч от баналността, от дребнавостта, от суетата. От въображаемото възприятие за истинската стойност на живота и на неговия смисъл. Врата към друга реалност, в която неясните и заглушавани копнежи на сърцето намират пристан, щастието придобива истински смисъл, а неспокойният дух въздъхва омиротворен.“
В нея, сред родните истории, бит и култура, намира място и една двойка англичани, влюбени в България и избрали страната ни за свой дом. В книгата те са с псевдоними- Марк, който е музикант , и Лиза, която е фотограф и художник. А ето и статии за истинския прототип, от който авторката е почерпира вдохновение- Джонатан Тейлър( музикант, който живее в с. Крушево и преподава английски в Севлиево):
https://bnr.bg/post/100744302/anglich...
http://selo-krushevo.blogspot.com/201...
Някак си тази книга ме пренесе в моето детство и в онези топли спомени от общението с моята прабаба от едно село, близо до Хасково, от сърдечното гостуване при близки хора там. Много странни и противоречиви усещания имам от тогава. Не харесвах да ходя на село, заради чувството на замрялост там, но пък същевременно ми беше едно спокойно и леко. Обичах да общувам с моята прабаба, която при все че беше на 85 години, беше толкова жизнена и ведра, точно като баба Жива от книгата. Бога ми, всичко, което прабаба приготвяше, беше толкова вкусно. Сякаш там, при нея, сетивата ми оживяваха. И въпреки че бях диване( по думите на всички по онова време ), някак си моят ритъм също се успокояваше и бях по- близо до самата себе си. Няма да забравя абсолютно традиционните неща, които прабаба приготвяше на връшник, заровен в жарта. Това бяха едни от най- вкусните храни, които някога съм яла, чиито вкусове все още стоят запаметени на моите рециптори. Няма как да забравя историите, които прабаба ми разказваше, които тогава не разбирах, но по чуден начин са се запазили в мен, за да излязат и да намерят място в съзнанието ми след това. Няма как да забравя песните, които тя пееше, нито пък хора̀та, на които ме учеше. Ще помня и автентичните български думи, които използваше, и които са се запечатали в моя речник.
Не изпитвам носталгия към селото като място. Изпитвам носталгия по времето, прекарано с моите предци, моите корени, живата им мъдрост, която е съхранена и чрез мен.
Книгата ме развълнува много, защото ме върна към тези сакрални спомени в мен. Моите корени и предци са част от мен и ще живеят в моята памет.
=====
"Има такива места, които играят ролята на врата, която се отваря за всеки, стигнал дотам. Врата, която отвежда далеч от баналността, от дребнавостта, от суетата. От въображаемото възприятие за истинската стойност на живота и на неговия смисъл. Врата към друга реалност, в която неясните и заглушавани копнежи на сърцето намират пристан, щастието придобива истински смисъл, а неспокойният дух въздъхва омиротворен.“
November 22, 2016
Ставаме част от живота на обитателите на махала Небесна, техните отминали спомени, порядките и ежедневието в едно забравено от цивилизацията, но не и от бога, място. В простичките неща се крие магията на живота, а съвременните хора са забравили това и объркани се лутат, в търсене на мир и хармония. Виждаме сблъскването на два свята – модерния в лицето на главната героиня, разказвач на историята и отминалите времена в лицето на баба Жива. Тук няма противопоставяне и конфликт, само много носталгия и доза тъга по отминалите времена и загубените традиции. От всяка страница на книгата зазвучават народни песни и ритуали, свързани с нещата от живота. Старите българи са има��и песни и обряди и за хубавото и за лошото, което идва в земния живот. Можели са да се зарадват на дребните неща и да се справят с трудните моменти, имали са морал и ценности, чест и достойнство, за което да се грижат, вяра и надежди, които да осмислят дните им.
Книгата и темите, засегнати в нея много ми харесах и ме докоснаха. Дадоха словесна форма на някои от моите размисли и наблюдения. И аз като главната героиня много обичам да разпитвам баба си за нейното детство и до сега слушам в захлас, какво е било едно време, какви са били обичаите по седенките, как се е месило хляб или се е бродирал чеиз, как са се задявали момците и момите. Намам насита на такива истории, а тази книга беше като продължение на историите, разказвани от моята баба. Но за съжаление в развитието на сюжета има една част, която ме отблъсна и дори на моменти подразни – става въпрос за бележките на главната героиня в тетрадката и – всички тези бележки са написани претенциозно, графомански дори и стоят като грозни кръпки, неумело пришити с груби конци върху крехкото тяло на основната история. На моменти се изкушавах да ги пропускам, но пък така нямаше да съм прочела книгата изцяло. Разбирам идеята на авторката да добави подобен тип обобщителни бележки, но все пак ми идват прекалени. Цялата история е компилация от популярни разкази, малко вицове и някое друго клише, но аз съм пристрастна към темата и въпреки тези очевидни недостатъци, историята ми допадна. Нямам търпение да я дам на баба да я прочете и да чуя нейното мнение. А от книгата си заплюх няколко пролетни гозби за приготвяне, само не знам къде в града ще търся коприва.
https://prezprozoreca.wordpress.com/2...
Книгата и темите, засегнати в нея много ми харесах и ме докоснаха. Дадоха словесна форма на някои от моите размисли и наблюдения. И аз като главната героиня много обичам да разпитвам баба си за нейното детство и до сега слушам в захлас, какво е било едно време, какви са били обичаите по седенките, как се е месило хляб или се е бродирал чеиз, как са се задявали момците и момите. Намам насита на такива истории, а тази книга беше като продължение на историите, разказвани от моята баба. Но за съжаление в развитието на сюжета има една част, която ме отблъсна и дори на моменти подразни – става въпрос за бележките на главната героиня в тетрадката и – всички тези бележки са написани претенциозно, графомански дори и стоят като грозни кръпки, неумело пришити с груби конци върху крехкото тяло на основната история. На моменти се изкушавах да ги пропускам, но пък така нямаше да съм прочела книгата изцяло. Разбирам идеята на авторката да добави подобен тип обобщителни бележки, но все пак ми идват прекалени. Цялата история е компилация от популярни разкази, малко вицове и някое друго клише, но аз съм пристрастна към темата и въпреки тези очевидни недостатъци, историята ми допадна. Нямам търпение да я дам на баба да я прочете и да чуя нейното мнение. А от книгата си заплюх няколко пролетни гозби за приготвяне, само не знам къде в града ще търся коприва.
https://prezprozoreca.wordpress.com/2...
July 23, 2019
Помъчих се да я прочета, защото реших, че е време да се опитам да прочета нещо ново българско. Повествованието и персонажите ми бяха досадни. Идеята за "автентичния" български живот попринцип ме дразни, а тук е толкова натрапчиво и изкуствено поднесена, че чак е изнервящо. Още по-неприятно ми беше постоянното присъствие на селска храна. Самото натякване за нещо духовно, което може да се осъществи само в пространството на традиционното, ме отказа напълно да чета нататък. Не обичам книга да ми натяква нещо.
July 25, 2021
Изоставих я след близо 50 страници, не издържах. Просто нямаше какво да ме задържи, а и самият стил на авторката ми лазеше по нервичките.
June 21, 2020
Купих си книгата без препоръка и предварително проучване, поддадох се на внезапен порив, което напоследък избягвам, предвид все по-малкото място в библиотеката, а и предвид желанието да си купувам само книги, които наистина искам да притежавам и препрочитам, тоест, такива, с които съм запозната. Книгата е топла и уютна, а и вътре има много смешни моменти, например случката с монахинята, при която дошла една мирянка, да я научи да се моли, а монахинята я качила на своя "Москвич", включила на скорост, и след няколко кръгчета мирянката вече се научила да се моли горещо, искрено ме разсмя, а и ми напомни за смешните моменти с монахинята-любителка на екстремното шофиране и нейния "Ситроен" от филмите на Луи дьо Финес. Само едно нещо като че ли ме отблъсна, и това беше крайното възвеличаване на българското и идеализиране на миналото. Дали защото в същото време чета "Фигури" на Мария Попова, където се разглежда животът на значими умове, между които и първата жена астроном, но не ми допада миналото и селският бит чак така да се поставят на пиедестал и да се забравя, че по същото време, по което на запад някои жени са започнали да правят наука, за жените в България е било рядкост дори да са образовани. Да, книгата се спира и дебатира по темата за състоянието ни като общност, което е окаяно, но едва ли лозунгите за отричане на всичко чуждо, включително толерантността към различната сексуална ориентация, ще се справи с тази задача. Твърде елементарно ми се струва! А че трябва да ценим рода и корена си е ясно, още от Паисий. Положително е, че източниците и изворите са посочени и е отдадено нужното на учени като проф. Марин Дринов с неговия огромен принос и на писатели и поети, сред които Каравелов, Лилиев и други важни български фигури.
May 21, 2022
Неслучайно започнах тази книга. Тайно се надявах, че ще ми помогне да преодолея загубата на моята мила баба, която утре навършва 40 дни, откакто се спомина. Книгата е хубава, непринудена и разказва за живота на възрастните хора в малко, китно селце. В много от разказите открих моята баба, че дори и рецепти за гозби, които ми е приготвяла. Препоръчвам на всички, които исках да научат повече за традициите и да се докоснат до магията на малкото българско селце! ♥️
Светъл път, бабо!
Светъл път, бабо!
Displaying 1 - 30 of 117 reviews